Д-р Евлоги Станчев*

Последните дни преди предстоящите парламентарни избори на 19 април съм свидетел на разнопосочни и все по-разгорещени дебати между основните политически сили, които се очаква да попълнят депутатските мандати в 52-то народно събрание. Разбираемо, сред основните теми на тези дискусии е

 „пришествието“ на Румен Радев в партийната политика

 и очакваните потенциално мащабни размествания, които неговата формация „Прогресивна България“ възнамерява да осъществи след вота. Без значение дали ще е първи – и ако да, с колко – проектът на Радев със сигурност ще постигне резултат, който ще му позволи да оказва силно въздействие върху политическия и обществен живот в страната. Също без съмнение е, че основната линия на „Прогресивна България“ – която, разбира се, не е открито заявена в предизборната програма на коалицията – е постигането на дълбока и трайна геополитическа преориентация на България. 

На този фон прави силно, дори смущаващо впечатление, че присъствието на Радев в политическия живот, неговата привидно растяща популярност, сякаш се възприемат с все по-отчетливо спокойствие от немалко негови политически опоненти – в определен период такава беше реакцията дори на хора, позициониращи себе си в проевропейския и демократичен спектър. Започна да се говори, че с „Прогресивна България“ е резонно да бъдат водени дебати по водещите политически въпроси. Дори да се търсят евентуални пресечни точки. Нещо повече – откъслечни гласове, някои от които с немалко обществено влияние, заговориха дори за Радев като за потенциален коалиционен партньор. 

Срещу „статуквото“

 „Статукво“, в което, по необясними за мен причини, тези авантюристи пропускат да включат самия бивш президент – човек, който е в оперативната политика от вече десетилетие и който е основен архитект на настъпилата през 2021 г. мащабна и продължаваща и до днес политическа криза в страната.

Тази на пръв поглед странна ситуация има своето логично обяснение, което обаче, също по необясними причини, остава някак встрани от публичния разговор днес. Добре известно е, че навсякъде руското влияние почива върху някои общи, познати на всички ни пропагандни клишета – например тези за „упадъка на западния либерализъм и глобализъм“, за „нуждата от национален суверенитет“ или пък акцента върху „традиционните християнски ценности“. Но също добре известно е, че пропагандата на Кремъл често е принудена да „адаптира“ част от своите послания спрямо особеностите на съответния регионален контекст. Да ги „облече“ в привлекателна и лесно смилаема за местния гражданин опаковка, без да променя основната им насоченост.

По този начин в специфичната българска среда стремежът към „национален суверенитет“ често се възпламенява под формата на клишето за „защитата на историята ни“ от чужди посегателства – преди всичко от страна на „злокобни“ НПО-та, западни посолства и т.н. Както е добре известно, този разказ формира основна част от политическото говорене на формации като „Възраждане“, т.нар. „Русофили за възраждане на Отечеството“, а по-рано „Атака“. През последното десетилетие Радев също придоби богат опит в това отношение. Обсебвайки и съзнателно манипулирайки някои от основните колективни страхове (чрез посочването на абстрактния „национален нихилизъм“), той и кръгът около него се опитаха да сложат ръка върху чувствителната за обществото тема за 

националната памет

 И в известна степен успяха. Един от най-видимите резултати на тази интервенция е все по-явното „русифициране“ на датата 03.03.1878 г., а също на Паметника на свободата на връх Шипка. Може да бъдем сигурни, че приватизирането на патриотичния разказ и „защитата“ на българската история и идентичност ще продължат да заемат водещо място в реториката на „Прогресивна България“.

Паралелно с това обаче Радев е източник и на някои далеч по-перфидни и завоалирани послания, които излизат извън рамките на „ортодоксалната“ русофилия – бившият президент съзнателно се стреми към имитация на умереност, диалогичност, на търсене на „обществен консенсус“. През последното десетилетие тукашното руско лоби инвестира огромни усилия, за да изгради устойчив образ на Радев като на „прагматик“, „балансьор“, дори на „държавник“. Тъкмо тази умереност е причината в миналото, още докато беше президент, той да получи подкрепата на немалко хора с демократично и проевропейско мислене – пословични в това отношение бяха Президентските избори през 2021 г.

Тук, в тази имитация на „умерен прагматизъм“, намираме и отговора защо днес сред основните послания на Румен Радев и екипа му изпъква именно „борбата срещу олигархията“. Чрез този мотив Радев и неговите ментори опитват да „протегнат ръка“ към хората с изострена чувствителност към корупцията и, потенциално, към техните политически представители. Това на практика означава две неща – стремеж към още по-явна политическа легитимация и „нормализация“ на Радев чрез включването му в общия „антикорупционен фронт“ и, в по-дългосрочна перспектива, опит самият процес на изграждане на правова държава да бъде употребен от тукашното руско лоби. Уви, със сигурност ще има граждани, които ще откликнат на този шантаж. Важен е въпросът колко ще бъдат те.

Ето защо изпълнителите на руските интереси у нас ще продължат своята мимикрия с цел придобиването на колкото се може повече политическа легитимност за „Прогресивна България“. От тази гледна точка изглежда малко вероятно да станем свидетели на открито проруско поведение на Радев след изборите. Поне засега. Не изглежда изгодно за бившия президент, дори ако формира мнозинство около себе си, да заговори 

в открито съзвучие с „традиционните“ опорки на Кремъл

 за преразглеждане на членството на България в ЕС, Еврозоната и НАТО. Основната задача пред Радев в момента е да се установи трайно в партийния естаблишмънт, като спечели на първо време политически събеседници, а в най-добрия за него вариант и евентуални съюзници. „Прогресивна България“ ще се стреми към реализация на руските геополитически цели в България чрез последователни популистки политики, но в рамките на Европа. За Москва България ще бъде много по-полезна, ако прилича повече на Унгария на Орбан, отколкото на Сърбия на Вучич. Особено след жестокия разгром на Фидес.

 Какво трябва да се прави?

Това е фундаменталният въпрос днес. Той далеч не касае само резултатите, които ще бъдат постигнати на предстоящите избори. В неговата сърцевина стоят пътищата, пред които всички ще се изправим след 19 април. В следващите редове ще предложа моите еднозначни отговори на това питане:

Постоянно публично говорене относно руските интереси зад Радев

Би било израз на изключителна политическа инфантилност греховете на Румен Радев да бъдат заметени под килима в името на общата „борба срещу олигархията“. Особено на фона на неоспоримите руски интереси и зависимости, изцяло дефиниращи този човек и кръга около него през последните десет години. Присъствието на Румен Радев като водещ фактор в българската политика не може да бъде „нормализирано“ – въпреки завоалираната реторика на Радев за „политическа независимост“, на всеки трябва да бъде ясно, че потенциално нарастващата тежест на бившия президент представлява непосредствена опасност за европейския път на развитие на България, а също е източник на още по-дълбоки обществени разделения. В този смисъл е очевидна необходимостта руските зависимости, силно прозиращи зад политическия образ на Радев, да бъдат постоянно припомняни на българските граждани, много от които, с тревога трябва да признаем, имат пословична склонност към къса памет.

Нещо повече – звучи абсурдно да се води разговор за „борба срещу олигархията“, за „върховенство на правото“, за разграждане на „модела Пеевски-Борисов“, с фигура, чийто политически корени еднозначно сочат към Кремъл. Не е нужно човек да бъде тесен специалист по история, икономика или геополитика, за да е съвършено наясно, че именно корупцията и трайната ерозия на институциите представляват едни от основните механизми на руско влияние, а криминално-олигархичният модел на управление е намерил своя най-завършен израз именно в русия на путин. С други думи, в качеството си на носител на руски интереси, Румен Радев не би могъл да бъде разглеждан извън логиката на олигархичните кръгове.

Акцент върху непреодолимите червени линии

От жизнена важност след изборите е да се говори открито и постоянно, че между Радев и демократично мислещите хора в България не могат да съществуват никакви допирни точки. Нито по отношение на вътрешната, още по-малко на сцената на външната политика. В този смисъл продължаването на подкрепата за бранеща се Украйна трябва да представлява неотменим приоритет на всяка проевропейска формация в българския парламент. Всеки евентуален компромис с тази кауза ще бъде последван от „червения картон“ на избирателите.

За всички ни трябва да е ясно, че всеки бъдещ опит за постигане на справедлив мир в Украйна, който да уважава суверенитета на нападната страна и да отчита неоспоримата роля на военния агресор, ще бъде категорично смилан и изплюван в политическото съзнание на българите от страна на „Прогресивна България“ под формата на лозунга „ние сме за мир, а не за война“. „Мир“, който в уравнението на Радев и неговите ментори обаче се основава на „геополитическата действителност“, а не на спазването на международното право. Това е не просто червена линия на ниво външна политика – тук става дума за цивилизационен разлом, с който никой достоен и способен на емпатия човек не би могъл да се съгласи.

Санитарен кордон

Казаното до тук придобива своя финален израз в един кратък, но неотменим обществен призив: изграждане на санитарен кордон срещу Радев. Без значение какъв ще бъде вотът в неделя, с „Прогресивна България“ не трябва да се влиза в никакви разговори, още по-малко в коалиционни ангажименти. Следва да е ясно, че в неделя тази коалиция ще постигне най-високия си резултат – оттук нататък, с всеки следващ изборен цикъл, подкрепата за Радев ще намалява значително, което ще бъде единствено в полза на европейския път на развитие на България. Но за да се свие и в бъдеще маргинализира „явлението Радев“, то трябва да бъде поставено в изолация.

В този смисъл следва да се заяви директно: ако някой направи опит за комбинация от какъвто и да е тип с „Прогресивна България“, той ще остане в историята като безспорен съучастник във вече съвсем формалното утвърждаване на България като „пета колона“ на русия в ЕС и НАТО. И това ще доведе до неговото логично политическо самоубийство. Но сметката за тази авантюра ще я плащат българските граждани.

*     *     *

Нека бъде пределно ясно. Румен Радев е не просто основното лице на руските интереси и тяхното лоби в България. Последователната манипулативна интервенция на този човек е сред основните причини през последните години да бъдат създадени тежки, дори непреодолими политически разделения в нашето общество. Той носи пряка отговорност за инициирането на най-продължителната политическа криза в историята на България след края на комунистическия период – криза, която по всяка вероятност ще продължи и занапред. Не може да има никакво съмнение, че никому неизвестният дотогава военен пилот беше „инсталиран“ в политическия ни живот през 2016 г. именно с тази цел. Сигналите за това са достатъчно и са известни на всеки. Във връзка с това считам, че Радев остава най-сериозната заплаха за националната сигурност на България. Изправянето пред това предизвикателство следва да се установи като всеобщ обществен и политически ангажимент.

Мислете с изострено внимание не просто за кого ще гласувате в неделя – мислете най-вече какво ще бъде вашето политическо поведение от 19 април насетне. Чрез Радев Кремъл отдавна е активирал плана си за всестранно въздействие върху политическия живот в България. Дали този план ще бъде реализиран зависи единствено от българските граждани.

 *Евлоги Станчев е главен асистент в Института за балканистика с център по тракология към БАН. През 2019 г. защитава докторска дисертация по руска история в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Научните му занимания са в областта на историята на Русия, Източна Европа и Балканите. От особен интерес за него представляват различни въпроси, свързани с национализма, политическите идеологии и етническите конфликти в тези региони.