Кънчо Кожухаров

Като човек, който професионално следи руския печат, отдавна съм обръгнал на всевъзможни подмятания, хули и клевети по отношение на България и българите. Според мен приказката за някогашната любов на руснаците към българите е съчинена от предшествениците на днешните платени руски тролове.

Ала когато през март 2016-а видях в интернет изданието на единствената опозиционна руска радиостанция „Ехото на Москва“ едно есе, написано от уж обективния и интелигентен журналист Дмитрий Биков, не се стърпях. Биков беше дал своята лепта в общия хор от ругатни и жалвания, загдето руският президент не бил поканен да присъства на празнуването на годишнината от сключването на Сан-Стефанския предварителен мирен договор.

По това време имахме адекватен президент и за такива идиотски покани и дума не можеше да става.

Написах отговор в същия обем и го изпратих до автора, главния редактор на радиостанцията и на главния редактор на изданието, пуснало за пръв път тази клевета срещу България и българите. 

Като се позовах на правото си на отговор – принцип, който е свещен за всички демократични медии, – поисках отговорът ми да бъде публикуван. Както и очаквах, никой от тях не благоволи нито да ми отговори, нито да махне пасквила от своето издание или авторски блог.

Този факт разкрива колко дълбока пропаст ни дели от руснаците. Или, по-скоро, пропасти – защото те не са една или две: културна, нравствена, генетична, езикова и какви ли още не. За тях обаче ще напиша друг път, а сега се запознайте с превода на една оригинална свинщина по руски.


1. ЕДНА СВИНЩИНА КАТО ПОВОД И ДА РУГАЕМ, И ДА СЕ ЗАМИСЛИМ

Дмитрий Биков, 
писател и журналист

Не поканиха Русия на празнуването на поредната годишнина от Сан-Стефанския договор, в резултат от който България е получила независимост. Това, че Русия е спасила България от турското иго, в самата България се признава от всички. Че в Руско-турската война тя е решавала и свои собствени задачи, е отделен разговор. 

Тези задачи в основни линии се отнасяха до реванша за Кримската война и отдавнашното противопоставяне с Англия, която така наречените геополитици смятат за наш най-зъл враг.

В осмата част на Ана Каренина“ Лев Толстой доста скептично е описал изблика на патриотизъм в обществото и всеобщия възторг по повод братята християни, за които до вчера никой не се интересуваше. Но ентусиазъм е имало, и независимост е имало, и братята християни сме спасили, и турците сме ги посъкратили, и за зверствата на башибозуците сме отмъстили. Въпреки всички временни неудачи и жертвите Руско-турската война от 1877-1878 г. е славна страница от родната история, а не само от военната: името на Юлия Вревска, героичната баронеса – медицинска сестра, умряла от тиф, е навеки записано в руската и в българската история. Това, че не канят руснаците на тържествата, посветени на освобождаването на България или Освиенцим – само по себе си е свинщина, която не изисква коментар, защото загиващите за свободата руски войници и превързващите ранените руски аристократки по никакъв начин не отговарят за днешната Русия. Но това е повод не само да ругаем, а и да се замислим.

Би следвало, според мен, да се замислим, че днешна Русия не просто разваля своя образ в очите на света – това не би било голяма беда, но и хвърля твърде мрачна сянка върху собственото си минало. Трябвало е здравата да се постараем, та руската армия, която винаги е била възприемана от славяните като освободителка, да стане за тях символ на опасността и враждебността. Това е започнало не от вчера и дори не от Пражката пролет. Ние си развалихме не настоящето, а миналото, не репутацията, но историята, и след нашата крайно цинична геополитическа риторика дори бившите подвизи на солидарност със съседите започнаха да се възприемат с подозрение: имало ли ги е тези братски чувства и изблици на народен ентусиазъм, или са били измислени – както се прави сега – от придворните идеолози?

Точно тук се крие и опасността от всичко, което сега твори руската власт при пасивното наблюдение на народа, който е махнал на самия себе си с ръка (и наистина, смешно е това да се представя като всенародна подкрепа). Ние не просто се лишаваме от съюзници, не просто оставаме в самота, не просто си разваляме бъдещето. Ние посягаме на собственото си минало, безнадеждно цапаме най-добрите му страници.

Българската неблагодарност е очевидна и за нея трябва да отговарят българите. Но е трябвало и наистина да се постараем, така че без каквато и да било помощ отстрани така да компрометираме собствените си подвизи и победи. Ето къде е проблемът. В това, че настоящето е невъзможно да се изолира: наши заложници са и децата и прадедите ни.

2. ПРАВО НА ОТГОВОР

Уважаеми Дмитрий Биков,
Колега,

Като български писател и журналист смятам за свой дълг да кажа няколко думи по повод Вашето есе „Една свинщина като повод и да ругаем, и да се замислим“.

Искам от самото начало да отбележа, че отчитам факта на многовековното промиване на мозъците на руските интелектуалци и руския народ и затова ще припомня на Вас и Вашите читатели някои факти, които в Русия/Съветския съюз са били старателно изопачавани или премълчавани.

Руско-турската война от 1877-78 г. в съчетание с тайните Райхщадско споразумение (1876) и Будапещенска конвенция (1877) между Русия и Австро-Унгария доведе до невъзможност да се обединят всички българи в рамките на една държава. Действията на руските дипломати доведоха до разкъсването на България на Княжество България и Източна Румелия.

Когато през 1886 г. българският народ осъществи своето Съединение, Русия поиска от Турция да му попречи по военен път. Когато през 1908 г. княз Фердинанд обяви независимостта на България, Русия отново се възпротиви.

Накратко казано, политиката на Русия винаги се е ръководела от антибългарски съображения, свързани с желанието да излезе на Проливите (Босфора) и да превземе Константинопол (Истанбул).

Това съвсем не изчерпва всички недоброжелателни действия на Русия срещу България, но мисля, че и така става ясно, че претенциите за вечна благодарност са малко прекалени. Ще отбележа само, че в България има повече паметници на руските воини, отколкото на българските, украинските, финландските и румънските, въпреки съизмеримостта на загубите.

Трябва също да се има предвид, че през 1878 г. самите руснаци са определили своите войски като окупационни – също както и след Втората световна война. Какво, в крайна сметка, е Русия за българите – освободител или окупатор?

Вие пишете: „Руснаците не ги канят на тържествата“. А кого да поканим? Вашия президент, който преди година и половина обяви края на Руския поток с такъв тон и такива изрази, че стана ясно, че всъщност му се иска да накаже България за самостоятелната ѝ политика? Но това, прощавайте, е малко встрани от въпроса.

Кой би следвало да изпитва благодарност? Аз донякъде изясних въпроса за благодарността на България за това, което е получила от Русия.

Да погледнем какво Русия е получила от България.

1. Писмеността и висшия слой от руския речник. Всички възвишени руски думи като „вдъхновение“ и „достойнство“ са пристигнали заедно със свещените книги, донесени от българските свещеници.

2. Православното християнство. Княгиня Олга е била българка. Йоан I митрополит Киевски и на цяла Русия и Киприян митрополит Киевски, Московски и на цяла Русия са само двама от дългата поредица български първосвещеници на Украйна, Литва и Русия.

3. Историята. Първият летописец на Русия е Йоаким Български.

4. Държавността. Митрополит Киприян е бил вдъхновителят за обединяването на християните и борбата срещу Златната орда.

Неблагодарността е налице, но тя не е там, където Вие я търсите.

В очакване, че ще намерите у себе си доблест да се извините.

Кънчо Кожухаров

3. ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Както вече разбрахте, никой от тримата така наречени руски интелектуалци не само не се извини, а дори не отговори. Което ми дава правото да поразсъждавам за корените на руската омраза към българите и България.

До тринадесети век, когато се появява Московското княжество, чийто днешен наследник е Руската федерация, съставляващите го племена се намират на изключително нисък стадий на обществено и културно развитие. Толкова нисък, че не е било възможно те сами да създадат собствена държавност. Колкото и да е било неприятно на някогашните (а и на днешните) руски/съветски князе, царе, генерални секретари и президенти, тяхната държавност е зачената от трима неруски бащи: българите, монголите и варягите.

Нашият проблем е, че освен държавност, ние сме подарили на въпросните племена писменост, култура и религия. Това ги поставя в непоносимата за тях и техните потомци ситуация да ни бъдат безкрайно задължени, а усещането за собствената им незначителност добавя към това и товара на завистта. 

Мисля, че завистта е в основата на продължаващата вече три века руска атака срещу българския идентитет. Нейните отровни плодове са видими за всички – хора, организации и партии, които уж са български, но защитават руските интереси и се изявяват като духовни майкопродавци и братоубийци. 

Благодарността е тежко бреме. Единствено духовно издигнатите и интелигентни личности и народи могат да я понесат. Нищо учудващо, че на пръсти се броят руските интелектуалци като академик Дмитрий Лихачов, които са се опитали да измият срама от руската неблагодарност. Руските управници и огромното мнозинство от народа се държи според нашата поговорка „Да чакаш от умрял писмо.“ 

И тук проличава огромната

 пропаст между българския и руския манталитет

Повече от век ние пълним страната си с паметници на загиналите през 1877-78 г. чужди воини и кръщаваме улици, читалища и културни институти на хора, които не го заслужават – заради едничката идея, че техните сънародници все пак са направили и нещо добро за нас, колкото и то да се е случило против тяхната воля.

За разлика от нас претендиращите за вечна благодарност техни потомци не притежават нито благородството, нито духовната широта на българите. Като народ ние живеем на принципа: „Направи добро, па го хвърли в морето.“ 

Понякога се чудя дали – отново като народ – не си патим, защото предците ни са действали на този принцип, вместо да следват библейската заръка „Не хвърляйте бисери пред неблагодарниците.“