Николай Василев

Във влиятелния гръцки вестник „Катимерини“ се появи "алармираща" статия. Докато гърците се карали за името, на северната им граници се формирала "ос София – Скопие". След подписването на договора за добросъседство и приятелство, Българската патриаршия поставила македонската църква под крилото си. Очаквало се провеждането на съвместни чествания на 24 май. Но най-впечатляващо било, че на парада на Българската армия на 6-ти май в София ще участват и части на Македонската армия.
Вероятно е някои гърци да бъдат притеснени от подобно развитие. По стара балканска традиция, засилването на една от страните, автоматично води до отслабването на съседите ѝ. Ще е нужен наистина висш дипломатически пилотаж, за да стигнем до ситуация, при която всяка балканска страна да няма да има причини да се стреми да държи съседите си слаби, но и ще инвестира в техните мощ и влияние. Нужно е цялостно геополитическо „наместване“ на Балканите, така щото всяка от страните да стане истински приятел и съюзник на останалите. Това разбира се е възможно само ако всяка от страните осъзнае, че 

истинските предизвикателства за региона идват не от съседите, а откъм „степите“ 

и откъм Мала Азия. 

Съвременните конфликти между балканските народи датират от началото на 19 век, но с формирането на Балканския съюз през 1912 те успяха заедно да прогонят Османската империя от сърцето на полуострова. Тъй като историята на признава „ако“, рядко се замисляме какво би се случило, ако Македония бе останала под турско още само 10 години, до идването на Кемал Ататюрк на власт...
За съжаление Балканският съюз бързо се разпада, защото Сърбия отказва да спази договора с България, а Гърция се солидаризира с нея и настоява двете да имат обща граница (макар сръбският и гръцкият народ по никакъв начин не могат да бъдат определени като „съседни“). България не приема подобна подялбата на „географска“ Македония и се стига до война, чийто резултат е откъсването на Вардарската долина от българския народ. Опитът на България за реванш по време на Първата световна война довежда до загуба на безценния излаз на Егейско море. И ако през следващите десетилетия Гърция успява да промени облика на Егейска Македония, като заселва множество християнски бежанци от Анадола, то
Сърбия не успява да сърбизира Вардарския дял.
 Много от сръбските колонисти се завръщат по домовете си по време на втората световна война. 
Титова Югославия залага на друга тактика. Тя успява да спечели душите и сърцата на мнозинството от населението там, подкрепяйки концепцията лансирана от „левицата“ още в края на 30-те години. Македония получава автономия и се слага край на насилствената сърбизация, срещу 

отказ от българската идентичност

 През дългите години на студената война, когато България гние зад Желязната завеса, Югославска Македония постига стабилност и просперитет, невиждани от местното население. Не случайно в края на 80-те години властите в Скопие правят всичко по силите си за запазване на Югослсваската федерация, но когато това се оказа невъзможно, продължиха да „играя Югославия“, без мощта на Югославия. Когато идентичността „македонци – най-южните славяни, нито сърби, нито българи“ се провали – как славяните приели името македонци, когато през Средните векове тези земи не носели това име - отказът от признаване на българските корени доведе до „антиквизацията“. Много македонци привидяха в себе си потомци на античното Македонско царство. Това засили конфликта с Гърция, чиято първоначална цел бе друга. През цялата 1991 година Гърция предлагаше бързо признаване на независимостта на Словения и Хърватска и... запазване на една по-малка Югославия, която да обхваща Сърбия, Черна гора, Босна и Херцеговина и... „Скопие“. Затова преди още Македония да бе обявила независимост, Атина заяви твърдо, че „никога няма да признае държава, в чието име се съдържа термина „Македония“. Според тях името „Македония“ било неделима част от тяхното културно наследство. макар употребата му да бе забранено в Гърция от Балканските войни та до средата на 80-те години! Гръцкият план за по-малка Югославия беше провален от смелия акт на правителството на Филип Димитров, което първо призна независимостта на Македония. България разбира се постъпи правилно, защото съществуването на една по-малка „Югославия“, която се простира до границите на Гърция е фундаментално несъвместимо с българския национален интерес. С края на сръбско-югославския суверенитет над Македония бяха ревизирани последиците от Първата национална катастрофа. Когато тази ревизия стана факт, политиката на България към Сърбия трябваше рязко да се промени. Нашата разумна цел е да се опитаме да ги убедим (искрено, защото не можем да ги излъжем), че за тях е по-добре да имат съюзник в София, отколкото сателит в Скопие – позиция, която те в дългосрочен план така или иначе не могат да удържат. Сърбия, която не иска (и не е в състояние) да упражнява никакво политическо, икономическо и не на последно място културно влияние в Македония е наш естествен съюзник. 
Не е лесно да накараш някого да се откаже от влияние, което реално притежава в полза на съюзничество, което ако не броим супер важната, но забравена Балканска война, никога не е съществувало. 
Когато побеждава Австрийската армия в битката при Кьониграц, Бисмарк забранява на пруските войски да влязат във Виена. Победеният противник, трябва да бъде превърнат в бъдещ съюзник. Така и става. Десетилетия по-късно, през Първата световна война, Австро-Унгария, макар и оглавявана от същия император е съюзник на Германия! Нека погледнем един по-скорошен пример. Дипломатическият виртуоз Ханс Дитрих Геншер осъществи обединението на Германия, като му посатви ясни рамки: Федералната република, Източна Германия и Берлин (който тогава има особен статут). По това време в сръбската преса се появиха писания, че това е само първата крачка, преди Германия да предяви претенции към Силезия, Померания, Източна Прусия, Судетските области и т.н.. Германският елит беше достатъчно мъдър никога да не го направи. Висшата дипломация изисква методично да преследваш стратегическите си цели, но и понякога да махаш с ръка и да забравяш за някои неправди – каквито без съмнение са били варварските прогонвания на милиони немци от Полша и Чехословакия! Помирението между Германия и Полша – помрачено напоследък от безумните проекти „Сверен поток 1 и 2“ гарантира стабилността и просперитета на централна Европа! 
Важно е 

България да постигне геополитическите си цели,

 заложени още по време на Възраждането. Но е също толкова важно, постигайки го да бъде заобиколена от съюзници, не от съперници! 
През 1998 година, месеци преди войната за Косово, в книгата си „Триумфите и катастрофите на българската дипломация“ бях написал:
„За първи път от над осемдесет години насам България е искрено заинтересувана от запазването на териториалната цялост на остатъчна Югославия, която днес е еманация на сръбската нация.
Сръбският народ пострада най-много от юго-фиксидеята и можем да се надяваме, че отсега нататък сърбите ще следват не налудничавото начертание на Грашанин, а своите национални интереси.
Ако в началото на 20-ти век независимостта на Македония и свободата на българите там бяха напълно несъвместими с югославщината, то те по никакъв начин не противоречат на интересите на сръбския народ.
Признаването от страна на Белград на независимостта на Македония и пълното ѝ право на самоопределение трябва да се приеме от българска страна като предостатъчна ревизия, която трябва да сложи край на продължилите с десетилетия териториални спорове между двете страни.
Изграждането на удобни инфраструктурни връзки през Сърбия до Централна Европа е много важно за България, а за сърбите е важно да се свържат през България с Турция с Черно море, а оттам с Централна Азия. Важно условие за запазване на целостта на Съюзна Република Югославия е построяването на удобни комуникационни връзки между Централна Европа и черногорските адриатически пристанища. От жизнен интерес за самата Сърбия е тя да измести гръбнака на своята инфраструктура от линията Белград към Солун, към една нова линия от Белград към Черногорския Адриатик, където Югославия може да изгради пристанище, което да обслужва Централна Европа. Теренът е наистина труден, но ако такъв транспортен коридор бъде изграден, построяването на транспортния коридор от Албания през Македония до българските черноморски пристанища няма да противоречи на сръбските интереси.
Колкото до българите в Западните покрайнини, сръбската конституция им дава достатъчно права, стига те да се спазват. (...) Ако Съюзна Република Югославия се управлява от прозорливи хора, те ще се стремят към запазване на съюза между Сърбия и Черна гора и ще са готови да предоставят на Косово толкова автономия и право на връзки с Албания, колкото автономия и право за връзки със Сърбия би могла да поиска Република Сръбска в Босна.“
Заради фиксацията на Сърбия с непостижимото „запазване на Косово“ съюзът с Черна гора не се запази. Подгорица мъдро потърси членство в НАТО, докато 

Сърбия продължава да е неопределена

 Това е лош вариант за България, която се нуждае от стабилност в региона. Трябва всячески да поощряваме западното преориентиране на Сърбия и да им оказваме прокрепа, доколкото те се откажат от проектиране на влияние в Македония... 
Вместо това през последните дни и седмици нашите „патриоти“ подеха нова истерична кампания, която прави трайното помирение между българи и сърби невъзможно! Пред НДК бе поставен паметник с карта на „Велика България“, обхващаща поне една четвърт от територията на днешна Сърбия ( а и части от още няколко държави). Представянето на книгата на сръбски офицер сражавал се срещу България преди 100 години в Софийския университет бе обявено за национално предателство! Вместо да се опитват да убедят Белград, че сближаването между България и Македония не е заплаха за Сърбия, дори напротив, нашите „патриоти“ изпращат сигнали, че един ден може и да поискат преразглеждане на статута на Западните покрайнини, възраждане на българското самосъзнание в Поморавието и т.н. Не си дават сметка, че Сърбия може и да прецени, че е по-добре да има 

искрен съюзник в София, отколкото сателит в Скопие,

 но никога няма да се откаже да слави Коста Войнович като сръбски герой. Вместо да покажем, че се покланяме пред всички герои и жертви на една ужасна война, която е можело да бъде избегната, ако Сърбия бе спазила договора от 1912 година, даваме да се разбере, че съперничеството между нашите страни ще продължи. Внушаваме им, че не искаме помирение, а тяхната капитулация!
Но докато част от „патриотите“ демонстрират непримиримост към Сърбия, премиерът прие включването на сръбския президент Вучич, (и изолирането на македонския премиер), в традиционната тристранна среща на премиерите на Гърция, България и Румъния. Външния наблюдател, гледайки България би се попитал: „има ли пилот в самолета?“
Но нека се върнем към отношенията ни с Гърция и притесненията на вестник „Катимерини“. Можем ли да убедим, Гърция, че сближаването между България и Македония не само, че не е лошо за тях, но напротив? Мисия трудна, но не невъзможна! 
Гърците вече са наясно, че никога няма да имат обща граница със Сърбия. Опитите да се парира приемането на Македония в НАТО и ЕС докато Сърбия не се определи, ще останат ялови и в крайна сметка няма да допринесат с нищо за Гръцкия просперитет и сигурност. Единствено чрез приемането на историята каквато е била – включително и българските корени на македонците, ще се сложи край на посегателството над античната гръцка история и цивилизация. И най-важното. България не може да се откаже от императива си да преодолее последствията и на Втората национална катастрофа и да получи свой суверен излаз на Егейско море. Но ако Гърция приеме, че Македония е за България, това, което е Кипър за Гърция и ако двете страни си разменят суверенни пристанища на Бяло и на Черно море ( и суверенни транс-териториални комуникационни линии до тях), гръцкият суверенитет по цялата полоса от Албания до Турция ( а след спогодбата и до Черно море) няма да бъде разглеждан от България като бариера пред Егея, а като жизнено важен рубеж пред евентуални предизвикателства идващи откъм Мала Азия. Тогава България ще има жизнен интерес от засилването на Гърция и обратното!

Сближаването на България и Македония 

като сънаследници на средновековната и Възрожденска българска цивилизация, договарянето на суверен излаз на Егейско море, съюзнически отношения с всички съседни страни, тясно обвързване с голямото семейство на демократичните народи и гарантиране невъзможността на Русия и Турция да проектират власт и влияние на Балканите. Това е възможната реализация на българския национален идеал през 21 век. За неговото постигане обаче е нужен висш дипломатически пилотаж, не елементарно патриотарство!