Стивън Сестанович, The New York Times

Въпреки, че протестите в Москва продължават и ще продължат още, а броят на арестите достига до 1 000 на ден, руските демократи разбира, че не трябва да се самозаблуждават: президентът на Русия Владимир Путин здраво държи лостовете на властта в ръцете си.
Но, въпреки това, днес положението на Путин е вече много по-несигурно. 
От момента на разпада на Съветския съюз през 1991 година лидерите на постсъветските държави обикновено губят властта си, когато направят едната от две груби грешки. Путин и неговият режим вече извършиха  и двете.
Първата грешка е откровеното манипулиране на изборите. Малко неща могат по-силно да ядосат народа. 
Причините довели до така наречените "революция на розите" в Грузия през 2003 година, "оранжевата революция" в Украйна през 2004 година и "революцията на лалетата" в Киргизия през 2005 година бяха измами при преброяването на гласовете и други нарушения на изборите.
В Русия най-мащабните в цялата постсъветска история протести бяха провокирани от фалшифицирането на резултатите на парламентарните избори през 2011 година.
И тази схема се повтаря отново сега, когато в Москва започна подготовката за нови избори. Неотдавна на много от опозиционните кандидати беше отказана регистрация за участие в изборите за депутати в Московската градска дума, очевидно, от страх, че либерално настроените жители на руската столица масово ще ги подкрепят. 
Протестите не бяха твърде мащабни, но въпреки това засега 

няма признаци, че ще стихнат

Втората грешка, която в миналото е водила до крах на постсъветски режими е безнаказаността на администрацията, както и жестокостта на правоохранителните органи.
Когато управляващата партия на Грузия загуби парламентарните избори през 2012 година тласък на протестите даде видео, разпространено в мрежата, на което се вижда как затворническата охрана измъчва затворници. 
През 2013 и 2014 година украинците, които бяха "за европейско бъдеще" на своята страна, може би бързо щяха да изгубят интерес към протестите, ако не беше цялата серия нощни нападения от страна на полицията върху протестиращи, която предизвика бурно негодувание у народа. 
През 2018 година внезапното падение на арменските лидери, управлявали 20 години, беше в следствие на точно такъв народен гняв.
Режимът на Путин отново реши да провери степента на своята безнаказаност. Службите за сигурност толкова тромаво и толкова откровено бяха изфабрикували уликите против разследващия журналист Иван Голунов, и с това предизвикаха толкова бурна критика, че Кремъл се видя принуден да разпореди той да бъде освободен няколко дни след ареста.
Използването на сила за разгонване на протестиращите миналата неделя и очевидният опит да бъде отровен намиращия се в затвора опозиционен лидер Алексей Навални провокираха точно такъв взрив на възмущение.
Преди Путин се справяше с такива проблеми с голяма лекота. 
Неговият режим може да бъде определен като "мека диктатура" и той рядко поемаше рискове и не прибягваше до масово насилие и кръвопролития — както и към твърде откровени фалшификации на изборите. 
Фалшификациите на парламентарните избори през 2011 година станаха очевидно изключение, но въпреки това правителството съумя доста успешно да се справи с последствията: властите разрешиха провеждането на мащабни протестни акции, а Путин назначи известната правозащитничка Ела Памфилов на поста председател на Централната избирателна комисия. (И тя не го разочарова.)

Защо Путин и помощниците му губят обичайната си хватка сега? 

Защо им е така остро да реагират на опасността от неголяма група либерални активисти, стремящи се да попаднат в Московската дума?
Ако зададете този въпрос на руснаци, които са наясно с тези неща, вие практически със сигурност ще чуете разсъждения на тема "политиката на приемствеността". 
Съгласно руската конституция Путин няма да може отново да се кандидатира за президент през 2024 година, когато изтича мандатът му. Но даже тази сравнително далечна перспектива тревожи руския елит.
Резултатите от проучванията на общественото мнение показват, че нивото на доверие към президента пада. Неговата партия "Единна Русия" сега е толкова непопулярна, че миналата година претърпя поражение на изборите за губернатори в няколко области, и много от нейните членове предпочитат да се кандидатират като независими кандидати. 
Руската икономика все още е в състояние на стагнация. 
В такава ситуация, по думите на някои анализатори, руските чиновници си задават въпроса: Способен ли е Путин да гарантира институционална и социална стабилност — и тяхната лична сигурност — както беше преди. 
Ако той няма силата да осигурява тяхната безопасност, то стремежът да се направи така, че изборите да изглеждат честни и свободни, може да се окаже разкош, който режимът просто повече не може да си позволи.
И е лесно е да си представим как Путин и неговото обкръжение извършват втората грешка — същата, която доведе до краха на много постсъветски лидери в други страни. 

В продължение на 20 години президентът изпълняваше ролята на главен защитник на така наречените "силови министерства" и се отнасяше към премълчаването на информация като към неотделима съставна част на своята длъжност.
Действително ли двамата глупаци от военното разузнаване са се издънили с отравянето на двойния агент на територията на Великобритания миналата година?  

Не е важно. Президентът ги защити.
Действително ли приближени на чеченския лидер Рамзан Кадиров — съюзникът на Путин — са убили известния опозиционен лидер Борис Немцов току до стените на Кремъл през 2015 година? 
Президентът отрича.

Ако бъдат споменати някакви епизоди на въпиюща злоупотреба с власт от страна на чиновници от руското военно ведомство, службите за сигурност или полицията, най-вероятно Путин ще се постарае да намали значението им или да оправдае тези, които стоят зад злоупотребите.
Но днес такава стратегия — подкрепа и засилване на държавния бюрократичен апарат независимо от последствията — може да внуши на приближените на Путин такава сигурност в собствената им безнаказаност, за каквато Путин по-късно ще съжалява. 
Като пази в тайна своите планове за бъдещето (ако изобщо има такива планове), той предоставя на другите възможността да вземат собствени решения. 
Именно затова едно проведено неотдавна изследване на путинизма носи доста плашещото название:

 "Всеки сам за себе си"

Точно така звучи формулата на нестабилността: само един акт на груба злоупотреба с власт, който Путин ще трябва да оправдае по някакъв начин, го делят от взрив на обществен гняв и въстание. 
Ако в Кремъл действително сега всеки е сам за себе си, президентът, несъмнено, ще разбере какво означава това за него.
Сега и той е сам за себе си.
Превод: Faktor.bg