Сергей Чапнин, Карнеги център

През април президентът на Украйна Петро Порошенко посети Фенер, резиденцията на Вселенския патриарх и проведе с патриарх Вартоломей многочасови преговори за предоставянето на автокефалност на православната църква на Украйна. Действията на президента бяха подкрепени от Върховната рада, но бяха рязко осъдени от Украинската църква, която признава юрисдикцията на Москва.

Две седмици по-късно патриарх Вартоломей призна, че е получил от "църковните и гражданските власти, представляващи милиони православни християни в Украйна, обръщение за даряване на автокефалност" и е решил да обсъди този въпрос с другите поместни църкви.  

Последва изявлението на Вселенския патриарх, че "руската православна църква е действала "неканонично" в Украйна, а след срещата с руския патриарх Кирил, Вартоломей изненадващо заяви, че е в неговите правомощия да даде независимост на Украинската православна църква, независимо и въпреки волята на Москва. Няколко дни след това в Украйна бяха изпратени двама екзарси - американец и канадец - като представители на Фенер.

Руската православна църква заплаши с разкол и обяви, че престава да споменава името на патриарх Вартоломей в молитвите и литургиите.

Имперската църква

Днес в основата на православната традиция лежи не толкова вероучението, колкото една или друга трактовка на историята. Съответно богословските спорове от предишните векове вече са неактуални. Битките, преди всичко идеологически, се конструират около една или друга интерпретация на историческите събития. Крехкият консенсус още съществува в много страни, но в международните отношения историята е в прекия смисъл на думите "минно поле".

След краха на СССР православната църква на цялото постсъветско пространство се оказва в сложна ситуация: рухна единната концепция на църковната история, писана последните 200 години в Руската империя. Тази концепция е имплицитно имперска: отначало историята на църквата в Римската империя, след това във Византийската и накрая в Руската.

Но днес локални версии на църковна история се формират в Молдова (с ориентация към Румъния), в Украйна и в Белорусия (акцентът е, че тези народи приемат православната вяра преди Московското княжество и за своя църква-майка смятат Константинопол) и даже в Естония. Там стремежът към независимата църква от междувоенния период води до създаването на епархия под юрисдикцията на Константинопол и временен разрив в евхаристичното общение между Московската и Константинополската патриаршия.

В РПЦ смятат, че ключът към разбирането на всички процеси, както и преди, остава 

концепцията за Русия като империя

и съответно Руската православна църква като "имперска църква". Няма значение дали наистина Москва е "Третият Рим", но пък се използва секуларистката версия на тази концепция в името на "руския свят". И същността остава неизменна: всички земи, които някога са принадлежали на Руската империя, се намират в зоната на "пастирската отговорност" на РПЦ и са нейни "канонични територии".

Като следствие висшите йерарси мислят за РПЦ като за "мегацърква". Нейните географски граници и финансови ресурси се несъпоставими, с която и да било от другите 15 поместни църкви. В подчинение на РПЦ се намират православните църкви на Украйна, Белорусия, Казахстан, прибалтийските страни и т.н. От административна и финансова гледна точка тези църкви се ползват с широка автономия, но идеологически и статистически те са "длъжни да работят за РПЦ".

Това е важен исторически и идеологически наратив: "Руската империя рухна, Съветският съюз рухна, а църквата, въпреки гоненията, си остава в рамките на империята и обединява православните общини в тези страни, които след разпада на СССР получиха независимост".

От разпада на СССР минаха 27 години. Но достатъчен ли е този срок, за да твърдим, че ситуацията е стабилизирана и няма да последват никакви сътресения? Ако вземем предвид, че в църквата протичат същите процеси, както и в държавата (но с по-голямо или по-малко забавяне), то е напълно закономерно, че "периодът на разпад" на Московската патриаршия не съвпада с периода на разпад на Съветския съюз или на Общността на независимите държави.

Още през 90-те години РПЦ предоставя автономия на практически всички епархии, оказали се извън пределите на Руската федерация. Това беше смел жест, който се вписваше в логиката на този 

демократичен период на църковното възраждане

Но можем ли да смятаме, че автономията е пределът на мечтите на Украйна или Белорусия? Едва ли.

Нещо повече, самата Украйна никога не е крила своите намерения. Още през ноември 1991 година Съборът на Украинската православна църква се обърна към патриарх Алексий II с молба да дари на УПЦ автокефалност. И оттогава този въпрос се повдига отново и отново, но не получава никакво официално решение. 

Проблемът е там, че днес имперската перспектива в постсъветското пространство не е единствена. Има алтернативи и от историческа гледна точка - доста убедителни. В Московската патриаршия не разбират това и съответно не са готови да действат гъвкаво и да търсят нов баланс на силите и интересите. През ХХ век се утвърждава противоположна тенденция: автокефалността като отказ от имперското минало и опит да бъде построена собствена национално-религиозна идентичност, отблъсквайки се от имперското минало.  

В същата перспектива трябва да бъдат разглеждани всички опити на украинската православна църква да получи независимост. Първият от тях е в периода 1917–1920 година, вторият – непосредствено в годините на Втората световна война. И двата са неуспешни, но желанието за независимост не изчезва, то е отново формулирано скоро след разпада на СССР.

Това е сложен въпрос и има редица аспекти: богословски, административен, църковно-практически, исторически, културен и политически. От църковна гледна точка, 

политическият аспект  безспорно  е най-важният

И съвсем не е случайно, че да ходатайства за независимост на църквата при патриарх Вартоломей отиде лично президентът Петро Порошенко. Не е изключено, ако не беше анексията на Крим и войната в Донбас, въпросът за независимостта не би бил поставен толкова остро. Нещо повече, напълно е възможно президентът на Украйна да беше отишъл най-напред при руския патриарх. Но след Крим и Донбас ситуацията радикално се промени: политическото откъсване от Русия пряко въздейства и на религиозния живот.

В мнозинството от случаите автокефалността не решава собствено църковни задачи и е нужна за политическото самоутвърждаване на нацията. В случая с Украйна ситуацията е значително по-сложна. По последни данни за православни се самоопределят 67,8% от украинците. В същото време паралелно действат: Украинска православна църква под юрисдикцията на Москва (39,4%), Украинска православна църква на Киевската патриаршия (УПЦ КП – 25,3%) и Украинска автокефална православна църква (УАПЦ – 4,6%).

Само една от тях е канонична, тоест, призната от другите православни църкви – Украинската православна църква под юрисдикцията на Московската патриаршия. Останалите, от църковна гледна точка, са извън закона и създаването на независима УПЦ е път към преодоляването на разкола.

За съжаление, Московската патриаршия не направи никакви сериозни стъпки в тази посока през последните 25 години. Последният шанс беше през есента на 2017 година, когато патриарх Филарет (лишен от сан от РПЦ) се обърна към Архиерейския събор с писмо, призоваващо за диалог. 

Позициите на РПЦ съществено отслабнаха след 2014 година. Наричайки войната в Донбас "междуособица", тоест, гражданска война, 

патриарх Кирил застана в конфликта на страната на Русия

 И, в следствие, загуби симпатия и авторитет сред паството на Украйна. Оттеглянето на миряни от признатата от Москва Украинска православна църква е силно забележимо именно след 2014 година.

Ситуацията се усложнява и от това, че църковното право е сбор от древни и доста объркани постановления. Като цяло то се е формирало в епохата на Вселенските събори във Византийската империя и зле се съотнася към съвременните реалности. Ясно и общоприето канонично право православната църква няма и до днес, като има разни тълкувания на каноничното право, и в частност разни подходи към определянето на статута на Киевската митрополия.

Москва не се съмнява, че Константинопол, под чиято юрисдикция до края на XVII век се намира Киевската митрополия, я е предал на Москва завинаги. И следователно решението за независимостта на УПЦ трябва да се взема от Москва, а останалите поместни църкви могат само да утвърдят или съгласуват това решение.

Но съдейки по всичко Константинопол не е съгласен с Москва: предаването на Киевската митрополия на Москва през 1686 година е с временен характер и макар че това управление продължава 300 години, каноничните права са на Константинопол и той има правото да решава самостоятелно въпроса дали да предостави на УПЦ автокефалия.

Не трябва да се забравя, че Константинопол не е просто по-древна църква от Москва. 

Първенството на Константинополския патриарх

пред всички други предстоятели на църкви е фиксирано в каноните. И ако той заеме активна позиция именно неговата дума ще бъде решаваща.

Какво ще бъде разпределението на силите - е сложно да се каже, но моментът за решение в полза на Киев е вярно избран. Позициите на Русия в Европа са отслабени, руското Министерство на външните работи едва ли ще може да помогне на РПЦ. Преди две години патриарх Кирил отказа да участва във Всеправославния събор в Крит и сега също не се намира в най-силната си позиция спрямо другите поместни църкви.

С други думи, през 2018 година шансът Украинската православна църква да получи независимост е много по-голям от преди, всички козове сега са в ръцете на Константинопол. 

Така или иначе процесът на придобиване на независимост от страна на УПЦ не може да бъде спрян и в тази ситуация би било по-правилно да бъде оглавена от патриарх Кирил. Той обаче изобщо не разглежда подобен вариант.

Очевидно, че загубата на Украйна ще бъде силен удар по църковното самосъзнание във вида му, формирано в годините на църковното възраждане: крах на концепцията за имперската църква (мегацърквата) не само патриарх Кирил и неговото обкръжение, но и поклонниците на "руския свят" ще го преживеят крайно болезнено. Но в дългосрочен план резултатите неизбежно ще бъдат положителни: разрушаването, макар и частично, на имперската митология ще позволи на един по-трезв поглед върху реалностите на съвременния свят.

Превод: Faktor.bg