Христо Марков

Попаднах на стар документ, който ми спомни откровено идиотските порядки в онова общество, когато „се наливаха основите” на развития социализъм. А казармата се представяше за инкубатор на бъдещите строители на щастливото българско общество.

Тогава гр. Самоков си бе военизиран град – две ракетни поделения, едно артилерийско, още няколко по-дребни, военен завод за радиостанции и гарнизонно управление. Но пък си го обичам този град, защото там се случваха велики събития в ония късно комунистически общества. Есента на 1982 г. съм старо куче, горд младши сержант и командир на радиостанция. През септември посрещаме новобранците или „дихателите, душовете, безсниците, зайците”, както полагаемо се кръщаваха. Вече сме „дърти” и чакаме отмяна от младите лъвчета, събрали сили в цивилизацията. По същото време ни изпратиха безподобната фигура, основен персонаж в разказа ми. Старши лейтенант Николов бе висок, русоляв, пухкав, с криви крака, пристегнат „по устав”, но не ставаше за нищо и шефа на гарнизона ген. Янков/Кашика/ го бе натирил при нас като комсомолски секретар и отговарящ за политическата подготовка. И сега, след повече от 30 год. ме напъват позиви за повръщане колцем се сетя за този наистина безподобен офицерски кадър на родната казарма.

За несведующите да припомня, че в социалистическата казарма имаше всяка година изпити по бойна и политическа подготовка. Отличниците се удостояваха със значка, на която се вееше

червеното знаме на СССР,

а на втори план бе националния трибагреник. Идваха за надпреварата проверяващи от щаба на Първа армия, а в поделение 22 770, поради важността му /ракетни войски/, пристигаха подобаващо количество генерали. Ние разпъвахме антени и установявахме връзки, приемахме и предавахме текстове с морзовата азбука, после бягахме на полосата за време, стреляхме по мишени, „задушаваха” ни с отровни газове и разни други изпитания. Това правехме в свързочната батарея, а заправчиците подготвяха, обслужваха и имитираха изстрелване на рекети тип ТР/тактически/ и ОТР/оперативно-тактически/, т.е. същите тези СС-20 и СС-22, които след време нарязаха за старо желязо, защото НАТО се уплаши да не ги тресне някоя луда фуражка в Брюксел. Изпитът по политическа подготовка минаваше по-лежерно с едни и същи тъпи въпроси от рода на „Коя е най-великата армия на света?”, „Кой е създателят на СССР?”, „Каква власт се установява на 9.9.1944 г. в България?”. Имахме даже тетрадки, където записвахме „съдбоносните” за политическата ни просвета въпроси и отговори. Съществуваха образи като редник Матракчийски, който бе отличник в бойната подготовка, но така и не успя да стане политически просветен и изкара двете години без да се завърне с нашивка в родното село Пчелин, което за съселяните му било голяма трагедия. И значка не му дадоха, та си купи една за 20 лв. /много пара тогава/ от мл. сержант Васко Тотев, който имаше две. Разправяха, че като се появил в Пчелин със значката веднага му се лепнали няколко девойки.

В такава весела и безгрижна казармена обстановка ни изпратиха ст. л-т Николов, който се превърна в атрактивно, но омразно бедствие. Беше си въобразил, че свързочниците са

лентяи и галеници в службата,

а старите войници незаслужено тормозим новобранците. /Каква бе причината ще научите в края на разказа./ На всичко отгоре, за да се натегне, реши да промени изцяло политическата учебна година и да „модернизира обучението”. Написа и размножи на циклостил конспект с въпроси, по които трябваше да се води политпросветата. После раздели младите на няколко групи и прилепи за отговорници старите пушки. На мен и Бен/Димитър/ Недялков от Костенец се паднаха дихателите радисти. Младият офицер свика комсомолско събрание на батареята и нареди в свободното си време да правим „самоподготовка” по конспекта му. За нея отговаряхме, разбира се, старите кокали. За всеки въпрос Николов бе развил собственоръчно тема и много държеше да се знае. „Точ в точ”, както се изразяваше. Абе всеки луд с номера си, но тоя излезе по-луд от всички, които бяхме виждали. Намерихме му цаката с първите теми от въпросника. Събираха се дихателите в учебната стая и най-просветения започваше четене на глас, докато и най-тъпите запомняха нещо. А ние пляскахме карти или пиехме плодова ракия по 3.40 с бял етикет. Да, де, но Николов си беше напазарувал доносници от новобранците, които срещу градска отпуска му докладваха какви ги вършим в часовете за политпросвета. И той започна внезапни проверки. Наложи се да пращаме „отцепление” да следи иде ли уставняка. Войната продължи с променлив успех и по едно време сериозно мислехме

да му спретнем „мечка”

Преценихме, че ако ни изпеят личните му доносници не ни мърда дисципа и се отказахме.

Така в позиционна война преминаха първите въпроси от конспекта на Николов. И стигнахме до тема № 11, която бе дифинирана от него точно и ясно : „Българската естрадна песен по примера на съветската.” Тъй като я смяташе за свое новаторство в „класово-партийното” ни възпитание, реши да поеме лично обучението. Нареди да се включим и старите пушки, защото „темата” липсвала в миналогодишната програма, когато сме станали „отличници по бойната и политическа подготовка”. Събра всички и извади листите, които си бе подготвил. Започна едно чудо невиждано, от което разбрахме, че „съвременната забавна песен” започва с композитора Василий Соловьов-Седой и песента му „Подмосковные вечера”. Че негови продължители били Давид Тухманов и Максим Дунаевси. А най-високото ниво сред изпълнителите достигнал Йосиф Кобзон, който се родил в деревнята Часов Яр на Украинската съветска република. После ни „светна”, че композитора на песента „Альоша” е някой си Колмановски, който с нея възпял българо-съветската дружба. До Кобзон се доближавал Лев Лещенко с песента си „Береза белая” и Муслим Магомаев от Азърбайджан. Свърши „беседата” и ни остави циклостила да се самоподготвяме до другия ден, когато лично щял да ни провери.

Изстъплението над нас бе страшно. В батареята имаше хора като Гочето Дзвиската от Железница, който трудно четеше и знаеше само песни от шопския край, но имаше и няколко отличника от английски гимназии и манияци като Бен Недялков от Костенец, който боготвореше „Deep Purple” и „Диана експрес”. Всички знаеха песните на Емил Димитров, защото ни посрещаха в родната казарма с хита му „Сбогом Мария”, посветен на войника, любовта и раздялата. Нали си я спомняте: „Сбогом Мария, Мария, Мария, аз ще се върна след 700 дни и ще попитам за мойта Мария...” и т.н. При споменаването на тези 700 дни се отронваше задължително мъжка сълза, а при „Нашият сигнал” някои направо си ревяха. Особено, когато Емил пееше за снимката от „вътрешния джоб” и подарения на друг любовен сигнал... С една дума решихме единодушно да дадем отпор на ст. лейтенанта Николов при опита му да ни препитва за естрадата. Тук е мястото да отбележа, че радистите давахме поред дежурства в радио-поста на поделението, където четири пъти в денонощието трябваше да приемем на определени честоти позивни от щаба на армията. Да ги запишем и предадем на следващата смяна. Понеже предавателят бе изключително мощен, в свободното от позивни време въртяхме чужди станции на къси вълни, където дънеха хард-рок. Дори една сутрин Черешаров се бе успал и на събуждане от усилвателите на плаца, вместо „Изправи се гора от стомана” се разнесе юлското утро на Юрая Хип. Черешаров се отърва само с три денонощия арест, но повече не го сложиха да дежури в радиопоста. Др. Николов направи подробен доклад до ЗКПЧ-то, че срочнослужащия провокирал

идеологическа диверсия

И така Николов, стегнат по устав с лъснати обувки, също по устав се изправи да ни препитва за „естрадната песен и съветското влияние”. Да, но изненадващо започна Бен Недялков със сквернословието, че Кобзон и Лещенко още нямали дългосвиреща плоча /първият албум на Кобзон е чак през 1987 год./, докато нашия Емил Димитров имал вече над десет дългосвирещи тави, продал от тях повече от 50 млн. копия само в СССР и направил концерт на стадион „Динамо” пред 80 000 души. Аз продължих с припомнянето, че съветската звезда Ала Пугачова станала такава с песен на Емил Димитров – „Арлекино” на „Златния орфей” през 1979 год. Ефрейтор Ласкин/първи братовчед на актьора Иван Ласкин/ направо разтърси комсомолския шеф с твърдението, че в съветската естрада нямало никакви групи, докато в света се слушали „Битълс”, „Ролингстоунс” и „Блек Сабат”, а в България „Щурците”, „Сигнал” и „Диана експрес” пълнели залите. Старши лейтенант Николов не очакваше да е атакуван през центъра и се втрещи в началото. След като се окопити, направо ни закла: „Два часа строева подготовка на плаца”. Цял час стари и млади набивахме крак и изпяхме целия си патриотично-военен репертоар: „Велик е нашият войник”, „Край Босфора шум се вдига”, „Изправи се гора от стомана”, „Умри, но свръзка дай”, „Тих бял Дунав”. Повторихме ги по няколко пъти и след „мероприятието” този уставняк насрочи след два дни отново „обсъждане на естрадна тематика”.

Два дни живяхме в неведение какво е измислил перверзния му мозък. В уречения ден, за да е гаврата пълна, определи за помощници двама от старите пушки. Това означаваше, че ще има чанчене на клетите набори. Под негово ръководство се разходиха до Градския Дом на народната армия в центъра на Самоков/на около километър-два от поделението, откъдето домъкнаха един магнетофон /от ония дето тежаха по 50 кила/ и огромен свитък с нови творения на „естрадно-патриотична” тематика. На десетина страници човекът бе положил огромен труд да „анализира” тенденциите в популярната музика и връчи на всяка група екземпляр, който да бъде назубрен добросъвестно. Явно съм имал още тогава влечение към архиварството, защото съм го запазил. Циклостилът на другаря ст.л-т Николов. Ето няколко симптоматични цитата: „Българският естраден изпълнител Емил Димитров се отличава с подчертаното си чуждопоклонничество. Само погледнете имената на неговите „музи”, към които се обръща в песните си: Джулия, Нора, Мадлен, Клаудия, Лидия, Изабел, Джиджи, Фани, Едит. Няма нито едно звучно българско име?! Дори в песни като „Щастливият шейк” и „Бала-бала” се прокарват гнилите крясъци на империализма./Кой да му каже на службаша, че последната е на великия Чуби Чекър?!/. Същият певец, откровено стимулира неморалните отношения между мъжа и жената, изневярата, краткотрайната любов и съжителството без брак в песни като: „Само тази нощ”, „Когато отиваш там при другия” или „Когато се срещнем непознати”. Другарят Емил Димитров е далеч от идейно издържаните в комунистически и патриотичен дух песни на Маргрет Николова, Ирина Чмихова, Бисер Киров, Петър Чернев и Йорданка Христова.” И продължава творението в отговор на упрека, че в СССР няма известни музикални банди: „В Съветския съюз вокално инструменталните състави /ВИС/ са постигнали крупни успехи в музикално и идеологическо отношение. ВИС като „Веселые ребята”, „Земляне”, „Песняры”, ”Поющие гитары” и „Цветы” са любими на цялата прогресивна младеж, която с техните песни си организира многолюдни музикално-танцови забави”.

Ама да не мислите, че се разминахме само с четенето на безумния текст на ст. л-та Николов. Последва истинското шоу. Изправи се пред цялата батарея и тържествено пристъпяше към „прослушването” на естрадните върхове. „Сега чуйте песента „Дружит нам надо” на „Веселые ребята” – обявяваше комсомолския ни секретар и включваше магнетофона, увеличен на Max. Следваше - „А сега, Группа Стаса Намина с „Гимн солнцу” и ново завъртане на копчето. Особено се разтопи Николов на изпълнението на „Песняры” на песента „Алеся”, дори я повтори няколко пъти. Гледаше с нежен и премрежен поглед към опушения таван на „комсомолската стая” за културно-масови мероприятия. Откъде този изумителен идиот-конферансие беше намерил записите така и не попитахме, но на второто или третото изпълнение на „Группа Стаса Намина” Бен Недялков изрева „Ти си идиот, бе!” и тежко напусна общото ни просветителско сборище. Последвахме го още няколко души, а редник Матракчийски се закани: „Тоа требе а го трепем!”.

На другия ден сутрешния развод на поделение 22 770 започна с демонстрацията на

„незрялата постъпка на старите войници”

и с Бен бяхме посочени като нейни организатори. Николов се закани, че ще напише рапорт до началника на поделението за налагането на наказание от 15 денонощния арест /такова наказание можеше да дава само полковника, защото правомощията на ст. лейтенанта позволяваха само 5/. Докладът му още същия ден бе на бюрото на полк. Керемедчиев и се описваше как пренебрегваме Йосиф Кобзон, Лев Лещенко и Муслим Магомаев за сметка на гнилия и развратен пример на Емил Димитров за разюзданата любов, а за Пърпъл, Сабат и Юрая блюстителя за чиста естрада направо препоръчваше да проведем разговор със ЗКПЧ-то на поделението, защото си било „идеологическа диверсия”. Полковник Керемедчиев бе пич отвсякъде и трудно сдържаше смеха си, но ни призна, че „не може да разруши авторитета на др. Николов” и затова му написа резолюция на докладната, че „наказанието, което се полага на нарушителите е в неговите провомощия”, т.е. отказа да ни издруса с 15 дневен арест, а ни се полагат пет денонощия, защото не се съмняваше, че ще получим максимума от разбеснелия се комсомолец. Разбира се, още същия ден поехме с Бен към ареста за 5 дни. И там ни мислеше всеки ден унижения като това да назубрим текстовете на песните от сборника „Умри, но свръзка дай”, защото по него се провеждал ежегодишния преглед на самодейността на свързочниците. След време, по друг повод, успя да ни изключи и от ДКМС, но това е друга тема.

Как завърши историята ли? Другарят Николов махна прословутата тема № 11 от конспекта за политическа подготовка, насочи се към идеологическата просвета на новобранците и повече не донесе магнетофона в поделението. На следващата година се уволнихме след продължителна окопна война с него. В онзи знаменателен октомврийски ден на 1983 г. зад оградата на поделението му извикахме дружно „Ще се скапеш тук, гадна фуражко!”. Вече бяхме свободни и ни чакаха гаджета в аудиториите на университета.

Да, но изненадата бе умопомрачителна. Само след няколко месеца научихме, че старши лейтенант Николов е заловен до джамията в Самоков в много интимна поза с редника Шарламетов от село Гуцал. Били се отдали на бурна мъжка любов. Шарламетов се трудил самоотвержено върху задника на ст. л-т Николов на фона на самоковската джамия, току-до автогарата. Шефът на гарнизона полк. Добревски бил шашардисан и стрелял във въздуха, а после крясъците му огласяли часове на ред центъра на мирното градче Самоков. За случая писал в-к „Народна армия”, а Николов извадил някакви връзки в щаба на армията, та се разминал само с уволнение и разжалване. Редник Шарламетов бил изправен пред цялото поделение да отговаря на въпроса на полк. Добревски:

„Така ли се ебе жив офицер, бе?”

Какво е отговорил не знаем, но бил засилен далеч от родните шопски предели – чак в плевенското село Телиш. Иначе в Самоков отдавна няма нито поделения, нито войници, а ракетите ги нарязаха на парчета. Споменът за старши лейтенанта другаря Николов, обаче, не е изчезнал и още разнася славата на достойното българско офицерство…