Гадове! На 90 години на улицата ме изкараха. Вместо да си гледам старините, аз крещя на улицата с младите "Оставка!" Дойдох си тук, защото мислех, че нещата са се променили, но не, същите комунисти ни управляват. Много е тъжно това, но до последния си миг ще викам срещу комунизма!"

автор: Христо Марков

Мислех да пиша за моите здравословни проблеми, когато научих, че вчера си е отишъл бай Иван. И нещо ме загложди, загорча, защото в Пловдив си отиде един от най-истинските антикомунисти, които познавах през живота си. А днес бившия „син” кмет на града Спас Гърневски чел хумористични стихчета пред Общинския съвет??! Най-весели били „сините” кметове, воглаве с Иван Тотев/Маминия/. Българска, нашенска, пловдивска съдба… Гадна и мръсна.

Иван Щерев се ражда през размирната 1923 г и още като ученик става член на младежката ратническа организация и нейния ученически клон А-5, а после преминава в Българските национални легиони с водач Иван Дочев. След кратко обучение е определен за Пловдив като член на нейното крайно крило и получава нелегалното име Янко. Става водач на бойна група. Следват доста разправи с ремсовите групи в града, арестуван е през 1943 и 1944 г., а след 9.09.1944 г. е въдворен в лагера Богданов дол, Пернишко. Следва бягство и нелегален живот, отново залавяне и доживотна присъда, която изтърпява в Сливенския централен затвор. При преместване на политическите затворници в Плевен трима успяват да избягат. Сред тях е и бай Иван. По случайност успяват да преминат границата и в края на 1949 г. попадат в емигрантски лагер в Турция, след това бай Иван емигрира в Австралия, после се отзовава в Нова Зеландия, където изкарва цели 53 години, води дълги години живот на български антикомунист, емигрант и въжделеещ за съдбата на Родината си: „Все си мечтаех, че ще се организираме и нахлуем в България, ще поведем отново въоръжена борба срещу БКП…”Завръща се за кратко в началото на 90-те, а за постоянно остава в България през 2004 год. и става един от най-дейните членове на Съюза на репресираните.

Запозна ни по-отблизко протестът миналата година. Винаги бях удивен на този престарял човек, който с младежки ентусиазъм купуваше и мъкнеше ежедневно мегафони, батерии, знамена, плакати, а накрая си купи и една мобилна усилвателна уредба и тя стана неизменна част от протестите ни. Протестът просто живееше в него и бай Иван се чувстваше щастлив в редиците на протестиращите, наистина много щастлив. Засрамваше ни всички нас, по –младите, с ентусиазма и енергията си. И в най-лошото време бай Иван бе там, на площада, с усилвателя, знамената и свирките. Сега ми става тъжно като гледам някои как се изписаха „ветерани на протеста” – като любовницата на Лукарски, като моралният изрод Женя Георгиева, като щатните протестиращи от ПМ или като полицейските доносници в Пловдив. А имаше сред нас хора като бай Иван – антикомунист на 91 години, който бе там, по площадите и улиците, защото омразата срещу комунизма е кауза и смисъл, а не дребни сметчици! Бай Иван протестираше в продължение на една година, непрекъснато и страстно, защото от висотата на годините си знаеше, че комунизмът не си отива само с думи, а с действия. Често запяваше на микрофона „Велик е нашият войник” като разсеян, но силен спомен от времената на истинския национализъм, за който мечтаеше.

И вчера, на 91 г. бай Иван си отишъл тихо и скромно, но с чувството, че е изпълнил дълга си към Родината. За съжаление никой не се сети да запише спомените му за ония жестоки години на болшевишката диктатура, но то какво ли ни е както трябва…

Почивай в мир, бай Иване! Бог да те прости и прощавай!