Политиката на Радев - "хитроумна стратегия" или "популистки ходове"

Даниел Смилов, Дойче веле

Каква е всъщност позицията на Румен Радев и "Прогресивна България" (ПБ) за Украйна? Последното, което чухме от министъра на отбраната Стоянов, е, че България спира военната помощ за жертвата на агресия, но ще продължи да ѝ продава оръжие. Преди това външният министър Петрова заяви, че европейската военна помощ за Украйна е необходима и трябва да бъде продължена. Украинската страна отговори на Стоянов, че България така или иначе не ѝ предоставя безвъзмездна военна помощ. В дискусиите около "новата политика" на Радев стана ясно, че ЕС и държави членки са ни дали над 200 млн. евро като компенсация за военна помощ, която сме предоставяли през годините под форма на старо въоръжение от складовете на армията. И в крайна сметка България е член на ЕС, който чрез бюджета си подпомага финансово и военно Украйна, т.е. България равноправно участва в колективната помощ за нападнатата страна.

Всичко това, взето заедно, повдига въпроса какво всъщност България иска и цели с политиката си по отношение на Украйна. Пред български журналисти в чужбина Румен Радев заяви, че Европа трябва да преосмисли политиката си за Украйна. Но ако Европа гледа България като пример, би останала силно озадачена. Няколко неща са все пак ясни.

Ясните неща
1. Румен Радев и ПБ не изглеждат като морални пацифисти: Не може да си морален пацифист - т.е. да отричаш войната и военните действия - и същевременно да си готов да продаваш оръжие на воюващите за много пари. Ясно е, че българската индустрия е на голяма печалба от войната в Украйна и Радев няма нищо против това. От тази гледна точка моралният му пацифизъм е сходен с този на Корнелия Нинова - "нито един патрон за Украйна" на хартия.

2. България не подкрепя морално агресора и не твърди, че Русия трябва да победи във войната: България - и през правителството на Радев - все пак не твърди, че руската кауза е оправдана. Такова заявление, слава Богу, няма, макар че Радев е много внимателен и рядко нарича Русия агресор. Отказът на България да подкрепи международен съд за Путин внася известна неяснота по въпроса, но обяснението на това действие също е противоречиво: не подкрепяме трибунала, защото Путин не е хванат. Т.е. ако бъде хванат, ще го подкрепим?

3. България не смята, че Украйна задължително ще загуби войната: България не е излизала с официална позиция, че каузата на Украйна е обречена. Ако беше така, наистина не би имало смисъл от подпомагането на тази страна във военно отношение. В началото на войната Радев и близкият му кръг изглежда предполагаха, че тя ще завърши бързо с руска победа. След това говорители на Радев, които сега са и депутати, многократно обявяваха победата на Русия в конфликта. Украинците обаче ги опровергаха и се сражават вече пета година. Напоследък дори имат своите успехи и известно преимущество в дроновата война. Това явно се отразява и на съобщенията, които правителството на Радев изпраща - те станаха далеч по-нюансирани.

4. България твърди, че Украйна не може да спечели войната с военни средства: Това изглежда е гръбнакът на позицията на Радев. Предположението тук е, че Украйна не може да изтласка руските войски напълно от територията си. Това не е нереалистично разбиране, макар че прогнозите на много от "реалистите" (Миършаймър и компания) за хода на войната досега като цяло са били погрешни и пристрастни в руска посока.

5. България не казва, че конфликтът трябва да бъде замразен по линията на фронта, нито твърди, че Украйна трябва да отстъпи на Русия четири от областите си: Когато нямаме позиция по тези въпроси обаче, искането ни за дипломатическо решение на конфликта е изпразнено от съдържание. За да започне преговори, Путин иска от Украйна да се изтегли от Донбас. Това е твърдо условие, от което руската страна не се отклонява. Отстъпването на четирите източни области (включително Херсонска и Запорожие) пък е руското условие за траен мир, наред с много други, като изисквания по отношение на членството на Украйна в НАТО и ЕС и т.н. Т.е. за да седне на масата за преговори, Русия иска определени неща, с които Украйна (съвсем правилно) не се съгласява. Ние нямаме позиция по тези въпроси, но настояваме за преговори. Най-малкото адресатът на исканията ни остава неизвестен, да не говорим за съдържанието им.

6. България не иска капитулацията на Украйна: Ако слушат интервюта на политици или говорители на ПБ, мнозина биха могли да останат с впечатлението, че те искат Украйна да капитулира. Срещата между Радев и Зеленски през 2022 г. даде основания за такова впечатление. В крайна сметка, ако Европа спре военната и финансовата помощ за нападнатата страна, ако САЩ спрат Старлинк и разузнавателната информация, капитулацията ще е неизбежна. На официално ниво обаче България не защитава такива идеи. Самият факт, че искаме да продължим да продаваме оръжие на Украйна, закупено с европейски (т.е. отчасти наши) средства, показва, че България всъщност действа срещу капитулацията на Украйна.

7. България не блокира санкции срещу Русия и планове за членство на Украйна в ЕС: По тези въпроси, с мрънкане и забележки, българската позиция не се отличава много от тази на останалите европейски държави.

Проблемът
Като се вземе предвид всичко това, може да се стигне до предположението, че позицията на Радев за Украйна цели създаването на впечатление, че тя е по-скоро обърната към Русия, без това впечатление да е подплатено с реални политики. Затова има повече реторика и по-малко дела. Спира се безвъзмездна помощ, която не е била давана. Иска се "дипломатическо решение" на конфликта, без да се очертава посоката му и без да се заема позиция по ултимативните искания на Русия. Твърди се, че Украйна "не може да спечели", но не се твърди, че тя ще загуби или че трябва поради това да капитулира.

Защо се прави всичко това тогава? Отговорът е, че ПБ дойде на власт не само, но и с гласовете на голяма част от българските русофили и евроскептици, които искат да чуват антиукраинска реторика. За да удържи партията си, Радев извършва такива външнополитически жестове, дори с цената на вътрешно противоречие (военният министър говори едно, а външният друго, например).

Проблемът с тази хитроумна стратегия е, че тя може да действа само до време. В един момент тази част от електората на Радев, която се радва на антиукраинска реторика, ще поиска не думи, а дела. А пък тези дела няма да са приемливи за другата част от електората му, както и за много други българи.

Освен чисто партизанските мотиви в мотивировката на външната политика може би има и един друг фактор от исторически характер. Българските политици често са следвали стратегията да не говорят срещу Русия, дори когато действат срещу нея. Това е някакъв вид суеверна застраховка като формулата на Борис III "Винаги с Германия, никога против Русия". Тази застраховка е със силата на червения конец на ръката и плюенето в пазвата. Руснаците никога не са се впечатлявали от този тип застраховки и не са жалили титулярите им в България. Но традицията си е традиция и червените конци не спират да се носят.

Като цяло обаче е по-добре да се следват международното право и моралът, а не партизанщината и политическото суеверие.