Майа Любомирска

Възродителният процес е последното мащабно и зловещо престъпление на БКП и ДС, което нямаме право да забравяме. Престъпление, преобърнало живота на стотици хиляди, което не бива да остане ненаказано. Престъпление , за което не може и не трябва да има давност - както няма давност за престъпленията на нацизма. Независимо че голяма част от авторите и изпълнителите на пъкления план отдавна напуснаха този свят. Необезпокоявани, ненаказани и далече от дългата ръка на възмездието. И на праводъсието. Авторите, които сътвориха цъкаща обществена „бомба”, чието дело капсулира част от българските граждани, и чиято проекция е ДПС, не понесоха никаква отговорност за деянието. Прочие след разсекретяването на документите на Държавна сигурност едва ли някой може да има съмнение чий лабораторен политически продукт е Движението за права и свободи. И защо и до днес българските турци са в една или друга степен пряко подчинени.

Престъплението с Възродителния процес и последвалата го Голяма екскурзия не може да бъде забравено в името на поколенията, които трябва да знаят и да помнят. Зловещият план трябва да има справедливо съдебно наказание. Затова не е късно кичещите се като с брошка на ревера демократи - реформатори да повдигнат отново въпроса и да поискат прозрачен и справедлив процес и съдебно наказание.

Покаянието и пречистването не минава през прегръдки и сълзи в очите

на Орлов мост под светлините на тв камерите. Още повече, че онази „паметна” прегръдка между Местан и Станишев не само не бе очистителна – напротив, тъкмо тя е хлъзгавата територия на лицемерието, което още повече задълбочава раната от Възродителния процес. Защото прегръдката беше - пък и сега е – не покаяние и прошка, а път към властта. И това е жалката истина.

Да припомним, че в началото на 1990-те години беше повдигнато обвинение срещу членовете на Политбюро, лансирали така наречения “Възродителен процес”. Делото вървеше при закрити врати, без каквато и да било публичност, с многобройни отлагания, докато повечето обвиняеми не напуснаха света на живите. Обвинителният акт, който не стигна доникъде, беше представен на обществото едва през 2001 година. Чак тогава стана ясно, че членовете на Политбюро никога не са били обвинявани за насилственото изселване на повече от 300 000 души в Турция през 1989 година. Така с огромно закъснение лъсна ужасяващата истина, че за най-зрелищното престъпление на режима дори не е бил правен опит за търсене на отговорност. Жалка истина за съдебната ни система, която сега се гъне да не й се нарушат взаимовръзките и която не намери достойнство и професионална отговорност да накаже престъпления като Възродителния процес. Като ордени на безхаберието и зависимостите могат да бъдат закачени върху съдебната система и делата от №1 до № 4, които безславно събират прах в архивите.

Доблестни политици, като президентите Желю Желев и Петър Стоянов, и премира Иван Костов без да носят пряка вина се извиниха за Възродителния процес и Голямата екскурзия. Обществото ни обаче не прочете докрай тези срамни страници - на насилственото преименуване, за терора, за въдворяването в лагерите, за милиционерските хайки, които късат шалварите на мохамеданките, и конвоираха керваните с бегълци, за вербуването на агенти на ДС сред политическите затворници, за частичното военно положение и за мобилизацията на цивилното население за прибиране на реколтата. и пр. И пр. Тези факти остават все по-малко споменавани с простата цел 

всичко да бъде забравено с времето.

С разсекретяването на досиетата лъснаха още истини около ролята на ДС във Възродителния процес. Стана известно например, че двама от тримата атентатори – Емин Мехмедали (Елин Маджаров) и Абдула Чакър (Алцек Чакъров), които са причинили серията от атентати през 1984-1985 година, включително и атентата на гара Буново, са агенти на Държавна сигурност от окръжното управление в Бургас. В Турското освободително движение в България ТНДБ също не липсват активни агенти на ДС.

Всичко това не може и трябва да бъде забравено. Както и датата 21 август 1989 г. Най-страшният ден от Голямата екскурзия. Да припомним, че на 29 май 1989 г. Тодор Живков в телевизионно обръщение провокира Турция да отвори границите си за желаещите да се изселят там български граждани. В страната започва да се създава изкуствено напрежение, разгарят се националистически страсти, провокира се нетърпимост към етническите турци, които официално са със сменени имена и се водят българи. Пред партийния актив Живков манипулира: „Аз ще кажа нещо, което пазим в тайна. Ако не изведем 200-300 хиляди души от това население, след 15 години България няма да я има. Тя ще бъде като Кипър или нещо подобно."[

На 3 юни турската държава отваря границата си и това довежда до мащабна миграционна вълна през летните месеци на 1989 г. Това принудително изселване е наречено от медиите „голямата екскурзия“, но според комунистическите власти това е просто една „екскурзия“.

Оказва се, че Турция не е готова да приеме голяма изселническа вълна на територията си. На българо-турската граница се възцарява хаос и колони от чакащи коли и пешеходци. На 21 август преминаването на превозни средства и хора е спряно от турските власти едностранно. В България се появяват икономически и социални проблеми, тъй като цели села и области се обезлюдяват напълно или частично. Имотите на напусналите държавата пък се разграбва или изкупуват на безценица от мародери, които трупат лесни пари от трагедията.

И се питаме сега, след повече от четвърт век има ли разлика между действията на Ислямска държава, която прогонва милиони от родните им места, и стореното през 1989 г. от Държавна сигурност и ръководителите на комунистическата партия, които изгониха от домовете им повече от 300 000 наши сънародници и ни превърнаха във врагове за поколения напред.

Страхът, който беше насаден в българските турци по време на Възродителния процес, все още витае. Точно този страх превърна българските турци в послушници на ДПС, под чиято диктовка гласуват на всички избори. Това е онази обществена „бомба” със закъснител, която ни заложиха ДС и Тодор Живков. И за която някой трябва да отговаря.