Константин Мишев, Ню Йорк

Действително върви пълзяща ( а често съвсем открита) реабилитация на комунистическия режим. И не говоря за г-жа Нинова и нейното поклонение пред статуята на Тодор Живков. Нито за дом-паметника на мракобесието на Бузлуджа. За друго ми е думата. Един куп политици, журналисти, политолози и обикновенни фейсбукаджии непрекъснато ни убеждават, че онова време не е било толкова лошо. Че антикомунистите преувеличават злините на режима. Че едва ли не всичко е било свободно с малки изключения...е-е-е казват...имаше и малко забрани. Но това са малки запетайки в системата, казват. Ама Борис Христов или „Ролинг стоунс“ спокойно можеха да се слушат. Дори американски филми даваха и един куп западни книги бяха издавани. Така беше - можеха да се слушат. И "Забрийски пойнт" го пуснаха. 
Новата пропагандна вълна в защита на режима много ми напомня за така нареченото

 "априлско поколение"

 Подобно на онази, израсла в лукс царедворска класа на социлистически псевдоинтелектуалци, днешните апологети също не отричат някои сенчести страни. И го формулират подобно на идеолозите на зрелия социализъм като ГОЛЯМАТА правда, а ние, разни маргинални антикомунисти, свикнали само да мразят...само за малката правда сме били тръбяли. Използват други думи и понятия, разбира се.
През 1984 година бях в командировка в Мюнхен. И отскочих за два дни при мои роднини в Кьолн. Бяха избягали малко преди мен. И в библиотеката им намирам книгата на проф. Константин Кацаров "Шейсет години живяна история". Кацаров е изключителен юрист. Успява да емигрира. Определян е като един от водещите специалисти в областта на интелектуалното право. Но това, което ме потресе беше, че книгата беше надписана на друг световно известен български учен. Спестявам името. Един великан в областта на правото подарява книгата си с посвещение на великан на медицинските науки. Защо обаче книгата беше останала в Кьолн? Професорът е бил "пуснат" от режима да участва в научна конференция. Неговият приятел от детинство му подарява спомените си...Разбирате ли за какво става дума? Това дори не е страх, че ще пренесе книга през границата. Надали са щели да го арестуват. Но човекът просто е решил, че не би издържал поредното унижение да бъде разпитван за тази книга. И е оставил спомените при моите родини.
Това го пиша по повод на един разговор на моята стена във фейсбук между български юрист и дъщерята на проф. Петко Венедиков. Много е тъжно, че този човек, който съм убеден, че е почтен не разбира за какво става дума:

Николай Станков:
"Г-жо Венедикова аз също съм живял в тъмната ера на социализма. Не съм паднал от небесата. Не бях от буден комунистически род. Приеха ме без връзки в ЮФ на СУ. Следването беше придружено с безспирни сбирки в Ялта. Както се казва купон до зори. Повярвайте не съм се чувствал под контрол и

не съм изпитвал страх

Не мислите ли че преигравате?"

Теодора Венедикова:
"Господин Станков. защо да преигравам? Не се обявявам за жертва. Така аз съм се усещала. Купони до зори имаше - и сега зная кои от приятелите е трябвало да дават сведения. Бъдете доволен, че не сте имали неприятни моменти. Моето семейство наистина е имало относително дребни неприятности. Майка ми два пъти е била изключвана от Университета (след като за да кандидатства е трябвало да има бележка от ОФ) като "дъщеря на кулак" (дядо ми беше агроном в Пазарджик и имаше овощна градина) и после (мерси все пак!) са й разрешавали да кандидатства отново. Баща ми е бил махнат като преподавател (без да е имал участие в политиката) и отстранен от научния живот. Бил е на 45, можел е да даде още много. По-старият ми брат е искал да следва право, но са му казали: "С това име няма да стъпиш в Университета". Преди това е бил изключен от гимназията за "неуважително изказване за другаря Сталин". Двамата ми братя (с много усилия като "безпартийни") станаха професори в области, не толкова

"идейно" контролирани

Бяхме доволни, че ако внимаваме какво говорим и правим, ще ни оставят да живеем някак си. Но много внимавахме. Защото близки семейства пострадаха много повече - били са изселени, с отнети имоти и т.н. Не говоря за тези, които са били убити. Хора от моето поколение бяха съдени и затваряни, защото имало сведения, че смятат да емигрират. Като юрист, Вие сигурно имате поглед върху законността на събитията след края на Втората световна война и на решенията на "народния" съд. По наше време не искахме да мислим за това и се опитвахме да живеем нормално. Не мисля, че беше нормално. Мисля, че обществото, науката, културата загубиха от потискането на способни хора и издигането на т.н. "прогресивни". А който е бил контролиран и е живял във страх, той си знае. Едно ще Ви кажа - страхът беше наистина по-голям у родителите ми, отколкото у мен, но унижение имаше за всички и на мен много, много ми лисваше свободата."