Патриция Николова, bulgariaanalytica

„Имаше един червенокос човек, който нямаше очи и уши. Нямаше и коса, така че го наричаха червенокос условно. Не можеше да говори, понеже нямаше уста. Нос също нямаше. Нямаше даже ръце и крака. И корем нямаше, и гръб нямаше, и гръбнак нямаше, и никакви вътрешности нямаше. Нищо нямаше. Така че не се разбираше за кого става дума. По-добре ще е да не говорим повече за него.”

Даниил Хармс, 7 януари 1937

Символичният микро разказ на Хармс е написан две години и девет месеца преди началото на Войната. Написан е и малко преди началото на серия от симулации на шизофрения, която руският абсурдист реализира с добър актьорски талант (като преди това внимателно е изучавал книги по медицина) – първо с цел да го освободят от военна служба, а после и с цел да не бъде разстрелян. Той успява с първата задача, но се проваля с втората. Не го разстрелват, но го арестуват за „пораженчески изказвания”. Умира в психиатричното отделение на затвора в Ленинград. Без да подозира, че преди това той е бил активно следен от негови колеги и приятели – поети и писатели, за които, разбира се, не е знаел, че са работили като агенти на НКВД. Те с радост помагат на властите да го освидетелстват като луд и с тяхна помощ писателят е хвърлен в психиатрия за „принудително лечение”. Там умира на 2 февруари 1942.

19 години по-късно Хармс е реабилитиран. Кратките му, сюрреалистични неща днес са трагичен символ на мрачната епоха, която методично ликвидира интелигенцията си. Известно е, че сталинските времена с ГУЛаг, КГБ и традиционните доноси и следене са страшни. Едва ли е без значение, че в последните години в Русия историята, макар и с по-различни вариации, застрашително се повтаря.

Ето защо трябва именно сега да зададем някои въпроси:

Колко са изчезналите, разстреляните, предадените, убитите и следените съветски писатели, поети и драматурзи, пострадали от така наречените „сталински чистки”, чиито имена днес са известни? Колко от тях умират не само в ГУЛаг, но и по затвори, психиатрии и арести? Кои са реабилитирани?

И колко са следените, новите жертви на доноси и преследвания руски писатели, поети и драматурзи от ерата на Владимир Владимирович, за които светът знае?

Конкретни въпроси с хипотетични отговори. Дългата ръка на Цензурата, служеща с националистичен патос на диктаторските императиви, понякога е по-дълга от паметта за хората на изкуството, писателите и интелектуалците, които са станали жертви на даден тоталитарен режим. Неслучайно Владимир Владимирович реши да реабилира структурите на КГБ.

Защо ли никой не е учуден?

ДЪЛГАТА РЪКА НА КГБ НЕ СПИ

Логично следствие от тоталитарния континуитет в преследването на писатели, които са неудобни за тоталитарната власт, и в ликвидирането на творби, намекващи за фашизъм, е приетият миналото лято в руската Дума закон срещу нецензурните думи на театралната сцена. Но и не само там. Разбира се, ние щяхме да отминем тази тема с мълчание или дори само с ироничен коментар, ако този стар-нов руски феномен нямаше по-дълбоки корени. Поради тази причина тази ситуация също представлява заплаха за свободното слово в Русия (доколкото в момента го има там).

На 1 юли 2015 Русия внезапно прие закон, цензуриращ свободното слово и неговите публични прояви в изкуствата. Погледнат отвън, законът дори е „загрижен” за моралното здраве на нацията. Но погледната отвътре, ситуацията е антихуманна. Работата е там, че тук не говорим за размяна на обидни реплики и нецензурни думи в метрото или на улицата. Става дума за литература, театър, кино, музика etc. Нецензурни думи има в много от най-острите и критични литературни и театрални творби. Ето защо под този закон попадат както творби на съвременни руски автори, така и пиеси на Бертолт Брехт, който, например, пише „Удържимият възход на Артуро Хи” срещу Хитлер не къде да е, а точно в Америка. 1941, Ню Йорк. Достатъчно също е да се хвърли поглед към „Баал” (1918/1923), „Господин Пунтила и неговият слуга Мати” (1940/1948) и др., за да се види ясно колко много „нецензурни изрази” и критични коментари към властта има в брехтовите пиеси. И не само там. Дори в поезията на Пушкин и Лермонтов могат да се открият някои нецензурни неща. Но голямата ножица на товарищ Путин може да стигне и до тях. Кой знае?

По-интересно е друго. Този странен закон беше приет набързо като изпълнение на цензурния императив, само че реално няма дори списък на забранени думи. Какви са критериите, контекстът, ситуациите, действащите лица? Къде има и къде няма „престъпление”? Как и защо свободното слово се третира като криминален акт? Този закон представлява юридически парадокс, защото влиза в конфликт със закона за авторското право (както в театъра, киното и другите сценични изкуства, така и в литературата). И още нещо странно. Според закона „специална комисия” от филолози ще решава кой случай ще бъде виновен и коя творба ще бъде убита. Разбира се, в този контекст се разчита също на старата съветска традиция, свързана с доносите – тъй като не може да се гледа абсолютно цялата продукция на театрите (само в Москва има над 200 театри), винаги е имало и ще има услужливи колеги, чиято съкровена цел е да посочат на Властта – виновника.

МАЛКИЯТ ЦАХЕС, НАРЕЧЕН ЕРДОГАН

„Малкият Цахес, наречен Цинобър” от Е.Т.А. Хофман е сатирична приказка, написана през далечната 1819-а, за едно уродливо джудже, което става диктатор.

Година и три месеца след приемането на въпросния руски закон, един друг диктатор, влюбен в идеята за тоталитарен режим, въведе още по-крайна, жестока, неадекватна и абсурдна Цензура в родината си. Силно вдъхновен от примера на Путин, Ердоган отиде по-далеч, като легализира закон, който забранява в Турция да се играят пиесите на Шекспир, Чехов, Бертолт Брехт и Дарио Фо. Това не е анекдот. Това е логичен резултат от гоненията на хилядите учители, писатели, хора на свободното слово, което стои по-близо до демократичните ценности, отколкото до тоталитарния режим на турския Цахес. Диктаторски закон на един комплексиран „артист”, който в това най-драматично за Европа лято изигра главната роля в пиесата: трагедия за неуспешен военен преврат.

Защо Шекспир, Брехт и останалите?

Очевидно, в Турция вече няма място за театрални и литературни творби със скрита (или явна) критика на диктаторския режим. Или такива пиеси, които поощряват свободните действия на свободната личност. Като изкуство, което винаги е било сензитивно към политическите и социалните деформации, театърът е най-уязвим от буйния нрав на диктаторите. Още повече, че след сходната със сталиновите чистки ситуация в Турция днес, едва ли вече турските писатели и драматурзи спят спокойно.

И все пак. Все още има смели турски автори като Нобеловия лауреат Орхан Памук, чието творчество отдавна попадна под прицела на цензурата в Турция – първоначално заради отношението му към арменския геноцид (ахилесовата пета на Ердоган), а след това и заради критиките на световния писател към фашизоидния режим в родината му. Въпреки перманентната заплаха от репресии над свободното слово в Турция, той продължава да пише романите си, напоени с дълбок автентизъм и силна алергия към неистини, както и да държи писалката като скалпел.

ВМЕСТО ЕПИЛОГ

Има една турска пиеса, която е успяла да избяга от вниманието на диктатора Ердоган. Ако верните кучета на палача си спомнят за този сюжет, може би ще обесят автора с главата надолу. Или, най-малкото, ще го забранят. Сюжетът е следният:

Имало едно време едно село със странни хора. От векове те спазвали странен закон: през 9 месеца от годината всички е трябвало да говорят шепнешком. Жените им раждали децата си, без да извикат. Старците и болните умирали, без да крещят. Защото, ако викнат, ще се образува лавина и всички хора едновременно ще умрат. Веднъж обаче някой – без да иска – извикал силно. Всички били уплашени до смърт. Очаквали лавината да ги убие. Само че нямало никаква лавина…

Авторът на тази пиеса е известен като „турският Чехов”. Но Чехов вече е persona non grata в Турция. От съображения за сигурност, ще спестим името на смелия автор. Въпреки че думите и сюжетът говорят повече от всяка критика към тоталитарните режими, които са изобретили идиотските закони на диктаторите, за които говорим.

В Турция авторите знаят как да се пазят от лавините на диктаторския контрол.

А в Русия?