Христо Марков

Както всяка година на 13 януари ще се съберем приятели на Софийските централни гробища да отбележим 13 години от смъртта на приятеля Александър Сталийски.

Всяка година го правим и ще продължим, защото той бе много характерен, ръбат и неповторим шегаджия, чак да се удивиш след толкова преживелици, все трагични, откъде и как бе запазил неповторимото си чувство за хумор.

И бе голям и верен приятел. Незабравим.Обичан.

Само два негови лафа, казани от трибуната на 36 Народно събрание:

„Бивш негър, бивша курва и бивш комунист – НЯМА !”

и „Ако си разрежа вените ще потече синя кръв, заради „Левски” и СДС”.

Преди години написах книгата „Родът Сталийски – жестокото усилие да оцеляваш”, която така и остана неиздадена, но потънах в ужасите на архивите – лагери, затвори, изселвания, мъчения, смърт, Народен съд. Част от нея ви предлагам.

Бате Сашо, прости и Лека ти пръст!

През 1947 год. е зачислен като постоянен обект за наблюдение и следене към I отдел на Дирекция Държавна сигурност за „борба с контрареволюцията” /бившето отделение А на ДС/, отделение „Е” – „Бивши хора”. Да, да, имало е такава характеристика в комунистическата милиция – „Бивши хора”. Колкото и да се главоблъскам, не мога да открия логично обяснение на перверзното съзнание, което да създаде цяла служба за „бивши хора”, сякаш те са предварително обречени, не съществуват, просто са… бивши. Любопитен е доносът на агент „Монката” за задържането на Сталийски на онова злополучно събрание на ДП през 1946 г. Самият агент е един от задържаните: „Бяхме задържани в 5-и милиционерски участък, питахме Сталийски защо е задържан. Той през цялото време разказваше с особено удоволствие за правителството на Багрянов, като смяташе, че неправилно са били избити неговите министри. Също така казваше, че колкото и обиски да са му правени, нищо не са открили, защото той вече бил скрил каквото трябва”. /1.11.1947 г./ Повече от година след събранието и задържането другарите са продължили да ровят, да разпитват и вербуват. Вероятно е имало и други подобни „информации”, защото на 27.11.1947 г. със строго поверителен рапорт на оперативния работник Любен Христов Станев е поставена задача да проучи цялото семейство на Александър Сталийски и той си свършва „съвестно” работата. Пише доклад до началника на отделение „Е” – бивши хора, което завършва така: „Цялото семейство е реакционно настроено и има връзки с хора от Демократическата партия и с осъдени от Народния съд”. Следва строго поверителен рапорт на ОР-580 – ръкописно е добавено „Ст. Янков Караджов” - от 2.12.1947 г., който е посветен само на следения Сталийски: „Движи се с членове на Демократическата партия, опозиционно настроен. Познава се с Владимир Ал. Станишев – син на ликвидирания министър Александър Станишев, с Константин Г. Липовански – син на ликвидирания Георги Липовански, със Симеон Павлов Груев – син на царедвореца Павел Груев, с Елена Николова Накова, дъщеря на осъдения от Народния съд генерал Наков, с Радка П. Груева – дъщеря на Павел Груев, още с Цветан Логофетов – син на председателя на Народното събрание Логофетов, ликвидиран от Народния съд, с Любомир Рогозанов – син на полковник Рогозанов, понастоящем в Австрия, с Невена и Живко Данаил Крапчеви – дъщеря и син на фашисткия журналист Данаил Крапчев, също ликвидиран”.

Особено активен в доносите е някой си агент „Македончето”,

който на 21.11.1947 г. донася: „Александър Сталийски ми сподели, че разговарял с миньора Трифон Чолаков, който бил работник в мини Перник и се чудил къде отивали толкова въглища при това производство, а софиянци студували и горели боклуци. Сталийски каза, че заплатите били много ниски и се усещало големо недоволство”. Още същия ден 21.11.1947 г. оперативният работник 580 Стефан Янков Караджов пише рапорт до началника на отделение „Е”-бивши хора: „Мнението ми е, че лицето Александър Сталийски трябва да бъде задържано, тъй като е син на бивш министър и има опасност да извърши някоя диверсия и атентат”. Задържането на особено опасния „диверсант“ и „атентатор“ е извършено с нужната експедитивност, като за оправдание пред вишестоящите служи това, че „идването на маршал Тито налага успокояване на антинародните настроения”. Тогава още властва доктрината на Коминтерна „Сталин – Тито – Димитров”, която отрежда на България васална роля и се подготвя бленуваната балканска федерация, която да обедини тукашните болшевики със сръбските под мъдрото водачество на съветските. Така, без и да подозира, студентът Александър Сталийски се оказва пречка пред плановете за болшевизацията на Балканите и посещението на маршал Тито. Следва познатият сценарий – задържане в 6-и милиционерски участък, пребиване и после преместване в 5-и участък.

Тук е мястото да разкажа за драмата на Сталийски в жестоката, сложна, опасна и мъчителна борба с органите на комунистическата милиция. В края на живота му неговите политически „приятели и колеги” направиха всичко възможно да вгорчат дните му с обвинения, че бил вербуван от ДС, че „донасял” за засегнати от „мероприятията на Народната власт”. Какво се оказва, като прочете внимателно човек обемистите папки от досието му? На първо място, стряска огромният брой оперативни работници, милиционери, доносители, които през целия му живот го преследват, пребиват, осакатяват, донасят за него, разпитват, изпращат по лагери и затвори, подготвят и осъществят изселвания и уволнения. От 1947 до 1968 г. /когато всякакви документи за Александър Сталийски са унищожени или скрити/ само ченгетата, които се занимават с него, са… 89 души, да, да, осемдесет и девет души са ангажирани пряко с „вражеския елемент” Сталийски. Изписали са огромен брой секретни справки, заповеди, протоколи за разпити, обиски, очни ставки, нареждания, донесения, специални мероприятия и т.н. В пъти повече са хората, които донасят за него, следят, пишат напълно излишни сведения. Така или иначе резултатът винаги е един и същ – концентрационен лагер, затвор, изселване, изключване, уволнение или просто поредното пребиване. В архивните материали относно Александър Сталийски липсват значителен брой материали, но са запазени два, които могат да бъдат отнесени към някакви съгласия към ДС, но… и двата не са с неговия подпис и неговия почерк, което е видно и с просто око. Единият е твърде любопитен, защото по него ясно личат кафеникави петна, вероятно от кръв, надраскан е ръкописно, но няма съгласие с подпис, не е почеркът от други документи, с който е изписано името „страшимиров”. И двата са от края на декември 1947 г. от 5-и милиционерски участък на Столичното управление на МВР, т.е. вероятно по времето на задържането във връзка с идването на Тито в България. Версиите са две: след поредния побой /видно от омачкания и окървавен лист хартия/ Александър Сталийски е дал някакво условно съгласие и то е попълнено от оперативния работник или просто формуляра си е чист фалшификат за отчитане на дейност от съответния милиционерски служител. Вероятните лица манипулатори или фалшификатори са: Стефан Караджов, Любен Стоянов, М. Мешулам, ОР - Пенков или Никола Манев – всички служители на ДС по това време /края на 1947 г./, които са обработвали „сина на убития министър Сталийски”. И се питам, ако е имало въобще „вербовка” на обекта, защо следва най-тежкото наказание за един двадесет и две годишен младеж – концентрационен лагер. След подробното проучване на семейството от о.р. Любен Хр. Стоянов и о.р. Пенков, отразено в секретни доклади, в познатата стилистика следва предложение от началника на отделение при столичното управление на милицията Мирчо Спасов, в което е записано: „Прегледах основно справката и материалите, изложени за лицето Ал. Сталийски, и намерих заключението на оперативния работник Никола Крайчев Манев правилно. Лицето да бъде въдворено в ТВО за срок от една година”, а отдолу има подпис на самия Мирчо Спасов и със зелено мастило „съгласен” – нечетлив подпис. Приложена е дори служебна бележка, която да му послужи /на Сталийски/ „пред общинските власти за уреждане на трудовата повинност”, че е бил задържан от 22.11.1947г. до 2.12.1947 г. от Дирекция на ДС – един вид извинителна бележка, че са го прибрали малко за разнообразие. Много би ми се искало, ако имат възможност, някои от тези обвинители да погледнат поне веднъж смъртта в очите, да се срещнат с изверги като Мирчо Спасов, Гершанов или някои подобен, па тогава, като издържат, да раздават морални оценки и да се вживяват в ролята на съдници. След задържането директно е изпратен в новооткрития лагер край Перник – мини Богданов дол. Там е първото кръщение на Сталийски в борбата му с органите на комунистическата партия, щедро стараещи се да унищожат всякакво достойнство на неизбития елит на нацията. „Няма съд, няма присъда – разказва след години Сашо Сталийски, – натоварват те в „молотовката” /болшевиките много обичат тази кола/, задължително вечер, и те откарват, без да знаеш къде. Ние бяхме към двадесетина души, опитваме се да надникнем през брезента и да разберем накъде ни карат. Като минахме Владая, някой каза, че ще ни оставят на мината в Богданов дол. Там ни представиха на дежурния, четоха някаква заповед на директора на Държавна сигурност, че се въдворяваме и т.н. Това е цялата процедура. Имаше и по-млади от мен и много стари хора – обявени за кулаци, фашисти, геметовци, анархисти…”.

Тук е мястото да изпиша някои от постоянните мъчители на Александър Сталийски, служители на Държавна сигурност, милиционери, които го разпитват, водят му следствия, следят го, тормозят го и пишат характеристики в периода 1947-1968 г. Те протичат в доноси, сводки, справки, заповеди и всякакъв вид документи. Безспорно установени са 89 души, някои обозначени само с номера, но повечето са се „подвизавали” с истинските си имена. На първо място е оперативният работник Стефан Янков Караджов или № 580, който е назначен веднага след 9.09.1944 г., явно е бил партизанин или ятак, изключително перверзен милиционер, праволинеен и жесток. Следват Стефан Ралчев, майор Никоифоров, Никола Крайчев Манев, Васил Шехтов, попадаме и на името на Иван Райков, който от 1949 до 1951 г. достига висините на ДС като шеф на външно разузнаване, или самият Руси Христозов, който в същия период е министър на вътрешните работи, директор на милицията. Другата зловещо популярна фигура е тази на

професионалния главорез Мирчо Спасов,

който между 1969 и 1973 г. е началник на ДС, заместник на МВР, персонално отговарящ пред Тодор Живков за репресиите в лагерите. Продължавам с един от най-жестоките милиционери М. Мешулам - завършен мръсник, той е писал характеристиките на цялото семейство, непрекъснато е правил предложения за въдворяване в лагери, за изселвания, за репресии, или Кръстю И. Гершанов – отговорник по режима в Богданов дол, бияч, бивш сервитьор, изверг, формиран като професионален убиец, от него ще остане у Сталийски „споменът” със счупените пръсти на дясната ръка. И още: Рафаел Ал. Алкалел, Димо Дичев – от 1944 до 1949 г. шеф на Държавна сигурност, от 49 до 57 г. на Комитата за държавен контрол, завършил Международна ленинска школа, интербригадист, член на ЦК на БКП от 1945 до 1982 г.; оперативните работници с №-ра 3404, 218, 929 и 585; Георги Панайотов Кумбилиев от 1952 до 1960 г. - шеф на ДС, после министър на външната търговия, директор на „Техноимпекс” /1967-1975/, през 1992 г. със специален указ му е отнето званието „генерал-лейтенант”; оперативните работници Иван Донковски, който до преди две години си живееше с високата пенсия, П. Иванов, Димитър Хаджиев, Стоян Атанасов, Ефтим Митов, Кирил Митев; инспекторите Бенбасат и Тершанов, Иван Димитров Томов, Милинков, Любен Христов Стоянов, М. Гинев, Ст. Митев, майор Димитър Лалин, Иван Недков Иванов, Симов, Никола Кръстев Лазаров, л-т К. Захариев, л-т Досю Младенов, Велчо Велчев, Радивоев, л-т Васил Сотиров Каралийски, Стоян Златков, м-р Иван Марченков, м-р Пеев, м-р А. Куртев – първият началник на концлагера в Белене. Това са една част от офицерите от ДС, които се „засичат” със Сталийски по милиционерски участъци, лагери и следствени управления. Може би е удачно да споменем и най-активните доносници, работили по обекта, „бивш ратник, фашист, бранник и демократ”, неблагонадеждния, „бившия човек”. Те са го следели, слушали, записвали, донасяли. Това са агентите „Паул”, „Бобев”, „ВИТ”, Арон Джераси, Катерина Младенова Маринова, „Магазинера”, „Светла”, Стоян Николов, „Савини”, „Захари” , „Монката”, „Македончето”, „Емил”, „Тезей”, „Рилски”, „Димов-2”, а агент „Карамфил-4” се оказва неговият братовчед Владимир Топенчаров-младши, който донася дори срещу общата им роднина Парашкева Виктор Витанова /Пепа Симеонова/, а за самия Сталийски пише в едно от сведенията: „Непоправим враг, невъзможно е да се промени и да мине на наши позиции, озлобен срещу всички комунисти”, след това донася и срещу комуниста Петко Кунин. За ОР 784 Александър Сталийски е враг на народа, защото „контактувал с млади девойки, които не били привърженички на народната власт и не са приобщени към мероприятията на БКП”. За ОР 861 и 930 пък „Сталийски е непоправим враг, непрекъснато ни залъгва и търси начин да напусне Родината и да води война срещу нас /??!/, крайно опасен, защото е изключително интелигентен, а се прави на ударен, но не казва, че знае няколко западни езика и разни класически езици, които може да са конспиративни, знаме за него е известният фашистки идеолог Сталийски-старши и буржоазни политици като Малинов, Мушанов, Кантарджиев – все такива бивши политици”. Това е нивото в онези години, политическият стил, когато още не са отшумели /няма и да се забравят скоро/ екзекуциите на Народния съд, убийствата без съд и присъда, насилието по време на изборите за Шесто Велико народно събрание и колосалната битка с „буржоазните остатъци”. Трябва да се споменат поименно тези хора, защото покаянието е личен избор, но истината е обществено достояние и задължение, ако я притежаваш.

Така Александър Сталийски е изпратен в Богданов дол за първи път в компанията на подобни нему. Там попада ведно с големия българолюбец и романист Димитър Талев, с оригиналния писател Йордан Вълчев, а живота му спасяват братовчедите Яневи от Сандански. Опитните конспиратори и борци срещу тиранията Иван и Илия Яневи са до студента, когато трябва да се бутат количките с кюмюр и изпълняват нормите. През 2003 г. в бр. 24 на в. „Анти” Благой Варсамов разказва за срещата на Сталийски с д-р Иван Янев, който живее от дълги години в Швейцария. Срещата се състояла през 1992 г. в къщата на депутата Владимир Джаферов в Сандански: „Не се ръкуваха. Сграбчиха се и потънаха в яка мъжка прегръдка.

Д-р Янев: 

Ей, „фашист”! Ти си станал министър, а?

Сега разбирам за какво рина кюмюр и бута вагонетките в Богданов дол…

Ал. Сталийски: А ти бе, харамийо македонска! Ти като стачкуваше и те пердашеха до посиняване, ти докъде стигна? Доктори под път и над път, но министър на войската е един. Ваньо, брате мой! Я ми кажи какво стана с онази бабанка, твоя братовчед, който ни помагаше да пълним вагонетките, а после самичък ги буташе, защото и двамата бяхме живи за оплакване, гащите ни се смъкваха от слаботия. Илия Николов Янев го викаха надзирателите при вечерните проверки, нали?

Д-р Янев: Харно си го запомнил, но си забравил, че той и на Димитър Талев помагаше, леглата им бяха едно над друго. Не го заварих жив, поминал се 28.08.1989 г. Бог да го прости!

Ал. Сталийски: Жалко! Ако не беше той, щяхме да пукнем от глад. Спомняш ли си, Иване, как ония ни брояха вагонетките? На всяка пълна вагонетка – по филийка хлебец ни се полагаше. А Илия беше като багер, хала беше той, за да спаси групата ни от умирачка. И сега е пред очите ми зад поредната вагонетка. Забравя ли се такъв човек?!

Неусетно разговорът между двамата тръгна на френски език….”/стр. 469-470/.

За „дебюта” си в концентрационния лагер Сталийски ще разказва и във филма „Обречените” и няколко пъти пред приятели и съпартийци: „Който разправя, че първия път, като отишъл в трудовото общежитие /така им викаха тогава, а си бяха лагери/, не се е страхувал – лъже. Нямаш представа къде те водят, какво ще правиш, с тебе какво ще правят, за какво отиваш там. Няма храна, нямаш и дрехи, ако е студено. Претърсват те, посрещат те с псувни. Ти се въртиш насам-натам. За първи път видях какво е лагер. Четири вишки, на по-малко от 100 метра от ж.п. линията, на около 16 км. от Перник – Богданов дол. Две големи бараки, абе какви бараки, сковани дъски. Всичко оградено с бодлива тел. Ние работим в подземен рудник, после го прекръстили на рудник „Толбухин”. Там на втория ден видях как убиват човек – застреляха един мъж на средна възраст на изхода на единия оджак, така викахме на шахтите за вентилация, комини на галерията, големи. Така и не запомних името му. Разправяха, че се готвил да бяга и надзирателите разбрали. След като ме освободиха, убили още един човек. В нашата група бяхме легионери, дошли от Чехия, македонци, анархисти, писателят Талев, военни, интелигентни хора. Имаше и едно много добро момче, журналист от „Свободен народ” – Кирил Каранов. Много го тормозеха. Първия път нямаше много бой, пазеха с автомати надзирателите от вишките. Още от сутринта, айде в мините, товариш кюмюр, после буташ вагонетките, има норма. Ами на ръка буташ, как си мислите. Роб, това е”.

Документалните свидетелства говорят достатъчно за времената на вече „победилия социализъм”. Интересен е другият паралел за информираността, изживяването и удивлението на жертвите и лежерния подход на палачите. Многократно на въпроса защо е изпратен първия път на лагер, Сталийски ще отговаря: „Не знам, бе, не знам. Арестуват те, теглят ти един здрав бой и те карат в лагера. Комунист не дава обяснения”. Сега, като разрових документите в Комисията по досиетата, може да се успореди причината, а тя е в оная строго секретна докладна на оперативния работник Стефан Караджов и след това на колегата му Никола Манев, които профилактично предлагат да бъде въдворен в лагер Александър Сталийски по причина … „че е син на бивш министър, може да извърши атентат или диверсия”, а на всичко отгоре ще идва маршал Тито и се налага „успокояване на антинародните настроения”. Накрая всичко завършва със зеленото мастило на Мирчо Спасов „лицето да бъде въдворено в ТВО”. Няма съд, няма следствие, няма процес, адвокати, прокурори и т.н. – господата от ДС са иззели техните функции и до края на живота си жертвата ще се пита какви са били причините, без да знае за изключително „отговорната” работа на органите по опазване спокойствието на гражданите. Той просто е контингент на отделение „Е” на ДС, което го е причислило во веки веков при „бившите хора”.

Пак следват писма на майката, молби, клетви и сълзи. Властелинът Трайчо Костов е шеф на някаква комисия по помилването на лагеристите и изглежда съвестта се е появила, зачовъркала да не се бастиса и сина, след като са разстреляли бащата.

В началото на 1948 г. Александър Сталийски си е на „Веслец“ 24, дочакал амнистията на Трайчо Костов и преминал през първото си лагерно кръщение. С амнистията снизходително му е дадено право да продължи обучението си и той бърза да компенсира. До септември 1948 год. взима всички изпити за трети курс и половината за четвърти. В юнската сесия с отлични оценки взима изпитите по междудържавно право, административно, наказателно и гражданско право, много добра е оценката му само по финансово право и наказателен процес. За следващия 4 курс през септември 1948 г. всички седем положени изпита са оценени с отлични оценки. Както ще сподели Сталийски по-късно: „Бързах да взема изпитите, защото усещах, че ще ме изхвърлят от Университета, а много исках да уча, да стана адвокат. По това време можеха да те изгонят за нищо. Мъчех се да компенсирам с учене, много учене и знания”.

Все пак това е времето на масовите политически процеси, с които режимът се разправя с опозицията и прави чистки в армията, църквата и интелигенцията. Процесите са организирани по съветски образец – изтръгват се показания от следствието след нечовешки изтезания, монтират се обвинения, подработват се свидетели. Официално в България действат като съветници офицери от НКВД и други полицейски и разузнавателни органи на СССР. Главната роля е отредена на органите на ДС към Дирекцията на народната милиция. През 1947 г. отделение „А” прераства в отдел Първи при Дирекция „Държавна сигурност”, който трябва да води борба с „контрареволюционните елементи” в политическите партии, главно от средите на николапетковистите и социалдемократите, организации като „Бранник”, „Ратници за напредъка на българщината”, Български национални легиони, остатъците от старите буржоазни партии, бивши полицаи и военни, анархисти, интелигенцията, духовенството. През 1952 г. този отдел Първи е трансформиран в управление III на Държавна сигурност, което преследва същия контингент или, както го определят, „бивши хора”. Такъв той се запазва до 1963 г. и непрестанно негов основен „клиент” е още незавършилият студент Сашо Сталийски: „През 1947/8 г. се занимаваха основно с процесите около земеделците на Никола Петков, ти го знаеш това – зеленото знаме, Трифон Кунев… После почнаха така наречените военни процеси – „Неутрален офицер”, „Хан Крум”, „Хан Омуртаг”, Военния съюз. Хиляди офицери изхвърлиха на улицата или направо в лагерите и затворите. Може би не беше дошло още нашето време, на младежите…”

Периодът 1949-1953 г. е период на масовите монтирани процеси, справедливо определяни като най-черната и престъпна страница в историята на родното правораздаване. Основната роля играят служителите на ДС под ръководството на сталинските „съветници” – според някои източници те са точно 2285 души, които щедро раздават съвети от собствения си кървав опит. За тази разправа има и съответната партийна инструкция. Тя се прави на 16 пленум на ЦК на БКП, на който се докладва за решението на бащицата Сталин да се проведе чистка във войската, да се прочистят „враговете с партиен билет” и окончателно да се одържави обработваемата земя, да се „колхозира”. С „революционна жар” три комисии към БКП се заемат с тази задача: за прочистването на армията отговаря бившият съветски генерал Атанас Атанасов, с „враговете с партиен билет” лично се заема Вълко Червенков, а с национализацията на земята - министърът на вътрешните работи Антон Югов.

На 19 февруари 1949 г. се провежда суперсекретно разширено съвещание инструктаж между сталинските пратеници, изпратени като съветници в МВР и МНО – генералите А. Филатов и В. Емелянов, както и съветникът към главната следствена служба Л. Мишчербовски. От българска страна присъства целият елит на вътрешното министерство и отбраната: Руси Христозов, Георги Цанков, Георги Кумбилиев, Апостол Колчев, Георги Дамянов, Петър Панчевски, и оперативният елит на ДС – Иван Райков, Васил Джананов, Христо Христов, както и всички началници на ДС в София, Пловдив, Варна, Бургас, Стара Загора – общо над 110 специалисти по „монтиране на следствени дела”. Основната тема е „разчистване на обществото от „врагове на народа”, включително военни и такива, които са в редовете на БКП”. С арогантна циничност са „обсъдени” и мерките, които да се използват при снемането на „самопризнания”: „побои с пясъчни торби, слагане на горещи яйца под мишниците, железни скоби за стягане на черепа и чупене на крайниците, вкарване на бензин във вените, горещи въглени под седалището, принудителен глад, жажда, студ, безсъние, светлинни хипнози, шумови стресове”. Струва ми се, че 

средновековната инквизиция би завидяла на българската Държавна сигурност

Как се отразява тази свръхбдителност на тайните служби върху амбициозния студент? Разбира се, активират се около контактите му със старите приятели и съмишленици. По опис на оперативните работници през 1948 г. около Сталийски протичат: „Невена Крапчева, Йордан Ганев, Милен Стоянов, Жоро Попов, Филип Татарчев, Стефан Савов, Гого Павлов, Борис Негенцов, Бижо Бижев, Мишо Бояджиев”. Всички те са подробно проучвани като „синове и дъщери на врагове на народа”. Десарите Караджов и Мешулам докладват на началника на отделение „Б” на ДС, че през март 1948 г. „Сталийски, Ганев и Негенцов протестирали, че деканът на юридическия факултет Торбов наградил отличниците студенти, но тези като тях, въпреки успеха им, не са били отличени”. В същото време бившият ратник Сталийски редовно се събирал с Филип Татарчев, Кирил Рясков и Гого Павлов в сладкарница „Чайка” на ъгъла на „Евлоги Георгиев” и „Граф Игнатиев” и заедно коментирали, че в „Университета всеки ден се правят заседания на Съюза на народната младеж /СНМ/, изключват хората най-напред от съюза и след това ги изхвърлят от Университета. Такава била съдбата на Владо Станишев и Борис Негенцов, а всички чакали такава да е и тяхната съдба”. Същата есен на 1948 г. Сталийски е на трудова бригада в Пасарел, вероятно по неволя да се крие там от преследвачите си и зорките очи на милиционерите. Уви, от следващата 1949 г. започват и най-жестоките репресии към него. Може би една от причините е, че Трайчо Костов е вече в немилост, чака се поредната монтирана смъртна присъда, а съветските другари са направили нужното за ускоряване на процесите срещу останалите врагове на народа.

Първият удар е по мечтата на Сталийски – да завърши право, да упражнява бащината професия. Със заповед № 74 от 8.02.1949 г. на Ректора на Софийския университет и на основание чл.чл. 40 и 41 от Закона за висшето образование студентът Александър Александров Сталийски е изключен. Новият закон е приет на 4.09.1948 г., защото предишният от 1947 г. имал съществен недостатък и „можело във висшите училища „да постъпват свободно синовете и дъщерите на буржоазните и паразитни елементи” и сега текстовете регламентират, че „при фашистка и противонародна дейност или такава, уронваща престижа на висшето училище, студентите се изключват”.

Години след това Сталийски си спомня: „Така и не разбрах защо ме изключиха. Викат ме и ми казват, че съм изключен, защото съм имал фашистки прояви в миналото, бил съм буржоазен елемент, готвил съм подривна група. Аз им казвам, че нямам такива прояви, ходил съм даже на бригада, членувам в СНМ, имам отличен успех, а те ми казват: 

„Отвсякъде си изключен. Край”

А всъщност преди това сериозно са се постарали пак офицерите от ДС. Най-напред в досието на обекта се открива доста неграмотно написан рапорт но Васил Иванов Шехтов - квартален отговорник при Първо районно управление на МВР, който го характеризира недвусмислено: „Зле настроен към днешната власт”. После сведение за него дава Арон Джераси, живущ на ул. „Екзарх Йосиф” №57 – „Преди 9.09.1944г. Александър е бил командир на бранническа дружина, а след 9.09. като студент имал вражески прояви против народната власт, изпращан е на лагер, здравословното му състояние е добро и е работоспособен. Сегашното му положение и отношение към БКП и ОФ е вражеско. И тъй като е засегнат от народната власт, е непоправим. В квартала не се ползва с добро име. Не взима никакво участие в обществено-политическия живот на квартала и провежданите акции”. След това нарочна секретна справка за Сталийски дава старият познайник от ДС офицерът Никола Крайчев Манев, който започва пак със сгрешената рождена дата: „Роден 1920 г. Син на фашисткия министър, осъдения на смърт Александър Сталийски. Изключен студент за груби фашистки прояви. Още от малък влиза в легиона, а след това се прехвърля в РНБ, като става много активен и се включва в ученическия щаб клон А-5 и е водач на същата. Като ратник се е проявил като много дисциплиниран и активен. След 9 септември е изпратен на лагер. След завръщането му, вместо да се поправи, той започнал да злослови по адрес на ОФ и по-специално на БКП. На едно опозиционно събрание издигал лозунги „Смърт на Сталин и всички комунисти”. Говорил, че правителството представлявало джунгли. Много пъти е донасяно от квартала за неговото въдворяване, предвид на това, че е враг на народа. Пред наш агент е казал, че той явно на СНМ събрания се противопоставял на решенията, взети от ръководството, обаче не смеели да го изключат, защото е роднина на Топенчаров. Навсякъде се среща само с ратници и държи език ратнически и винаги на тема против властта. Давано му е повод да се поправи, обаче той навсякъде категорично е заявявал, че няма да тръгне с нашата власт и най-вече с комунистите. От кварталните донесения се вижда, че той си остава отявлен враг на народната власт. Дружи изключително с фашизирани елементи – кръвно настроени спрямо ОФ и БКП. Той си остава непоправим. Нищо старо не е забравил – противопоставя се на всички мероприятия на правителството. На основание всичко изложено считам, че лицето Александър Сталийски е опасно за обществения ред и сигурност и предлагам да бъде въдворен в ТВО”. Датата е 17.05.1949 г., София, ОР-3404, резолюцията е „съгласен” със зелено мастило от началника със служебен № 218 инспектор Рафаел Ал. Алкалел и накрая с подписа на помощник-министъра Руси Христозов – „Удобрявам”. Приложени са справки как на 15.04.1949 г. след изключването от Университета го успокоява Божан Тодоров, като му казва да не се отчайва, защото и без това комунистите не гледали с добро око на адвокатската професия, а Живко Кушев, който работил в някаква градинарска кооперация, го посъветвал да си наляга парцалите. Описали са другарите как в съда се срещнал Сталийски със Стефан Савов, който си бил свършил вече стажа, но нямал кураж да подаде молба за адвокат, защото „само това чакат и ще ме приберат”, а в същото време не можел да намери работа никъде. Още от януари към Сталийски е прикрепен нов оперативен работник от отдел А на ДС Стоян Р. Златков, който нарежда на съответните агенти, които имат контакти с „обекта”, да засилят бдителността си. И такива заваляват скоро. Любопитни са сведенията на двама. Агент „Тезей” донася на 8.04. - „срещнах Сталийски и го попитах защо е облечен така /много добре, с туристически обувки/, а той ми отговори, че идвали избори за народни съвети и очаква да го приберат органите пак”. На 6.05 пък „ВИТ” информира, че видял Сталийски, „който беше много отчаян, не виждаше смисъл да живее, изключили го като студент и му казали, че никога няма да се върне да учи, но той никога няма да тръгне с тях /комунистите/, щял да се бори срещу тая тирания.” По-късно същият „ВИТ” ще информира ОР Симов от столичното управление, че „имало много комунистически деятели по процесите на Трайчо Костов, а е свален и Владимир Топенчаров, което означава, че трябва да се обърне повече внимание на Сталийски”.

Ако се пита някой каква е била технологията за въдворяването в комунистически концлагер, може пак да прочете горенаписаното – достатъчно е някой от агентите на ДС да драсне характеристика на наблюдаван вече обект, в която задължително да се позове на „кварталните донесения”, да припомни стари мними грехове на обекта, да си измисли каквото е нужно /в случая със Сталийски дори го състаряват с 5 год./, да направи няколко страховити обобщения и лицето поема пътя към боя, мъченията и усилието да спасява живота си. В конкретния казус има и нещо крайно интересно. Оказва се, че студентът като особено опасен е задържан цели 5 дни преди горната строго секретна докладна на агента. Тя е писана на 17.05.1949г., а в папките се намира „въпросник за установяване на самоличност на лицето”, попълнен ръкописно от Ал. Сталийски, но с дата 12.05.1949 г., т.е., след като е задържан в милицията, тогава са окомплектовали документите за лагера. В този „въпросник” задържаният е написал с разкривен почерк /явно след побой или изтезание/, че е роден през 1925г., че е служил в Първи армейски артилерийски полк 24-ти набор, че владее отлично френски и немски, има полувисше образование, но е изключен студент и накрая е приложен опис на „имуществото му” – „едно войнишко одеяло, едно тъмносиньо яке, един голф, един чифт обувки, пари – 690 лева”. Пак с едри букви е отбелязал, че е членувал в РНБ.

В галерия: Авторът, отец Христофор Събев и Александър Сталийски