Диана Цанкова

Когато навестяваме спомените на българи, живели само век назад, ние се питаме – това наистина ли е нашата България? Тогава се вглеждаме още по-внимателно в избледнялото мастило, наостряме слух да не пропуснем дума от разказа на очевидец или преносител на все още живо минало. И търсим място в себе си къде да съхраним завинаги чудатите истории за толкова много проявени доброта, човеколюбие, съпричастност към по-слабия, по-бедния, по-беззащитния. 

В неделя в кочериновското село Бараково ще отвори врати най-новият музей у нас. Той ще се помещава в т.нар. Балабанова фабрика и ще разказва живота на един индустриалец, създал голямо благосъстояние и 

споделил го с хората 

Много може да се разказва за рода на Балабанови и всеки да се спре на нещо съзидано от бащи, братя, синове, което да му се стори най-скъпо - Лъвов мост, Рилската железница, фабриките, писателското кафене, хотел “Империал”. Но тази съграждаща в невиждани мащаби дейност не би била възможна без устрема в новоосвободеното отечество. Наред с други предприемчиви българи от него се възползва и патриархът на рода Тодор. Той носи авантюристичния дух на сподвижник в революционния комитет на Левски, практичния нюх на търговец, взел си турчин за съдружник, за да прикрие участието си в освободителното дело, находчивия ум да избяга от затвора и да се озове във Виена. И най-вече - родолюбивото сърце да се завърне в освободената България и с много хъс, труд и талант да построи първата си фабрика. 

Ала човекът, чието славно дело ще събере на едно място в неделя последните наследници на Балабанови, пръснали се по света, посланиците на 14 държави, но и хората, които пазят свидни разкази в сърцата си от своите предци, не е Тодор, а синът му Иван. Последният индустриалец в рода, имал обаче незавидния късмет да види с очите си как развилнята се в преизподен бяс комунистическа сган отнема от ръцете му не само материалното, но и фантазията, ентусиазма, трескавото препускане след най-блестящата идея или мечта. 

През 1912 г. Иван Балабанов наследява фабриките от баща си, но неговият предприемачески дух, окрилен от солидното образование във Виенското висше училище за световна търговия, лети към нови хоризонти. По време на Първата световна война той построява теснолинейка от Кочериново до Рилския манастир за нуждите на своето дъскорезно предприятие в с. Бараково - железницата в началото превозва дървени трупи и изпълнява военни задачи, а от 1927 г. става достъпна и за пътници. Не случайно по-възрастните рилци и днес с носталгия си спомнят за влакчето с междурелсие от едва 60 см., чието потракване сякаш синхронизирало живота им с ритъма на железните колела. За съжаление, те за последен път чули познатия напев на 31 май 1960 г., когато
парният локомотив изкачил стръмния път до връх Черней,

 но никога повече не се върнал

Освен че развива наследеното – памуко-текстилната фабрика в Мездра, водноелектрическата централа в с. Брусен и още други, Иван Балабанов основава и книжно-мукавено предприятие в кочериновското село Бараково. Ала скоро хората ще започнат да наричат фабриката просто “Балабановата”. Сякаш с името й да загатнат как човещината на един преуспял сред тях надхвърля тесните граници на общността и “изговаря” метафизични състояния като грижа, съпричастност, вселенска любов. Затова и не е странно как в едно наглед обикновено  село специалисти и работници във фабриката разговарят на 14 европейски езика. И наистина, какво по-нормално от това строителният инженер да идва от Полша, хидроинженерът от Холандия и т.н.

Скоро след победата на болшевишката революция в Русия у нас бягат много белогвардейци – някои от тях произхождат от дворянски дворове, имат европейско образование, култура, финес и възпитание. Иван Балабанов отваря вратите на своята фабрика именно за тази най-изтънчена прослойка, а до тях се трудят австрийци, холандци, французи, италианци, поляци, гърци, украинци, хървати, албанци. И в този многонационален букет разцъфват много красиви цветове – симфоничен оркестър с 30 музиканти, духов оркестър, три читалища – руско, украинско и българско, още толкова театри, библиотека с 7500 книги, киносалон, футболен отбор и дори конкурс за... най-красивата жена през 20-те и 30-те години на миналия век. 

Но може би най-удивителният жест на фабриканта е 

да подаде ръка на нищите,

 когато безумието отприщва жестокост дори отвъд представата за зло. Разказва Методи Панайотов, основател на музея “Иван Балабанов”: “През 1943 г. Иван Балабанов спасява около 30 еврейски момичета, които взема на работа във фабриката на общ режим като останалите работнички. Освен тях прибира германски военнопленници, осигурява им спокоен живот и им дава двойно по-високи заплати. Така например бащата на композитора Марин Големинов - Петър Големинов, вземал 2000 лв., докато те получавали по 4000 лв. И тези хора остават да работят тук, при нас, до края на 1944 г.”

Иван Балабанов се грижи за служителите и работниците като за свои деца. Построява им жилища, в които те не плащат наем, отоплението и осветлението също е за негова сметка, издига болница с родилно отделение и зъболекарски кабинет, прави безплатна детска градина, засажда зеленчукови градини и отваря животинска ферма. И прави още много жестове като този през военните години да дари на всеки по една коза – за да има мляко за децата, и по едно прасе, за да не е празна трапезата. Но ураган, по-страшен от войната, връхлетява страната през 1944 г. и с жестоката си сила помита всичко. Отнася дори този миниатюрен рай насред Рилското корито. 

Комунистите заграбват фабриката,

 но парадоксът е, че сред новопроизведените в редиците им правоверни, събрани от села и паланки, така и не се намира нито един що-годе способен да я ръководи. Затова начело оставят този, който с труд, ум и способности я е съградил. През 1946 г. Иван Балабанов бяга от родината, за да не бъде пряк свидетел как делото на целия му живот рухва. Той умира в Италия през 1969 г., а неговата фабрика, оцеляла криво-ляво през  социализма, бива окончателно ликвидирана в приватизационните игри при управлението на Симеон Сакскобургготски – т.нар. цар, който също се кани да присъства днес на откриването на музея.

“Родителите ми са били сираци, а Иван Балабанов им е дал подслон”, казва Методи Панайотов, който приема за човешки дълг да се отблагодари, макар и само с памет, на благодетеля на родното си село. Ще го направи с музей в двора на някогашната книжно-мукавена фабрика, в която като огняр се е трудил и поетът Никола Вапцаров. По идея на дъщерята на Иван Балабанов – Бистра, музеят ще се помещава в две от халетата на предприятието. Всъщност музеен кът, посветен на славната история на фабриката, има от 2009 г. в дома на Методи Панайотов, но сега многобройните експонати ще се пренесат в новия, по-просторен музей. В него ще бъде отделено място и на композицията от осем вагона и един локомотив, наподобяваща някогашната Рилска железница.

В неделя ще бъде открит и паметник на Иван Балабанов, висок 2,10 м., изработен от скулптора Цветослав Христов. А паметната плоча с имената на 500-те чужденци, които са се трудили във фабриката, завинаги ще остане като едно напомняне, че хората не бива никога да се делят според националности, религии и раси.

Колкото по-често отваряме съзнанието и сърцата си за миналото, населявано от “другите” българи, толкова повече ще отглеждаме надеждата, че добродетелите на тяхното време не са мъртви. Не винаги е имало алчни олигарси, “патриотични” ксенофоби и безпросветна маса, люшкаща се между едно по-малко и друго по-голямо зло. Само така ще дочакаме един ден добродетелите на “другите” българи да станат наши.


Снимки в галерия:
1. Индустриалецът Иван Балабанов
2. Локомотивът на теснолинейката
3. Днес локомотивът е музеен експонат
4. Пожарната команда, създадена от Балабанов
5. Методи Панайотов, създател на музея