Христо Марков

            И нашият Цар навърши 80 години... Време за равносметка на бившата коронована особа, особено българската. Симеон Сакскобургготски, Кадет Рилски, Симеон II, Симеон Борисов и кой знае още как наричан, на 16 юни изпълва осем десетилетия и е може би е  най-неясната монархическа фигура в света на царските регалии. Както винаги, ще има поздравления от цял свят, 

българските царедворци ще се кълнат във вечна вярност

 и ще полагат морни глави в скута на Симеон, а държавните мъже ще бъдат официозно любезни.

А дали ще остане време за равносметка, за поглед на превратностите на съдбата, застигнала Негово величество след пълнолетие в българските предели. Защото въпросите около тази персона са в пъти повече, отколкото отговорите. Това няма да стане, но пък никой не ни спира да поразсъждаваме върху това, което ни се случи с възшествието на Симеон Сакскобургготски.

При навършване на пълнолетие той прави логичната заявка за българския престол, който не му е отнеман. Референдумът не е издържан според действащата Търновска конституция, страната ни е окупирана, комунистите си правят каквото искат в нея и българското общество в никакъв случай не е свободно да изрази волята си. От този момент Симеон е вече фактор в обществения живот на България, макар и живеещ далеч от нея. Почти цялата емиграция е зад него, признават претенциите му за престола и никой няма и грам съмнение за оспорване на конституционните му претенции. В крайна сметка, макар и малолетен той е бил вече Цар на България в периода 1943 – 1946 год., което налага Регентския съвет да го замества, но до 1946 год. всичко, което произлиза от държавната администрация се извършва от името на Царя на България, включително смъртните присъди на комунистите, обявяването на война на целия свят, създаването на лагерите,  че даже ако искате присъдите на Народния съд. История?!... Пропуска се в историографията през всичките тези години писмото на философа Стефан Попов, с което той се отказва да му бъде опекун в изгнанничество и прави някои твърде неделикатни изводи за характера на малолетния Цар на българите.

След заявката за престола не последва никакво реално действие от страна на Симеон. Той продължава да обикаля монархическите дворове из Европа, да се занимава с някакъв дребен бизнес, да посещава изявите на българските артисти в чужбина, да се интересува от всичко, свързано с България – от спортните прояви до участието в международни организации, но 

няма нито грам политическа позиция, нито грам

 Говорил съм с много емигранти, те всички твърдят едно: „Той е Цар и не му прилича да влиза в конфликти...” Може би е така, може би са прави, но в същото време и огромен брой хора в страната му вярваха. Още тогава непрекъснато в моите среди чувах: „ Само като се върне Царя ще ги разгони и ще отмъсти. Тогава ще бъдем нормална държава”. Може би и вие сте го чували.

През това време се чуваха какви ли не неща за нашия Цар, които не искам да споделям, но една ме озадачи и досега не знам дали е истина или поредната мистификация на комунистическата пропаганда. Някъде в края на 80-те години при разговор една твърде съмнителна личност сподели, че още от екстрадирането му през цялото време държавата е изплащала нещо като рента на бившия ни владетел. И досега не съм получил никакво потвържение или отрицание на този слух, май и така ще си остане.
Дойде 1989 год. и наред с надеждите, съврзани със СДС непрекъснато се мерджелееше сянката на Симеон като очакван спасителен вариант за българския народ. Нароиха се веднага десетки монархически партии и клубове и всички те имаха готова програма: „Възстановяването на Търновската конституция и връщане на Симеон Втори”. Изведнъж за българина се роди надеждата на миналото величие, което има право върху престола и може да направи нещо за онеправданите и обрулени граждани на неговата родина. Дори при приемането на Конституцията вкараха разпоредбата за уседналост на кандидат-президентите, за да парират евентуалните амбиции на Величеството. Сториха го от БСП – приемани като изконни врагове на монархията.

Колко сетивност, колко оптимистични очаквония се свързваха с Царя по това време... Някъде през 1995 год се заговори упорито за връщането на Симеон в България и това пак бе спасителна сламка за хората при управлението на Жан Виденов. Паметна ще остане подписката, в която 101 интелектуалци /все огромни имена в нашата култура и политически менстрийм/ официално го поканиха да си дойде в страната. Но нейде по това време стана нещо, което ни вся смут и объркване. Ще го споделя за първи път публично. Не си спомням точно кога, но беше в средата на 1995 год. и предстоеше среща на Стефан Савов – председател на Демократическата партия с Негово Величество в Мадрид. До тогава Савов минаваше в средите на СДС /и не само/ като заклет монархист / беше такъв/ и при всички случаи – личната връзка с Величеството. Май точно по това време той оглави комитета за откриване останките на Цар Борис Трети и как точно са били унищожени от комунистите. И замина за едно от поредните си посещения в Испания. След няколко дни се върна, но странно не говореше много за срещата си с Царя. След един Върховен партиен съвет на ДП седнахме близки приятели и някой попита Савов като как е минала срещата с Царя в Мадрид. Савов замълча, но ние настоявахме да чуем информация от първа ръка. И тогава чух нещо от устата на Савов, което запомних за цял живот: 

„Абе, нещо не му е чист косъма на Симеон...”

 Бяхме като ошашавени и някой настоя все пак да чуе подробности, защото чутото ни подейства като неочакван шамар. Отишъл Савов на предварително уговорената среща в покоите на наследника на царския престол в България. Очаквал, както винаги до сега, и той да е точен, но този път секретарката го помолила да изчака, защото Симеон имал много важна среща. Зачакал Савов час, станали два и когато почти отписал срещата се отворила вратата на царския кабинет и оттам излезли ... ген. Любен Гоцев и Гиньо Ганев. „Останах като гръмнат!”  завърши Савов и някак между другото: „После Симеон ми каза, че имал важен разговор с тях, защото те били видни личности със сериозно влияние в България”. Не си спомням до смъртта му Савов да каже нещо повече за Симеон Втори, но преди година – две Яков Джераси сподели в едно интервю, че бил основният двигател на връщането на Симеон в България, където  „движели нещата и помагали ... ген. Любен Гоцев и Гиньо Ганев”. Тогава си спомних за разказа на Стефан Савов през 1995 год.

Все пак, през 1996 год на символната дата 25 май Негово величество кацна на територията на републиката, която бе напуснал като невръстно дете и то като номинален Цар на българите. Посрещането му бе наистина грандиозно!  
Хиляди хора сякаш очакваха Месията! 
Те бяха по улиците, по площадите все като изразители на радостта от това, на което са свидетели – възшествието на Симеон в родината му! Столичният кмет Софиянски бе първият гид на Царя, придружаваше го в обиколките му и направи жеста с връчването на паспорта, а после дойде ред на Гърневски в Пловдив. В бял костюм на латиноамерикански конквистадор от терасата на хотел „Тримонциум” произнесе пламенна реч и покани Величеството „за вечни времена да се върне в ... Пловдив, където щял да се радва на опеката на самия Спас” и след това прочете няколко стиха в пламенни трели. То не бяха коктейли, то не бяха спомени, то не бяха миловидни погледи... В навечерието на изборите се наприви национална среща на ОНС /Обединение за национално спасение/, формация около ДПС и за попълнение: Нов избор на Митко Луджев, ПДЦ на Венци Димитров, Федерация Царство България и дори ... БЗНС „Никола Петков”. Направиха обща предизборна среща във Велико Търново със скъп 

гост  Симеон Втори, а Илия Павлов щедро я спонсорира, 

дори прати самолет да докара  Величеството. Надеждите изпосталяха, защото той се върна в Испания, а ОДС спечели изборите.

През 2001 год. въпреки глупостите, които сътвори правителството на Иван Костов щеше пак да спечели изборите и това сочеха всички социлогически агенции. Тогава се задейства планът за отстраняване на десните, който се превърна в мащабна операция „унищожи политическото”. Ползвайки харизмата на очакването на сцената бе изтикан, изровен или реанимиран самият Симеон Втори. Тогава стана известен и планът „Шипка” – изведен практически до унищожаване на вече създадената политическа традиция.

Милион българи повярваха на дошлия Цар, поварваха на нещо, което им бе напълно непознато, но то продаваше мечти и се оказа, че така се печелят най-лесно гласове. Новосъздадената партия НДСВ спечели 120 гласа в Народното събрание след купища перипетии: НДСВ стана практически колиция между партията „Оборище”, открадната от Пламен Даракчиев от Тошо Пейков и Партията на българските жени на Весела Драганова, която преди това бе кандидат – кмет на София от ... БКП. Листите се напълниха с никому неизвестни люде, които се движеха от откровени дейкини на нощния живот до лондонски юпита, но народът вярваше на своя нов съзидател в лицето на бившия Цар. Тогава се заговири за пръв път за неясни връзки с КГБ, за зависимости, за особени задлъжнялости, но всичко бе всуе – харизмата действаше безотказно. За цвят бяха добавени дори бивши сини дейци – Емил Кошлуков, Стоян Ганев, Миро Севлиевски, Венци Димитров.

Тези 120 депутати бяха символични, но НДСВ особено държеше на коалицията с ДПС. Като сега си спомням, че Надежда Михайлова предложи на Симеон нейния един глас за избирането му, но да не прави тази коалиция с Ахмед Доган, но изглежда

кукловодите вече бяха в друго измерение

А като атракция се включиха възлови лица на БСП – Димитър Калчев и Константин Паскалев. Илия Павлов отново ги приветстваше от балкона на Народното събрание.

И се започна, но как? Първите законопроекти на новата коалиция бяха: 1. Отмяна на Закона за досиетата и 2. Унищожаване на Алтернативния Синод, а като допълнение по-късно се сне законово вината от всички директори на банки, които предизвикаха торнадото от 1995 – 6 год., когато доларът достигна 3 000 лв.  Така Симеон, Кадет Рилски се оказа, че е програмиран някъде другаде, че изпълнява нечии чужди поръчки и ореолът му никога няма да бъде същия. Той ритуално сне царската корона и сложи шапка-невидимка. Излизаше на светло, когато трябваше да се прави политическа коалиция, но само след 4 години стана „жалки останки от минало величие”.  Май е излишно да се анализира последвалото, но пък се изпълни нещо, за което никой и не подозираше – Унищожи се същинският политически дебат, същинският политически крехък свят на българите и се замени с  „младите лъвове”. Не става дума за юпитата, а за Делян Пеевски, който на 24 години стана шеф на пристанище Варна и лидер на младата царска партия, а после и зам. министър. Това окончателно закръгли политическото наследство на Царя, но все пак – Да му е честита кръглата годишнина! Май няма друг царски наследник с толкова превратности.