Христо Марков

На Митко Лазаров, защото обещах да разкажа тази история

Това неземно изкушение ме тресна в сухото лято на 1979 г. В неповторимото село Торос, до река Вит. Ако има символ на 16 годишните момичета на онова време тя печелеше с една обиколка. Даже с две обиколки. Обожаваше „Смоуки”, а я свалих със „Сребърни крила”.

В една теменужена вечер на компанията я представи Снежана: „Английска гимназия в София, майка и е от Торос, обича „Смоуки”, няма гадже, но и вас не харесва, за ваканцията е тук, при баба си”. Шелека /всепризнат красавец/ се обиди на пренебрежението към живописната ни селска компания: „Кажи и Снежо, да си бие камшика…”.

Да, но пред нас стоеше красотата в най-натурален вид: убийствени зелени очи, черна коса като асфалт/чак блестеше/, гърди като сълзи, издължено тяло, стройни бедра… Не откъсваш очи от природното явление!

Разпитвахме с дива страст към новото. Баща? Не го познавала, казвали, че бил невъзвращенец/май за първи път чувахме думата/, живеел в Англия, където заминал, когато била само на годинка-две. Някак си срамежливо сведе глава и приключи запознанството: „Живея само с мама, тук съм при баба. Само те ми останаха.”. Такава красота, а говореше тихо, някак си плахо, приглушено, уплашено. Заприлича ми на намокрено пиле. Винаги си носеше жилетка, премяташе я през острите си рамене с финес и грация.

Втората вечер дойде с още по-къса пола, запали цигара с жест и преметна крак връз крак. Ужас! Краси и Шелека възкликнаха: „Е-е-егати парчето!”. Приехме я естествено и без забележки, защото бе превела някои от любимите ни парчета на „Пърпъл” и „Цепелин”. Знаела, че ни харесват.

Нямаше мъжкар да не се пробва при нея, просто изкушението бе неудържимо. Не отказваше блус, но отряза всички с тихото и категорично: „Недей! Няма нищо да се получи.” Извъртяхме хиляди пъти любимата и песен на „Смоуки” „What Cam I Do”. Нали я помните: „Всяка моя мечта се понася като облак във ветровитото небе…” Притисках се към нежното тяло с надеждата на наивния глупак, а Юлияна се разплакваше лесно и често с едри сълзи. Тръгваше си незабележимо, но пак се връщаше в компанията.

До ранната лятна вечер, когато чухме по някаква югославска радиостанция песен за … Юлияна. С дрезгавия тембър на хърватина Владо Калембер, вокалист на „Сребърни крила”. Едно еротично стенание към Юлияна, няма как да не я изровите от паметта си:

„Ю-лияна, Юлияна, аз съм сам и ти си сама…”

Компанията се разшава, но не открихме запис, да не говорим за грамофонна плоча.

И направих най-удачния си интимно-романтичен ход С опасност приятелите да оплетат Юлияна със северняшкия си чар и настоятелност хванах рейса за София. В 5.30 часа сабахлем, със стотина долара в джоба. Към меката на социалистическото изобилие „Кореком”. Нямаше начин там да няма новата тава на „Сребърни крила” с тази песен, за която бях убеден, че е написана и посветена на нашето момиче. Уви, обиколих всички корекоми в София, но тази плоча, ах, точно тя липсваше. В отчаянието си опрях до Ирина, която работеше в магазина за грамофонни плочи на бул. „Г. Димитров”/сегашна „Мария Луиза”/ до Халите. Правехме си услуги – аз с връзки из леко подземните среди, тя с редки плочи „под тезгяха”. Да, но липсваше и при Ирина мистичната тава. Знаела за нея, но контрабандистите на музика не бяха запълнили пазарната ниша, подмамващо ме залъга, че след седмица –две щяла да бъде в наличност. Как да и обясня на Ирина/пък и имахме вече някаква закачка/, че за „седмица-две” ония край река Вит като нищо ще срутят Юлияна, ще превземат крепостта, а аз ще се въртя като обран евреин край тях. „Що не пробваш при твоите хора пред банята? Те могат всичко да намерят…” – подаде ми спасителната идея Ирина. По това време пред Централна баня се събираха феновете на „Левски” и покрай безкрайните футболни коментари се въртеше и комар, и алъш-вериш.

След два часа стария софийски тарикат Лазар Бичкията ме заведе при някакъв негов човек, приютил се на квартира някъде около „Патриарха”. На таванчето бе рай на изобилието – дънки, сапуни, цигари, касетофони, нес-кафе, шоколади и най-важното – новата плоча на „Сребърни крила”. Позавехналият тарикат даже ми пусна търсената „Юлияна”, за да потвърди автентичността на стоката. Явно съм бил издайнически въодушевен, защото оня с усмивка на тънък психолог заби цената: „Няма начин, копеле – плочата е съвсем нова, още я няма никъде. Директно от Белград ми я носят. Това е – 40 долара. След два месеца ще е наполовина, но сега… и само в зелено” Най-скъпите не надхвърляха 20 долара, но… ставаше дума за неземното изкушение Юлияна, която бях зарязал лекомислено в компанията на торошките сладострастници. Платих плочата, а за останалите долари спазарихме един чифт дънки и две бутилки уиски и доста цигари, предимно „Кент” и „Ротманс”-плочка, защото по тях много си падаха изтерзаните от социалистическия недоимък гаджета. На връщане Бичкията ме навика, че много съм шарил „за някакви сърби”, но не ми дремеше. Разказах му историята с Юлияна и софийския тарикат замислено отсече: „Имаш ли зелено, всичко се намира при бай ти Лазар”. Почерпих го едно и заминах за „Подуяне”, където в 16 часа хванах рейса обратно.

Вечерта бе забележителна и незабравима! Всеки на 17-18 години си има такива юношески нощи, когато се чувстваш по-голям, важен и най-вече – много влюбен. Абе тази вечер Юлияна бе някак си влудяващо красива, още я виждам в средата на стаята – стройна като тръстика и с учудени зелени очи. Избих рибата и всякакви щения към нея за тежка тъга на приятелите. В чест на уискито, корекомските цигари и новата плоча веселбата бе в домашна обстановка. Компанията в пълен състав и все така пъстра – младежи и девойки от София, Пловдив през Троян до Ловеч, летуващи при баба и дядо. Тарикати и отличници, сдухани и благосклонни момичета, отвързали букаите на родителските ограничения, кибици и побойници, самотни и тлеещи в обятията на любими. Юлияна седеше на обичайното си място в ъгъла, пред чашка с десетина грама уиски и с нежни пръстчета поднасяше цигара към еротичните си устни. Героиня на италиянския неоромантизъм. Това е положението. Май си спомням сравнително точно и диалога, преди вулканът за избухне. Всъщност – никога няма да го забравя.

 - Запазвам си един танц, Юле. Много важен. За мен.

- Ами добре. Нещо станало ли е? Повод ли имаш?

- Само да пусна песента. За теб е. Подарявам ти я.

И се понесе дрезгавия глас на Калембер: „Юлияна, Юлияна, аз съм сам и ти си сама…” Гледах я в очите, зениците и започнаха да се разширяват, да блести косата и, защо ли потрепера тялото и, когато дивашки я прегърнах през кръста. А компанията шумно въздъхна почти културно, въпреки че мъжката част искаше веднага да ми прегризе гърлото/След време Снежа ще ми каже, че като чул песента Шелека искал да лисне връз плочата чаша уиски, но го възпряла жаждата./.

Вледеняващо красива, стройна като тръстика, Юлияна леко потрепери, очите и пак се навлажниха. Мълчим, после се прошепна в ухото ми:

- Ти си тъжен човек. Като мен. Но тъжните хора са добри, много добри!

Докато се чудех какво да отговоря, Юлияна ме придърпа още по-близо и ме целуна. Стана някак си естествено, дълго, а устните и бяха като роса, като на довчерашна мечта. Компанията взе да ръкопляска. Такава бе традицията, нещо като признание за мъжкия успех, за стойностите на разноликия сбироток, който представлявахме, всъщност успокоение, че има нещо в нас. После пуснаха песента отново, а Юлияна ме целуна пак, вече спокойно, упоително и дълго. Мирисът на устните и… Тогава, а и сега съм сигурен, че ме полъхна липа. Въобще, както се пееше в един евъргрийн на Емил Димитров: „Нощта е като теменуга, а въздухът ухае на липи…” После и сексът с Юлияна ухаеше на липи! Твърдя го и сега. Първият

див секс, който ухаеше на липи

И днес си мисля, че човек само веднъж, ама само веднъж изживява секс, който е с мирис на липов цвят.

Тогава, тази вечер започна онова лудо лято с момичето, на което в очите имаше теменужки, а голото и тяло приличаше на детството, тръстиково и волно, с меки извивки като Предбалкана. Тогава, лятото на 1979 г., разбрах, че има състояния, в които изключваш и потъваш в тялото на другия. Правехме всичко възможно да сме заедно. През деня се разтапяхме във вировете на река Вит, правехме любов по скалите, по поляните и се охлаждахме в бързеите. Вечерта хапвахме набързо от гозбите на баба и следваше поредния терен, на който се въртеше до втръсване „Юлияна”, а аз държах оригинала в ръце, за да завършим в ранните утрини прегърнати с неземния унес на липи.

Понякога в безкрайните разговори Юлияна споменаваше за баща си: „Татко е много добър, много обича мама, но…” И се разплакваше. В такива случаи искаше да се прибираме при баба Радка, с която се сближиха по необясним начин. А тя се чудеше как да ни угажда – мекици, баници, а в особени случаи вадеше от съкровените запаси домашна ракия, които старателно укриваше от дядо. Една вечер си говореха с него за Юлияна – колко радост донесла в къщи, как съм се укротил, как всички съседи ми завиждали за хубавото момиче, колко деликатна и естествена била. И тогава баба Радка промълви нещо страшно, някаква древна българска философия, неразбираема за младата ми глава: „Дано има късмет момичето, защото толкова хубост и добрина не е на хубаво.” После си припомних думите, а тогава с Юлияна бяхме погълнати от лятото на любовта, мъничкият ни свят поглъщаше мечтите ни. Само една вечер се натъжи без причина и промълви: „Обичам те колкото татко и знам, че няма да те имам, както искам. Ще те загубя. Неизбежно е, но още повече те обичам…”. Успокоих я с думите, че винаги ще съм до нея, че тя ми е единствената любов. Неща, които се казват на 17 г., когато животът е лек и равен и ухае на липи и теменужки.

Лятото „отмина бързо”, както пееше пак Емил, но си останахме с Юлияна. Заживяхме в София. Сутрин поемах към „Дианабад”, а тя към очукания блок в „Люлин”. Случихме на чудно софийско циганско лято, което миришеше на кестени, царевица и гевреци, а още в петък вечер поемахме към селото на мечтите ни. Реката бе есенно топла и мамеща, ловехме риба и вечер си устройвахме малки пиршества с остатъците от лятната тайфа.

Застудя и витошката мъгла взе да слиза по-често към трамвайните линии.

Тогава дойде вечерта в „Астория”. Бе най-шикозния бар в София, до Американското посолство. С големи витрини, от които ни гледаше друг живот. Портиер на входа, после поемаш надолу и попадаш в амфитеатрален бар със стъклен дансинг. Мечтата на всяко социалистическо копеле за нощен живот.

Юлето пожела да отидем там. Само двамата. Било важно за нея, много важно, а аз тутакси се подготвих, според разбиранията си за гъзария: костюм, шпицари и милитъри риза. Предварително подготвих почвата при портиера с 20 кинта с лика на вожда Димитров/нямах 18 години/. Тя дойде ослепителна и уби тузарите, а на мен пак ми замириса на липи. Приглушена светлина, маса за двама, хитовете на АББА, запалена свещ, искрящо уиски, разтапящи се сервитьори, които гледаха моята Юлиана с дискретен сладострастен поглед, а тя респектираше с нещо като шапчица тип „пилотка”/бяха много модерни/ и строг костюм. Вечер за страст, спомен и тъга.

Още на първия танц Юлето ме прегърна и погледна с оня зелен поглед, който разтапяше и промълви: „Колко красиво изживявам с теб спомените си!”. Понеже си бях неизтънчен и див екземпляр не разбрах или не поисках да разбера изплаканите думи, дори ги приех еротично и плъзнах ръка надолу към страхотния и задник. Познаваше добре дивашкия ми нрав и се усмихна снизходително. А е имала толкова за казване…

Бе към края на приказната вечер, когато Юлето ме погледна настоятелно със зелените си очи /можеше да събуди мъртвец с тези очи/ и настоя да я изслушам внимателно: „Искам, до болка искам да продължи приказката ни…” Последваха излияния, от които нищо не разбрах – просто си мислех за предстоящия секс и страст. Настоя да плати сметката и на сутринта някак си между другото подхвърли, че имала работа за три-четири дни и щяла да се обади в сряда.

В сряда у тях нямаше никой

В четвъртък ме събуди директора на даскалото: „Кво си направил, бе?! Долу те чакат другари от милицията. От софийско градско. Обличай се и тръгвай.” Сънен ме натовариха в синя „Жигула” и двама в униформи се настаниха до мен. Другарят Илиев/директора/ го отпратиха любезно. Ква беше тази работа? Последните седмици бях завъртял търговийка: дънки, ризки, цигари, даже в стаята имаше два касетофона, но в такъв случай щяха да направят тараш, ако бях изпят за корекомските сделки. Нямах участие в масови побоища, които си бяха обичайни за „Олимпийски надежди”, в училище нямах и „нездрави прояви”… И защо в Градското, а не в Районното, където ни прибираха след изцепка?

Заведоха ме на втория етаж в жълта сграда и ми казаха да чакам в коридора другаря Джевлеков, който всеки момент щял да дойде. След половин час по коридора се движеше един хипопотам и в крачка ме попита аз ли съм Христо Марков, после ме изгледа с мънички очички и отвори една врата, после втора. Намерих се в огромен кабинет, още разглеждах обстановката, когато хипопотамът се раздвижи. Откъсна ми главата с шамар. В ушите ми забуча. Тежка ръка имаше другаря, но не повтори:

 - Къв си ти бе? Къв си – гъзар ли го играеш? – Ако сте забелязали социалистическите органи много обичаха да започват разговора с този безумен въпрос „Къв си ти, бе?”.

Не помня какво отговорих, но хипопотамът се настани зад бюрото с пухтене и ококори мишите си очички:

 - Отговаряй без да лъжеш, точно и подробно. Всичко. Иначе не ти се пише нищо хубаво, келеш такъв. Познаваш ли Юлияна Георгиева Аврамова?

Господи! Какво ли е станало? Не беше се обаждала три дни Юлето, казала бе, че ще пътува.

 - Познавам я. Гаджета сме, обичаме се. Разделихме се в неделя сутринта. Каза, че ще пътува. Какво е станало?

 - Не питай, а отговаряй, бе! Като каква я познаваш? Говорила ли е за баща си? За семейството си? Какво е отношението и към социалистическата ни родина? Споделяла ли е къде ще пътува?

Още недоумявах, но нещо ми подсказа, че работата ще да е дебела. Какви бяха тези въпроси за „социалистическата родина”, за баща и…

 - Юлияна е пълна отличничка, никога не е говорила по политически теми. Има положително отношение към народната власт. Познавам майка й и баба й от с. Торос. Много добри жени. Гаджета сме от лятото, тук продължихме с приятелството си, ама какво е станало?

Телефонът на хипопотама звънна, той промълви нещо от рода на „Един момент, ще се обадя.” И натисна копче на бюрото си. Дойде униформен и другаря-хипопотам Джевлеков ме посочи и каза да ме заведат в някаква стая и да опиша в подробности всичко, което знам за Юлияна. Дадоха ми лист и химикал и ме отведоха в нещо като кабинет, но само с бюро, два стола, етажерка и легло/Защо пък им е легло?/. Униформеният стоеше в стаята, докато накратко описах пестеливо най-разточителната и красива любов в живота си. Знаех, че трябва да използвам изрази като „Не знам, не е вярно, не съм забелязал, не сме говорили такива неща, нямам представа…” После дойде хипопотамът, не остана много доволен, но прибра листа и ме възнагради с още един шамар, който ми завъртя главата на другата страна: „Вбесявам се като се провалят млади хора.” Каза да чакам в коридора. Нищо. Час –два стоях като сопол и през главата ми мина какво ли не. По едно време гледам по коридора леля Мария /майката на Юлето/, придружена от същия униформен. С очи измъчената жена ми подсказа да не реагирам. Изтръпнах. Вкараха я в кабинета с две врати на др. Джевлеков. Пак час-два стоях изпушен в коридора. Накрая хипопотамът се показа и нареди:

 - Изчезвай. Свободен си и да не мърдаш тези дни от София. Пак ще те потърсим. Нито дума в училището.

Да бе, чакай. Засилих се към „Люлин” – леля Мария бе единствената, от която можех да науча нещо. Пред блока на Юлето заседнах в една кръчмичка и зачаках. В късния следобед леля Мария се зададе откъм спирката. Пожела да говорим навън. Седнахме пак там, в кварталното кръчме и леля Мария се разрида: „ Юлето бе на година и половина, когато баща й избяга, през Турция. Много добър инженер, но направиха живота му ад – син на „врагове на народа”. Беше оставил писмо у един приятел, че ще направи всичко възможно да вземе и нас. Уви. Тук започна тормоза. Уволниха ме от работа, привикваха ме в милицията, сякаш аз имах вина за бягството му. Останахме без пари и се принудих да започна работа на Гара Искър, а Юлето беше малка. Взимах я със себе си. Жоро, мъжът ми, бил на лагер в Италия, после го прехвърлили в Австрия, мина се повече от година, когато разбрах, че се установил в Ливърпул. Намерил си добра работа. Изпращаше писма по приятели, правил опити да отидем при него, но къде ти с малко дете… Бяхме на ръба на мизерията, но Юлето излезе добро дете, училището и вървеше. Съвсем малка и разказах всичко. Порасна рано. Още като влезе в английската гимназия бе решила, че ще се маха от тук. Познаваше баща си само от снимки, четеше по сто пъти писмата му. Записваше се на екскурзии, не и позволяваха да пътува или пък нямахме пари. Хвана се в кръжок за народни танци. Знаех, че го прави с идеята да се махне, но нямах нито сили, нито право да я спирам. После се появи ти това лято и тя хлътна, много хлътна, Ицо. От мен да го знаеш – само през тези месеци момичето ми бе щастливо.

За ноември ги поканиха на фолклорен фестивал в Амстердам. Всичко стана много бързо, за седмица-две. На този същия полк. Джевлеков сина му също бил в кръжока и тя измолила Пламен/така се казва малкия/ да говори с баща си, че ще се върне, да гарантира един вид за нея. Миналата седмица и казаха, че ще я пуснат, ходих, подписвах разни документи, че ще се върне и т.н. Този полковник изглежда, че също се ангажирал. Знаех какво ще стане, но нямах право да я спирам. Остави писмо до нейната класна, че никой не знае за намерението и да остане в Холандия, че остава доброволно и т.н. До последно мислела за близките си. Затова те пуснаха днес, иначе кой знае какво щеше да ни се случи…

Щом кацнали в Амстердам оня ден, Юлето заявила, че няма да се връща. Закарали я в някакво полицейско управление, дошъл посланика, били учителите, този Пламен, а тя полудяла – крещяла, нахвърлила се върху тях, драскала, поискала телефон… Свързала се с баща си… Сега е в социална служба… Това ми казаха в милицията, повече нищо не знам. Това е. И накрая – остави писмо само за теб. Ето го, Ице и знай, че много те обичаше, истински. Това е, нямам сили да разказвам повече…”

Бях като треснат и започнах да си припомням изпуснатите фрази оная вечер в „Астория”, тя е знаела, била е избрала вече пътя си навън, но… Писмото бе кратко, с равния, едър почерк на Юлияна. Пазя си го още: „Ице, ще ме разбереш, знам. 

Избрах мечтата си и татко

Ти цял живот ще си моята песен, моето лято и сън. Оставаш най-голямата ми любов, запомни го – завинаги! Имам нещо вечно от теб и ти благодаря, но животът в България е скапан, не ги понасям. Направила съм всичко да нямате проблеми. Сбогом, мой вечно красив сън! П.П. Оставям ти плочата с нашата песен, нека спомените живеят в теб, беше толкова красиво, любов моя! Целувам те, много те целувам…”

Това бе всичко, всичко, което ми оставяше Юлето. Нещо ме преряза. Разревах се пред майка и. Всъщност тя вече плачеше… Като в просъница леля Мария ми каза:

- Ела до къщи да ти дам плочата. Това е последното, което ми заръча Юлето, настояваше да ти я дам. Не знам защо точно…

Аз знаех, само аз знаех…

Как съм вървял от „Люлин” до Лъвов мост не помня, губи ми се. В ноемврийската сутрин осъзнах, че губех първата си любов, че някой бе направил своя избор сам и свободен, че имаше още нещо, което не разбирах… Сам с грамофонна плоча, с песен за „Юлияна”, със спомен, вече спомен… И разбирах думите на Юлето от последната ни вечер в бара: „Колко красиво изживявам с теб спомените си!”. Изживяхме ги, вече… И…засилих плочата с песента за Юлияна в мръсната вода.

***

В един мокър есенен ден на 1994 г. някой извика на „Дондуков” – „Ице, Ице, ти ли си?...” Не можех да повярвам, нито да сгреша – гласът бе същия, същия, но ако не бяха очите и топлия тембър… Господи! Юлияна! Нямаше ги дългите черни коси, тръстиковото тяло, изкусителния овал, нямаше я онази магия и чар. Срещу мен стоеше похабена жена, с къса рано прошарена коса, заострени черти на лицето, кокалести ръце, вече поразени от артрит, здрав кокал на отруден, уморен човек, Боже, пред мен стоеше Юлияна, усмивката бе същата и очите, очите… Устните бяха все така топли, целувката все така страстна и успокояваща! Ръцете и трепереха, дори след като седнахме в близкото кафене. Разля чашката, изръси пепелта от цигарата извън пепелника. Аз не знаех нито къде да си дена неугледното тяло, нито как да подхвана разговор след толкова години. Юлияна бе дошла за кратко, за да приключи окончателно с България. Майка и починала още през 1987 г., не я пуснали да я погребе /”знаеш колко бяхме привързани”/, била вече в Ливърпул, при баща си. Той си отишъл година след леля Мария – „Отиде си с отворени очи…, тук донесох урната с праха му и я погребах в гроба на мама. Толкова се обичаха, обичаше и България, а му ги отнеха, поне в края на живота му аз бях до него…”

Зададох най-глупавия въпрос, а Юлето отговори със същия тих и примирен глас:

 - Омъжи ли се?...

 - Не, не, но родих дъщеря, за която живея. Кръстих я на мама и с моето име – Мария Юлиянова. Скоро ще направи 15 год. Взех я с мен да види България. Ликвидирам всичко тук и заминаваме за Ню Йорк, приеха я в най-престижната тамошна балетна школа. Знаеш, че и аз се увличах по танците, това наследи от мен детето.

 - Ама нещо не ми излиза сметката, Юле. Ти изчезна точно преди 15 г., а дъщеря ти е… Беше 1979 г., нали? Толкова години нито се обади, нито писа, понаучавах от тук от там по нещичко, а сега – 15 годишна дъщеря, как е станала тая работа? Кой е бащата, все пак?

Юлияна се усмихна загадъчно и промени темата.

- Няма значение, важното е, че детето ми е прекрасно. Ице, сега пак си депутат, следя доколкото мога пътя ти още от Великото народно събрание, радвах се като дете през 1989 г. Но… Поисках да тръгна за България веднага, а в посолството попадам на другаря Джевлеков-младши. Представяш ли си?! Този изрод бе нещо като главен секретар, бореше се за демокрация, бил привърженик на промените, на новото, на сините. Даже се опита да ме агитира. Мен?! Още тогава реших да скъсам окончателно с тази невъзвратимо поразена от комунизма страна. Вчера продадох къщата на баба в Торос, днес приключвам и с апартамента на мама в „Люлин”. Щях да ти се обадя, да се простим. Времената ни отминаха, останаха там край брега на реката, Ице, нека си останем в спомените… Бяхме толкова щастливи. Как са децата ти? С две момчета си много щастлив, нали?

Мълчах и плачех като преди 15 г. в кварталното кръчме... Признах на Юлияна и какво съм направил с онази „Юлияна” на „Сребърни крила”, а тя с лека усмивка промълви „Добре си сторил”.

И тогава чух „Добър ден”. О, Господи! До масата стоеше онази Юлияна, която бях оставил в лятото на 1979 г., там, край реката, онази Юлияна, която прегръщах и целувах в бар „Астория”!? Същата, абсолютно същата. Помислих, че съм попаднал в някакъв сюрреалистичен спектакъл, че нещо се е обърнало във времето, което никога не е минавало…

- Дъщеря ми – стресна ме гласът на похабената Юлияна – Приличаме си, нали? Тя е слушала много за теб, всичко съм и разказала.

Онемях, толкова поразително копие на друг човек не бях виждал. Още стоях с отворена уста, когато младото момиче най-непринудено ме целуна по двете бузи. Стори ми се, че усетих ухание на липи… После изчурулика:

 - Аз съм Мария. Толкова добре ви познавам, че нямате представа. Мама често говори за вас, но си ви представях по-слаб, ама и така ви харесвам. Вчера пак разглеждах снимки от онова време. Много се радвам, че се запознахме. Ама какви сте сериознииииииии…

Нещо ме хвана за гушата, гърлото ми се запуши – нима щяхме да загубим и това изящно произведение на природата… Сигурно съм изглеждал много глупаво, а копието на моята Юлияна продължаваше да чурулика:

 - Искам да стана балерина, приеха ме в готина школа в Ню Йорк, следващата седмица заминаваме. Ама тук толкова ми харесва, но мама казва, че е обречено всичко. Тя сигурно ви е разказала, всъщност. А вие как сте? Сега в Пловдив ли живеете, имате две момчета, всичко знам за вас и мама винаги ме изненадва с нови разкази за някогашните ви подвизи, ама защо ме гледате така?...

***

След една година получих обемист плик с кратко писъмце, няколко снимки, плакат и грижливо изрязана статия от щатски вестник с голямо заглавие „Мария Джулиянова спечели конкурса за млади дарования”, следваха описания, суперлативи, кратко интервю, а от снимката ме гледаше…моята Юлияна, оная от горещото лято край река Вит.

Вече двадесет години се чудя кой е бащата на онова момиче, което чуруликаше на един ошашавен мъж и рано пазавехналата красавица Юлияна. Препрочитам прощалното писъмце: „Имам нещо вечно от теб и ти благодаря…” И винаги си пускам песента, която ме отвя да направя признанието… „Юлияна, Юлияна…аз съм сам и ти си сама…”