Най-добрите български синове не са чакали да им бъде "дарена" свободата

За пореден път наближи ли 3 март, започва да ни залива мътна словесна пяна за това как сме били получили "даром" свободата си, как от най-благородни чувства и подбуди Руската империя е започнала осмата си поред война с Османската империя. Каква е целта на поредната агресивна война свидетелстват писанията на славянофилите. Особено красноречиво, художествено и с истинска страст тази цел е разкрита в публицистиката на известния писател Фьодор Достоевски, поместена в неговото списание "Дневник на писателя". Той я формулира ясно и категорично: овладяване на Проливите и на Цариград. Превръщането на древната византийска столица Константинопол в столица на все по-раздуващата се Руска империя, която имала била мисия да обедини целия свят и да го "обнови".

Затова сега, в навечерието на поредното лъжливо в същината и в духа си славословене, на което ще станем свидетели на 3 март, си струва да припомним, че най-добрите български синове не са чакали да им бъде "дарена" свободата. Че те, макар да са съзнавали обречеността на усилията си, са въстанали през 1876 г. и са положили живота си в основите на бъдещата своя държава, за да бъде здрава сградата на свободната Родина. Faktor.bg ще публикува в три части изследване за Поп Харитон (виж Първа и Втора част, б р.)

Виолета Радева

ТРЕТА ЧАСТ

В светата обител

Към 3 часа след пладне на 29 април навлизат в Дряновския манастир. След кратък отдих момците тръгват към колибите Върлица. Властта обаче реагира бързо. Войниците от Дряново и башибозуци са обградили светата обител. Въстаниците разбират това и се връщат обратно. Забиват знамето насред манастирския двор. Войводата гръмогласно издава заповеди да се заемат по-скоро позиции. Нарежда поп Балчо Колев с 10 души да отиде под скалите „Момерини пещери”, за да се попречи на настъплението на потерята, идеща откъм с. Цинга. Иванчо Марангозов и поп Петър Драганов с 10 души заемат позиция на пътя към Цинга. Христо Караминков с 10 души отбранява манастирската ограда. Аврам Стамболски с 10 души отбранява „Поличките” и „Пролеза”, а останалите въстаници заемат позиции в манастира. Самият поп Харитон, заедно с Петър Пармаков и Бачо Киро, остават в западните стаи, а поп Гавраил и поп Стефан – при въстаниците в югозападната сграда. Дъждът не спира да вали. В душите на обградените отвсякъде звучи заповедта на войводата: „ И пиле да не прехвръкне към манастира, защото работата е страшна, ха! Юнашки удряйте!”

„Сутринта на 30 април, петък, ни завари в манастира с пушки в ръце против неприятеля – пише в спомените си Петко Франгов. – Битката се усилваше се повече и повече и ставаше опасна и жестока за двете страни. Куршумите сееха смърт около манастира почти цели четири часа. Нашият войвода ни насърчаваше и защитата ни беше доста сполучлива. Виждаха се труповете на нашите неприятели черкези и башибозуци, как падаха по скалата и се ронеха надолу. Пушката на войводата ни мереше добре и рядко излъгваше опитните ръце на нашия достоен водител, поп Харитона.”

За нещастие, на 4 май, вторник, както уточнява Петко Франгов, при нещастен инцидент войводата ослепява... Поп Гавраил Трифонов и поп Харитон пълнели фишеци в една от манастирските стаи. Пред тях върху медна тава имало купчина барут. Зърна барут имало разпилени и по пода. Осемнайсетгодишният Тодор Генчев от Горна Оряховица влиза да предаде някакво съобщение с цигара в ръка и в желанието си да я прикрие, от уважение към войводата, я изтървава. Барутът се подпалва и взривът обгаря и ослепява и тримата. Налага се ръководството на четата да бъде поето от Петър Пармаков.

Въстаниците едва ли биха могли да направят по-добър избор. Военният ръководител на четата е роден през 1850 г. в котленското село Градец. След като завършва трети клас в селското училище, най-малкият син на Станка и Никола Алтъпармакови отива овчар в Добруджа, на бащиния си чифлик в с. Малък Гаргалък, Кюстендженско, където работят двамата му по-големи братя Тодор и Васил. След три години овчарлък Петър отива в Котел, където учи година и половина. Но тъй като нямало какво повече да научи там, заминава за Тулча и става ученик на Сава Доброплодни и Тодор Икономов. В 1870 г. Пармаков отива в Цариград. С помощта на руския посланик е изпратен във военното училище в Одеса.

При избирането му за войвода на четата, П. Пармаков се обръща към въстаниците с кратка реч, за да вдъхне отново кураж у стъписалите се от нещастието четници. Лайтмотивът ѝ е, че няма от какво да се боят, най-малко от смъртта, защото няма човек, който да не е умрял. Всъщност трябва да се радват, че ще умрат за свободата на отечеството. По-славно е човек да умре с пушка в ръка, казал Пармаков, отколкото да бъде жив заловен и да изгние в заточение или да увисне на бесилката. Достойната смърт е само смъртта с оръжие в ръка.

На 6 май зверски жестокият Фазлъ паша, изпратен със задачата да смаже въстаниците в Дряновския манастир, пропуска през обръча на командваните от него редовни части пратеника на дряновските чорбаджии Райко Палето, който носи писмо от пашата и чорбаджиите. То е лицемерно загрижено за обителта и четниците, които щели да бъдат опростени от пашата, ако се предадат. Предложението е отхвърлено единодушно и с общи усилия Бачо Киро написва отговор: „Чорбаджии, добре ни съветвате, но не питате какво ни е принудило да се вдигнем на оръжие и да се бием, а ни пишете да се предадем… Ние можем да послушаме вашите съвети, но преди всичко заповядайте да дойдете лично да се разговорим с вас и турците, да си кажем желанията, за да видите вие и турците за какво сме нарамили пушките и сме се опълчили срещу царя си.” След първоначалното раздвижване в лагера на Фазлъ паша, настава тишина. Така минават остатъкът от деня и нощта.

Петко Франгов, покрай няколкото издадени от него брошури със спомени, е написал и поемата „Приключенията в Дряновския манастир през 1876 година”. Стихотворният текст няма никакви художествени качества, но възсъздава подробности, които обогатяват неимоверно представите ни за случилото се в Дряновската обител:

В монастиря редовно девет дни се бихме,

народни песни гръмогласно пеехме…

Около шест хиляди аскер ни вардеше,

да не излезем навън ни пазеше.

Момчетата народни песни като пеяха,

скалите много шумно ечаха.

На войводата много му драго беше,

и той на нас песни пееше.

…

Повторно турците докараха два топа,

и два английски с комбара,

дупки пробиваха на монастиря в дувара.

Фазлъ паша много ядосано се закани.

След 70 топовни гранати монастиря се запали.

Дружината сега много се стресна,

от огън и пушек монастирът светна.

Рекохме: тук за нас вече спасение нема,

хайде, напред! Всякой пушката си да вземе!

Командирът Пармаков ни поведе,

че ни от монастиря изведе.

Сутринта около десет-единадесет часа на 7 май Балканът затреперва от страшна буря. Силен вятър, дъжд, градушка и най-сетне сняг вечерта връхлитат цялата Търнов-ска и Дряновска околност. Обградените отвсякъде мъже забелязват необикновено разд-вижване. Изкарани са оръдията на открита позиция. Аскерът и башибозуците заемат местата си и очакват заповед за нападение. Но пашата, грозният Фазлъ паша, когото западните журналисти наричат в дописките си „Коняк паша”, все още не дава сигнал за атака. Напрежението на изтичащите минути свършва, когато пристига писмото-улти¬матум: „Комити, послушайте моите думи и се предайте, защото няма да се мине много време, когато манастирът ще бъде превърнат в прах и пепел, а вие всички ще бъдете в мои ръце.

Лагер при Цинга, 7 май 1876 г.”

Въстаниците отново отказват да се предадат. Нещо повече. Те написват отговор, който е свидетелство за високия им дух и за съзнанието, с което са оставили дом, родители, жени и деца, за да поемат опасния и пълен с неизвестности път на въстаници. Всеки от тях е бил готов да се раздели с живота си, но децата му да живеят свободни. Ето текстът на това забележително писмо:

„Пашо, от твоето писмо нищо друго не узнахме, освен това, че ни съветвате да се предадем. Вие се отнасяте не като към въстаници, които са нарамили пушките, за да се бият за правото на своя народ, а като към разбойници, избягали от затворите, и ни обещавате царска милост. Вие не ни питате в писмото си, защо сме вдигнали оръжие срещу правителството на султана и какво искаме. Пашо, ние сме въстанали против вас да браним народа си, когото измъчват турските власти. Издаде се хатихумаюнът, който признава нашите права наравно с вашите, но написаното остана само на книга. Проектира се и конституция, която поставяше раята на еднакви права с мюсюлманите, но всичко това остана мъртва буква. Ние и досега чакаме нашите права като хора – но нищо.

Убедихме се, че всичко това се обещава и се пише само да може да заслепи Европа, а не за интереса на поробените народи. И, най-сетне, като се убеди българският народ, че султановото правителство се грижи много малко за неговите права и като вижда, че сатърът и произволът на неговите владетели тежи над неговия врат, реши с оръжие да потърси своите права и свободи. И ако мислите, пашо, че като ни избиете, унищожите, ще можете да смирите народа, много се лъжете. Народът иска своите правдини и е решил да ги спечели, ако ще би със смърт. Ние сме се подигнали не против мирното население, не, ние искаме от правителството да ни признае правата като народ и докато не стане това, живи няма да се предадем в мъчителските ви ръце. Ние сме решили да мрем и ще запазим клетвата си. А вие ще бъдете отговорни пред Европа за вашите тиранства.”

Топове срещу кръста

Разяреният Фазлъ паша нарежда да се свири сигнал за атака. Влизат в действие круповските топове, а накацалите като гарги по скалите войници и башибозуци обсипват с дъжд от куршуми двора, зидовете, стените, прозорците, камбанарията на манастира. Огънят продължава близо четири часа. Обгърнати в дим, въстаниците стоят с отчаяна решителност на позициите си. Здрачава се. В това време снаряд улучва вещевия склад и избухва пожар. Огнените езици обхващат паянтовите сгради. Манастирът гори като огромна факла и заревото се вижда далече.

Даскал Гено Недялков Костадински от с. Мусина описва този сюблимен момент така:

„А круповската артилерия на Фазлъ паша усилваше канонадата. Пушечни и топовни гърмежи образуваха някакъв адски тътнеж. Скоро артилерията, разрушавайки манастирските сгради, запали ги. И към всичко това прибави се пращенето на пламъците и димът на горящите сгради. И тъкмо в този критически момент, когато въстаниците със запалването на сградите изгубиха всяко прикритие и трябваше да излязат на отворения двор, в тоя момент на отчаяние – зачу се песен: даскал Васил Неделчев от село Бяла Черкова запя свещената черковна песен: „Господи сил с нам буди…”

И тая песен се поде от свещениците, въстаниците и от учителите- черковници. И поде се тя от всички въстаници. И тоя дивен хор, при още по-дивната обстановка, пееше: „Господи сил, с нами буди иного бо разве тебе помощника въскорбях не имаме. Господи сил, помилуй нас…”

И възгласите на свещената песен се смесваха с гръмът на круповските топове, с пукота на винчестерите, с охканията на ранените, със стенанията на умиращите. И като се свършваше песента – подкачаше се отново. И в тоя сюблимен, в тоя възвишен момент тая песен беше и молба, и плач, и вопъл, и протест към Господа на силите. За България ти се молим, Господи на силите, за нашия нещастен и заробен народ, за нашите бащи и братя, майки и сестри, жени и деца. Не ги оставяй, о Господи на силите, в ръцете на страшния тиранин, в ръцете на тая жестока и свирепа сган, която ни обкръжава. Приеми нас в жертва и спаси народа ни. Господи на силите, помилвай ни…” Тъй се молеха въстаниците. Те не чувстваха вече умора, глад и жажда. Те не виждаха смъртта, те я презираха, те тържествуваха над нея. Те виждаха само идеята, за която умираха – свободна България. И когато след малко войводата даде заповед за атака и сам поведе борците, те се хвърлиха с нечуван ентусиазъм върху турската безбройна паплач.”

Когато въстаниците решават да си пробият път, поп Харитон се провиква към четниците:

„Храбра ми дружина, сега се намираме на края на живота си, но ще се запишем в историята на вечно споменуване. Бодри ми юнаци! Макар лишен от зрение да не ви виждам, но всичко чувствам. Не скърбя , че сме заобиколени от множество войска, не скърбя, че монастирът гори сега в пламъци, но дълбоко скърбя, когато щях да ви бъда най-полезен, най-потребен останах по една случайност без очи. Вие вървете напред, ние ще останем тук с другаря си поп Гавраила. Слушайте добрата команда на Пармаков. Минутата е скъпа за вас. Вървете неустрашимо срещу турската сган. Знайте, че ние тръгнахме да мрем за поробеното наше отечество, което ни извика на помощ. Напред, храбри мои момци. Ах, как лошата съдба ме тъй злочесто сполете!”

Цялата дружина вървяла подред, а войводата, изправен до голямата манастирска порта, в засенчено място, което не се осветявало от пламъците, изпращал четата, която си вземаше последно сбогом с него. Неговото огромно тяло се тресеше от трогателност. Дружината му целуваше подред ръка, а той ги благославяше и обливаше със сълзи.”

Оцелелият въстаник от с. Михалци Димо Кроснаков си спомня как в този девети ден от сраженията в Дряновския манастир двадесет и шестгодишният войвода Петър Пармаков повежда четниците на последен опит за пробив. На около километър от манастирското лозе се завързва ожесточено сражение гърди в гърди. В неравната и безмилостна битка по разкаляната земя падат и се смесват труповете на убитите въстаници и турските аскери. Пармаков се бие храбро и с примера си увлича момците, но редовната турска войска, на която са се натъкнали, ги превъзхожда многократно. В жестокото сражение загиват около трийсет четници. Сред тях е и Пармаков.

Когато потеглят от Мусина по славния си път към смъртта, четниците са кръстени с вода. Поройният дъжд, калта, тежестта на мокрите дрехи ги забавят неимоверно. През нощта на 7 срещу 8 май отново се лее дъжд „из ведро”, както го определят Д. Кроснаков и П. Франгов. Развива се грозна буря, която кърши клони, от надвисналите оловни облаци се изсипва градушка и най-сетне сняг около пет сантиметра покрива цялата Търновска и Дряновска околност. Природата сякаш подлага на върховно изпитание мъжете – дали са достойни да бъдат свободни или ще се огънат пред първата трудност. С издръжливостта, с мъжеството, с непримиримостта си те спечелват правото на целия български народ да бъде свободен и равен на останалите народи със своя държава, свое управление, своя култура. Но дъждът и снегът помагат на някои да оцелеят.

Погромът е ужасяващ. Зверствата на многохилядната до зъби въоръжена военна сила, с която Фазлъ паша обсажда Дряновския манастир, са неописуеми. Избити са всички ранени или върнали се в манастира след неуспешния пробив през нощта на 7 срещу 8 май четници. Телата им са разсечени и окачени по околните дървета за назидание на българите. Съсечен е обгореният и ослепял поп Харитон.

Турците разграбват и оскверняват църковната утвар, иконите и всичко по-ценно, що са могли да намерят. Съвременникът Васил Берон свидетелства: „ … по заповед на Фазлъ паша турците натоварили 7 кола с разни скъпоценни принадлежности на монастиря и на църквите му, и именно – светите и честни кръстове, мощи, кивоти, потири, кадилници, венци, всичките сребропозлатени вещи и всичките свещенически одежди - всички тези неща гуждат в сандъци монастирски, натоварят ги на колата, а оттам ги закарват право в Дряново в къщата на един турчин, от който най-хубавите прибраха и усвоиха Фазлъ паша и военачалниците му…”

На 9 май търновци са свидетели на потресаваща гледка: „Много черкези и башибозуци имаше наметнати с черковни одежди, други носеха кандила, свещници и разни скъпоценности. Въобще всичко останало здраво, което огънят не е можел да унищожи, но турците са го опленили. Ужасна картина представляваше това шествие по улиците на град Търново… Между разните черковни потреби и одежди, които носеха, като извънредна декорация на картината стоеше една глава на момче около 18-годишна възраст, тя беше пронизана с една връв през ушите и влачена по калните калдъръми на търновските улици. Дивата сган застана в двора на конака и там на една голяма купчина земя, отгоре на върха, поставиха главата, за да я гледат немирните гявури.”

Въстанието в Търновския революционен окръг не успява, както не успява и в Южна България. Причините са много. Подготовката е недостатъчна, ръководителите му се осланят повече на ентусиазма и храбростта на въстаниците, а не толкова на бойната им закалка. Те са въоръжени лошо и разчитат на юначеството, а не на умението. Бунтовниците, макар да имат подкрепата и да се радват на симпатията на по-голямата част от българския народ, са твърде малобройни, за да могат да дадат подобаващ отпор на многократно превъзхождащите ги и по численост, и по въоръжение противници. Въпреки това моралните победители в тази епична схватка са българите. Най-бляскавите умове на Европа и САЩ не остават безучастни към репресиите, на които са подложени не само въстаналите с оръжие мъже, но и беззащитното мирно население – деца, жени, старци.

При обиколката си из въстаналите български земи американският консул Юджийн Скайлър, журналистът МакГахан, княз Церетелев и преводачът П. Димитров посещават и Дряновския манастир. Пред изгорената сграда ги посрещнали костите и черепите на изкланите въстаници, разпръснати по земята. Но видените от тях ужаси в Перущица, Клисура, Пещера, Стрелча, Батак толкова са превъзхождали бруталността на Фазлъ паша и жестокостта на башибозука, та не са отделили такова голямо внимание на свирепствата в Северна България, каквото са предизвикали опожарените, разрушени, посечени, изнасилени Тракия и Родопа.

Но историкът проф. Александър Бурмов от дистанцията на времето дава следната оценка: „Всред проявите на личен и масов героизъм изпъква с особена яркост боевата твърдост на въстаниците от селата Бяла Черква, Михалци, Мусина, Дичин, Вишовград и други, организирани в чета от около 200 души под ръководството на пратеника на БРЦК поп Харитон. Обградени в Дряновския манастир от многобройните башибозуци и редовна турска войска, обстрелвани с артилерия, те издържаха ДЕВЕТ ДНИ на бесния напор на врага. Въстаниците в Панагюрище, Копривщица, Клисура, Перущица и Брацигово не устояха на врага повече от три до седем дни, въпреки че тяхното стратегическо положение бе по-добро, имаха и резерв бойци от местното население, имаха неограничени продоволствени запаси.”

***

Започналото премълчаване, потулване и преиначаване на събитията, предшестващи руско-турската война от 1877-1878 г., довела до освобождението на част от българските земи, преследва конюнктурни политически и идеологически цели, но те нямат нищо общо нито с историческата истина, нито с нашите национални интереси. Малко е да се каже, че такава позиция е ненаучна и лъжлива. Тя е престъпна. По тази причина за Април 1876 година трябва да се говори и пише не само по юбилейни поводи, при това трябва да се пише и говори не по начина, по който са скалъпени някои днешни учебници по история, щедро финансирани симпозиуми, дискусии, проекти и промоции. Иначе току-виж потомците ни повярвали в издевателските твърдения, че през април 1876 г. са въстанали … мюсюлманите, а не българите!

Край.

Бележки:

[1] Жеков, Ал. Н. На борците в Дряновския манастир. Търново, 1926 г., с. 94.

[1] Франгов, Петко. Белочерковската чета. …, с. 57-58.

[1] Марков, Христо. Пос. съч., с. 116-117; Страшимиров, Д. История на Априлското въстание, С., 1996, т. III, с. 288-289.

[1] Франгов, Петко. Белочерковската чета. …, с. 76-77.

[1] Франгов, Петко. Приключенията в Дряновския манастир през 1876 г. (от 29 април до 8 май) в стихотворение. Търново, 1913, ДА-Велико Търново, ф. 1599, оп. 1, а. е. 1840.

[1] Франгов, Петко. Белочерковската чета. …, с. 79-80.

[1] Костадински, Гено - ръкопис, статия за неотпечатания бр. 3 на в. „Народен подем”.

[1] Франгов, Петко. Юбилейна сбирка по случай 50-годишнината от въстанието през 1876 год., Търново, 1926, с. 24-25.

[1] Кроснаков, Димо М. Биографични сведения по приключението ми в Дряновския манастир през 1876 година. Търново, 1918, с. 4.

[1] Берон, Васил. Археологически и исторически изследвания. В. Търново, 2005, с. 265.

[1] ДА, ф. 1599, оп. 1, а. е. 727, из статията „Майски сняг” от П. Иванов, 1906 г.

[1] Бурмов, Александър. Юбилеен лист „Родни огнища”, статия „Най-твърдите”.