Ивайло Дичев, Дойче веле

Помните ли онова бедно и диво общество, в което за тоалетна хартия служеха нарязани партийни вестници? Този текст не е идеологическа проповед. Какъв беше комунизмът? Какъв си го спомняме?

***

Онзи ден купихме тостер. Ей така, минавайки покрай някакъв магазин. И се сетих за първия семеен тостер, когато бях дете - за купените на черно долари от нашите, за страха от незаконното проникване в Кореком (и измолване на шоколадово яйце), за удивлението от чудната машинка, която сама изстрелва филийките, наместо да загарят на котлона, възхищението от лъскавия емайл...

Както всеки спомен и този е двусмислен. От една страна, има го стъписването пред онова бедно и диво общество, когато тоалетната хартия бяха нарязаните партийни вестници и много семейни вечери минаваха на свещи заради романтиката на спиращия ток. От друга, той дава идея за емоциите, които съпътстваха модернизацията на тогавашното българско общество, далечни и неразбираеми за съвременния човек - сдобиването с телевизор, нанасянето в панелен блок с парно, появата на първите автомобили в махалата…

Откритието на Фройд: новите преживявания променят спомените ни

Този текст не е поредната идеологическа проповед. Комунизмът си отиде завинаги и да се громи днес няма особен смисъл, а обвинението, че един или друг сегашен политик е комунист, е просто обида без особена инвенция. Не знам дали и едно време имаше много идеалисти, които вярваха в светлото бъдеще, но сега по-скоро гледат да изнесат пари в офшорни сметки. Москва разбра, че не й е в интерес да поддържа източноевропейския лагер, тъй както 20-30 години по-рано западните империи бяха разбрали, че колониите не са на сметка. И закри проекта. Та да оставим публичните ритуали за потягане на редиците на една или друга партия - спомените за комунизма сякаш имат свойството да се разбягват в най-различни посоки.
Една причина вероятно е откритието на Фройд, че новите преживявания видоизменят спомените ни, че паметта се променя под влияние на настоящето. Ако е така, какво изживяхме оттогава?

Първо, много българи видяха други страни. Няма да забравя един приятел - тогава пламенен комунист, после либерален капиталист, сега май леко националист - за първи път отиде в Западна Европа точно по промените. „Ами то било много хубаво“ каза той искрено удивен. След 60-те ножицата между социалистическите страни и останалата част на Европа започна да се разтяга - просто социализмът, с неговата затворена, бюрократична икономика ставаше все по-неадекватен в новия свят. Витрините със стоки бяха най-непосредственият дразнител „Влизаш в първата гръцка бензиностанция, а тя - Кореком!“ казваха.

По-сериозният проблем беше, че след масовата миграция от селото към града, която завърши към 70-те, позициите вече бяха заети и в малка страна като България, изолирана от света с телени мрежи, вече нямаше много перспективи за индивидуално развитие. А и комунистическата номенклатура беше започнала да става наследствена и беше окупирала всичко. През сравнението с „нормалния“ Запад започваше да изглежда ненормално да живееш бедно, несвободно, скучно. Ако бяхме пътували повече в Индия, може би щяхме да си спомняме нещата по-иначе.

Промяната настъпи по съветска команда, а българите не бяха подготвени

Само че междувременно преживяхме и друго - мъчителния преход на 90-те. Защо той беше така тежък у нас? Ами защото едните нямаха желание да отстъпят властта, другите нямаха достатъчно обществена поддръжка, за да я вземат. Защото падането на режима, както и неговото установяване, тук се случи по съветска команда и нямаше нито организирани политически групи, нито подготвено обществено мнение за промяната.

В хода на идеологическото боричкане, в което трябваше да се оформят новите управленски елити, рухна икономиката и настана безработица; цяло поколение деца беше оставено на бабите от родители-гурбетчии и всяка година гърмяха по стотина бомби за уреждане на бизнес отношения. Погледнато през това преживяване комунистическото минало започва да изглежда съвсем иначе - дечица играят на светли улици без надзор, работници се пекат на плажа пред почивни станции, работници шляпат карти след смяната, защото се работи само на едно място. Представете си го геометрически: през ужаса на 90-те, 80-те изглеждат идилия, а терорът на 50-те се губи някъде далеч в миналото.

Как беше възможно толкова много хора да харесват онзи диктаторски режим, а сега същото мнозинство да го обругава? Паметта услужливо ни помага да се нагаждаме към новите политически обстоятелства. Откъм неговата историческа гибел, режимът почва да изглежда нелеп, обречен - напред излиза геройският политически виц, който сме разказали в кухнята, а някъде потъва изказването ни на профсъюзно събрание. Спомняме си за дядото, минал през Белене, забравяме за активния борец - точно обратното на което сме правили преди 89-та.

Има и друго. Обществото, в което живеем, е станало удивително либерално и мирно, не знам дали изобщо някога е било такова. Погледнато с днешни очи, онова време е нетърпимо. Тогава учителката можеше да накара децата на колене в ъгъла с вдигнати ръце върху орехови черупки, защото говорят в час. В казармения арест пребиваха роми, турци или просто хора с очила. За това какво е ставало в лагерите, пострадалите избягваха да говорят, да не бъдели пречка спомените им за бъдещето на децата. Но погледнато с тогавашни очи, това ниво на насилие вероятно е изглеждало нормално, например сравнено с преживяното от дядовците в балканските войни, от прадядовците в османско време.

Два спомена. И двата са верни.

Човек, който днес се чувства декласиран и който не може да приеме социалните разслоения, свързани с уродливия балкански капитализъм, си спомня социализма през еднаквите пасти, които ядяхме, еднаквите пломби, които ни слагаха зъболекарите. Човек, живял с мъката на родителите си, на които са забранили да следват като врагове на народа, социализмът е време на безпросветно, феодално неравенство. И двата спомена са верни, не фактологически, а човешки - защото са пречупени през усещането за несправедливост и унизено достойнство.

Добавете към тази историческа и субективна променливост на спомена неговата функция да захранва разговори. Старият човек, който вече няма с какво друго да събуди емоции у младите, произвежда разкази за чудното време, когато е преодолял невероятни изпитания и оцелял напук на всичко. Любими са разказите за казармата или бригадите, където властта дисциплинира телата, където е тежко, героично, абсурдно. Но значи ли удивлението, което пораждат случките у слушателя, че някой днес е готов да върне подобни преживявания? Май не.

Често тези разкази съдържат истинска носталгия - по салама, нарязан върху вестник в службата, по Москвича, под който лежиш с гаечния ключ, по училищната забава, където съучениците са изпели три песни на английски. Носталгия значи именно болка по нещо, което никога няма да се върне. Тази болка  е истинска, дори когато подменя фактите. В най-чистия си вид - това е носталгията, която имахме, че един ден режимът ще падне и изведнъж всичко магически ще се оправи. И той падна, пък нещата май твърде бавно се оправят.

(Заглавието е на Faktor.bg)