Вчера край Дойран, в присъствието на премиерите на България и Северна Македония бе открит възобновеният надгробен паметник на полковник (удостоен посмъртно със званието генерал) Константин Каварналиев. Той загива по времето на Междусъюзническата война, когато ръководи 3-а бригада от 3-а Балканска дивизия. Макар гръцките сили да са шест пъти по-многобройни, бригадата му удържа настъплението им в продължение на 25 дни, като по този начин се дава възможност на бежанците от Кукуш и околните села да намерят спасение в България, пише priorities.bg.

Междусъюзническата война избухва поради желанието на Гърция и Сърбия да придобият обща граница, което е установено с Букурещкия договор (1913 г.), а по-късно е утвърдено с Ньойския догоров (1919 г.), след който България губи и извоювания с много жертви излаз на Егейско море. Така страната ни губи стратегическото си значение в очите на „морските демокрации“ и през 1944 г. става лесна жертва на Съветската агресия през 1944 г.

По време на посещението си в Северна Македония премиерът Борисов заяви: „Всички герои, за които спорим, са си дали живота, енергията, жертвали са се, за да можем да бъдем заедно.“

Едва ли подлежи на съмнение, че героите за които спорим са мечтаели ние, техните потомци да бъдем „заедно“ под една или друга форма. Но болезнената истина е, че не техните дела доведоха до ревизията на Букурещкия договор, реално извършена с обявяването на независимостта на Македония през 1991 г. и утвърдена след решителните действия на България през следващите години.

Илинденци, а и целият български народ да извършват чудеса от храброст, но през 1918 г. всичко завършва в катастрофа. Както пише израелският изследовател Ювал Харари, в историята няма справедливост.

През следващите десетилетия безброй македонци, за които запазването на българската идентичност е първи приоритет продължават неравната борба, но по независещи от тях причини нямат други съюзници, освен фашистите и нацистите. Неадекватните ходове на българската политика през 1913  и 1915 г. са довели до това, че макар българската кауза да е била праведна, западните демокрации разглеждат страната като заплаха за мира и сигурността в региона. Македония получава автономия в рамките на Югославия – предусловие за нейната независимост, благодарение на друго крило и течение в македонското общество, получило масовост през 30-те години на 20 век. То търси компромис с Югославия на базата на изграждане на македонска идентичност – нито сръбска, нито българска. Това течение получава подкрепа от Коминтерна.

След Втората световна война, когато България е окупирана от съветските войски, но и дискредитирана заради предходното си макар и резервирано членство в Тристранния пакт. Москва не е единствената, която не вярва на сълзи и оправдания от рода на „нямахме друг избор“ не трогват западните съюзници.

Както Съветският съюз, така и Западът оказват логистична помощ за реинкорпориранто на Македония в Югославия и за легитимирането на „македонския идентитет“.

Но това, което наистина му вдъхва живот е факта, че Тито извежда Югославия от Съветския блок, докато България деградира и дегенерира зад желязната завеса. Някъде към 1960 г. дори македонците, които на младини са нямали дилеми около „общобългарската“ си принадлежност, започват да се радват, че не са част от България. И не намират никаква причина да обясняват на децата си, че дедите им са се чувствали македонски българи. Към 80-те години на 20 век трансформацията от „македонци – част от българския народ към македонци – един от югославските народи“, изглеждаше окончателно завършена.

Но точно тогава се разпадна Югославия. Скопие обяви независимост, но не разглеждаше процесът като освобождение от Югославия, а като „осамостияване“. Формираната в рамките на Титова Югославия република – според митологията формирана в резултат на борбата на македонския народ срещу българския фашистки окупатор, се считаше за темел на новата независима държава.

По различни причини, това създаде проблеми както с България, така и с Гърция. За България идеологията, че през вековете е съществувал македонски народ, който говорем македонски език, но бил разделен между околните страни – и в тях, всключително и в България живее македонско малцинство, е напълно неприемлива.

За Гърция най-значима беше загубата на обща граница със Сърбия.В началото на 90-те Гърция настояваше за признаването на Словения и Хърватия… и запазването на една по-малка „Югославия“, която да обхваща СЪрбия, Черна гора, Босна и Херцеговина… и „Скопие“. Основен мотив за последвалото блокиране на евроинтеграцията на Македония в ЕС беше желанието на Атина тя да не се присъедини преди Сърбия. Разбира се този геополитически императив беше облечен в емоционалната опаковка, според която само Гърция имала право да използва името „Македония“.

Определени сили в самата Македония съдействаха за този процес. По времето на Югославия официалната история настояваше, че македонците са славяни, южни славяни (т.е. парексаланс югославяни). Към времето на обявяването на независимостта тази теза започна да се разпада. Как така славяните станали македонци, когато през средните векове това име не се е употребявало за тези територии?

Лансирана беше тезата, че днешните македонци са преки потомци на античните. За знаме на независима Македония беше избран символ намерен в днешна северна Гърция, който никой преди 70 – те години на 20 век. По-късно, по врем на управлението на Никола Груевски в страната започна изграждането на множество паметници на Александър и Филип Македонски.Това дойде като дющеш за Гърция, която през 2006 г. блокира членството на Македония в НАТО.

След падането на Груевски, премиерът Зоран Заев направи опит за връщане към „слявомакедонската“ идеология, но това вече не е възможно. Междувременно от презрян съветски сателит, България се превърна в страна членка на ЕС и НАТО.

Зоран Заев изигра картите си блестящо. За да постигне споразумения с Гърция той подписа Договор за добросъседство и приятелство с България, в който призна, че двете страни имат обща история – евфемизъм, че предците ни са били един народ. Атина побърза да „надцака“ София. В Договора от Преспа се заявява, че Гърция и Северна Македония ще изграждат „стратегическо партньорство“.

Възстановяването на паметника на полковник Каварналиев се забави с цели две години и може да се предположи, че с него правителството на Заев изпраща сигнал към Гърция, че всеки опит за предоговаряне на Преспанското споразумение, ще доведе до сближаване с България.

Смелата политика на Заев крие много вътрешнополитически рискове. За много македонци възстановяването на паметника на български офицер воювал за присъединяването на Македония към България продължава да е неприемливо. Какво от това, че македонският войвода Чекаларов загива за същата кауза в същата война, носейки същата униформа, но на него издигат паметници.

По време на посещението в Скопие на 1 август премиерът Борисов даде сяно да се разбере, че Съвместната историческа комисия има до октомври тази година да разреши основните спорове – най-вече този за личността на Гоце Делчев.

Това няма да е лесно

Един от членовете на македонската делегация в тази комисията Петър Тодоров заяви, че ако се приеме, че Гоце Делчев е бил българин, македонците нямало причина да го честват.

Отказът да се приеме, че мнозинството от предците им са едновременно „техни“ и „българи“ (в смисъла на понятието от преди век) поражда множество абсурди. Например пак по време на Междусъюзническата война силите на (предшественика) на ВМРО се сражават рамо до рамо с Българската войска в битките при Брегалница и Калиманци. Само че близката община Щип постави паметна плоча не на тези свои предци, а такава, която обяснява, че „българския фашистка окупатор“ е унищожил паметника издигнат по времето на Кралска Югославия, посветен на сръбските войски.

За нас това изглежда кощунствено, но за хора идентифицирали се като „македонци – един от югославските народи“ това е нормалното. Те ще Ви обяснят, че докъдето е стигнал сръбския ботуш – до там има македонска държава.

България трябва да покаже висш политически пилотаж, за да убеди съвременните македонци да приемат българския характер на своите предци и да осъзнаят, че членството им в семейството на югославските народи е било нещо ефимерно и невъзвратимо.

Завръщането на паметника на полковник Каварналиев край Дойран няма как да не е забелязано в Атина и България ще трябва да положи огромни усилия, за да убеди южната ни съседка, че сближаването ни със Северна Македония всъщност може да е в тяхна полза.

Геополитическите тектонски плочи на Балканите се движат. През първата половина на 20 век България не успя да се ориентира, претърпя катастрофи и завърши под веригите на съветските танкове. Да се надяваме, че този път ще вземем правилните решения и ще намерим достойното си място на Балканите и в света.