Д-р Евлоги Станчев*

Последните дни преди парламентарните избори на 19 април са белязани от разнопосочни и все по-разгорещени дебати между основните политически сили, които се очаква да влязат в 52-рото Народно събрание. Сред водещите теми в тези дискусии, съвсем разбираемо, е

„пришествието“ на Румен Радев

в партийната политика и очакваните потенциално мащабни размествания, които неговата формация „Прогресивна България“ възнамерява да осъществи след вота. Без значение дали ще е първи – и ако да, с колко – проектът на Радев със сигурност ще постигне резултат, който ще му позволи да оказва силно въздействие върху политическия и обществен живот в страната. Също без съмнение е, че основната линия на „Прогресивна България“ – която, разбира се, не е открито заявена в предизборната програма на коалицията – е постигането на дълбока и трайна геополитическа преориентация на България. 

На този фон прави силно, дори смущаващо впечатление, че присъствието на Румен Радев в политическия процес постепенно започва да се нормализира. Неговата привидно растяща популярност се посреща с все по-видимо спокойствие от немалко от политическите му опоненти. В определен период такава беше реакцията дори на хора, позициониращи себе си в проевропейския и демократичния спектър. Започна да се говори, че с „Прогресивна България“ е резонно да бъдат водени дебати по водещите политически въпроси. Дори да се търсят евентуални пресечни точки. Нещо повече – откъслечни гласове, някои от тях с немалко обществено влияние, заговориха дори за Радев като за потенциален коалиционен партньор.

Срещу „статуквото“

 „Статукво“, в което, по необясними за мен причини, тези авантюристи пропускат да включат самия бивш президент – човек, който е в оперативната политика вече десетилетие и който е основен архитект на настъпилата през 2021 г. мащабна и продължаваща и до днес политическа криза в страната.

Тази на пръв поглед странна ситуация има своето логично обяснение, което обаче, също по необясними причини, остава някак встрани от публичния разговор. Добре известно е, че навсякъде руското влияние стъпва върху сходни, познати пропагандни клишета – например за „упадъка на западния либерализъм и глобализъм“, за „нуждата от национален суверенитет“ или пък акцента върху „традиционните християнски ценности“. Но също добре известно е, че пропагандата на кремъл често е принудена да адаптира част от своите послания спрямо особеностите на съответния регионален контекст. Да ги „облече“ в привлекателна и лесно смилаема за местните граждани опаковка, без да променя основната им насоченост.

По този начин в специфичната българска среда стремежът към „национален суверенитет“ често се възпламенява под формата на клишето за „защитата на историята ни“ от чужди посегателства – най-вече от страна на „злокобни“ НПО-та, западни посолства и т.н. Както е добре известно, този разказ формира съществена част от политическото говорене на формации като „Възраждане“, т.нар. „Русофили за възраждане на Отечеството“, а по-рано и „Атака“. През последното десетилетие Радев също натрупа богат опит в това отношение. Обсебвайки и съзнателно манипулирайки част от основните колективни страхове (чрез посочването на абстрактния „национален нихилизъм“), той и кръгът около него се опитаха да сложат ръка върху чувствителната за обществото тема за

 националната памет

 И в известна степен успяха. Един от най-видимите резултати от тази интервенция е все по-явното „русифициране“ на датата 3 март 1878 г., както и на Паметника на свободата на връх Шипка. Може да сме сигурни, че приватизирането на патриотичния разказ и „защитата“ на българската история и идентичност ще продължат да заемат водещо място в реториката на „Прогресивна България“.

Паралелно с това обаче Радев е източник и на някои далеч по-перфидни, завоалирани послания, които излизат извън рамките на „ортодоксалната“ русофилия. Бившият президент съзнателно се стреми към имитация на умереност, диалогичност, на търсене на „обществен консенсус“. През последното десетилетие тукашното руско лоби инвестира огромни усилия, за да изгради устойчив образ на Радев като „прагматик“, „балансьор“, дори „държавник“. Тъкмо тази привидна умереност е причината в миналото, още докато беше президент, той да получи подкрепата на немалко хора с демократично и проевропейско мислене – показателни в това отношение бяха президентските избори през 2021 г.

Тук, в тази имитация на „умерен прагматизъм“, намираме и отговора защо днес сред основните послания на Румен Радев и екипа му изпъква именно „борбата срещу олигархията“. Чрез този мотив Радев и неговите ментори се опитват да „протегнат ръка“ към хората с изострена чувствителност към корупцията и потенциално към техните политически представители. Това на практика означава две неща – стремеж към още по-явна политическа легитимация и нормализация на Радев чрез включването му в общия „антикорупционен фронт“, както и, в по-дългосрочна перспектива, опит самият процес на изграждане на правова държава да бъде употребен от тукашното руско лоби. Уви, със сигурност ще има граждани, които ще откликнат на този шантаж. Важният въпрос е колко ще бъдат те.

Ето защо изпълнителите на руските интереси у нас ще продължат своята мимикрия с цел придобиването на колкото се може повече политическа легитимност за „Прогресивна България“. От тази перспектива изглежда малко вероятно да станем свидетели на открито проруско поведение на Радев след изборите. Поне засега. Не изглежда изгодно за бившия президент, дори ако формира мнозинство около себе си, да заговори

 в открито съзвучие с „традиционните“ опорки на кремъл

 за преразглеждане на членството на България в ЕС, Еврозоната и НАТО. Основната задача пред Радев в момента е да се установи трайно в партийния естаблишмънт, като спечели на първо време политически събеседници, а в най-добрия за него вариант – и евентуални съюзници. „Прогресивна България“ ще се стреми към реализация на руските геополитически цели в България чрез последователни популистки политики, но в рамките на Европа. За москва България ще бъде много по-полезна, ако прилича повече на Унгария на Орбан, отколкото на Сърбия на Вучич. Особено след жестокия разгром на Фидес.

Какво трябва да се прави?

Това е фундаменталният въпрос днес. Той далеч не се изчерпва с резултатите от предстоящите избори. В неговата сърцевина стоят пътищата, пред които всички ще се изправим след 19 април. В следващите редове ще предложа моите еднозначни отговори на това питане:

 Постоянно публично говорене за руските интереси зад Радев

Би било израз на изключителна политическа инфантилност греховете на Румен Радев да бъдат заметени под килима в името на общата „борба срещу олигархията“. Особено на фона на неоспоримите руски интереси и зависимости, които през последното десетилетие изцяло дефинират този човек и кръга около него. Присъствието на Румен Радев като водещ фактор в българската политика не може да бъде нормализирано – въпреки завоалираната реторика на неговата формация за „политическа независимост“, на всеки трябва да бъде ясно, че потенциално нарастващата тежест на бившия президент представлява непосредствена опасност за европейския път на развитие на България, а също и източник на още по-дълбоки обществени разделения. В този смисъл е очевидна необходимостта руските зависимости, силно прозиращи зад политическия образ на Румен Радев, да бъдат постоянно припомняни на българските граждани, мнозина от които, с тревога трябва да признаем, проявяват пословична склонност към къса памет.

Нещо повече – звучи абсурдно да се води разговор за „борба срещу олигархията“, за „върховенство на правото“, за разграждане на „модела Пеевски-Борисов“, с фигура, чийто политически корени еднозначно сочат към кремъл. Не е нужно човек да бъде тесен специалист по история, икономика или геополитика, за да е съвършено наясно, че именно корупцията и трайната ерозия на институциите представляват едни от основните механизми на руско влияние, а криминално-олигархичният модел на управление е намерил своя най-завършен израз именно в русия на путин. С други думи, в качеството си на носител на руски интереси, Румен Радев не би могъл да бъде разглеждан извън логиката на олигархичните кръгове.

Акцент върху непреодолимите червени линии

От жизнена важност след изборите е да се говори открито и постоянно, че между Радев и демократично мислещите хора в България не могат да съществуват никакви допирни точки. Нито по отношение на вътрешната, още по-малко на сцената на външната политика. Продължаването на подкрепата за бранеща се Украйна трябва да бъде неотменим приоритет на всяка проевропейска формация в българския парламент. Всеки евентуален компромис с тази кауза ще бъде последван от „червения картон“ на избирателите.

За всички ни трябва да е ясно, че всеки бъдещ опит за постигане на справедлив мир в Украйна, който да уважава суверенитета на нападнатата страна и да отчита неоспоримата роля на военния агресор, ще бъде грубо подменян в политическото съзнание на българите от страна на „Прогресивна България“ с опростения лозунг: „ние сме за мир, а не за война“. „Мир“, който в уравнението на Радев и неговите ментори обаче се основава на „геополитическата действителност“, а не на спазването на международното право. Това е не просто червена линия на ниво външна политика – тук става дума за цивилизационен разлом, с който никой достоен и способен на емпатия човек не би могъл да се съгласи.

Санитарен кордон

Казаното дотук придобива своя финален израз в един кратък, но задължаващ призив: изграждане на санитарен кордон срещу Радев. Без значение какъв ще бъде вотът в неделя, с „Прогресивна България“ не трябва да се влиза в никакви разговори, още по-малко в коалиционни ангажименти. Следва да е ясно, че в неделя тази коалиция ще постигне най-високия си резултат – оттук нататък, с всеки следващ изборен цикъл, подкрепата за Радев ще намалява значително, което ще бъде единствено в полза на европейския път на развитие на България. Но за да се свие и впоследствие маргинализира „явлението Радев“, то трябва да бъде поставено в изолация.

В този смисъл следва да се заяви директно: ако някой направи опит за каквато и да е политическа комбинация с „Прогресивна България“, той ще остане в историята като безспорен съучастник във вече съвсем официалното утвърждаване на България като „пета колона“ на русия в ЕС и НАТО. И това ще доведе до неговото логично политическо самоубийство. Но сметката за подобна авантюра ще я плащат българските граждани.

*          *          *

Нека бъде пределно ясно. Румен Радев е не просто основното лице на руските интереси и тяхното лоби в България. Последователната манипулативна интервенция на този човек е сред основните причини през последните години да бъдат създадени тежки, дори непреодолими политически разделения в нашето общество. Той носи пряка отговорност за инициирането на най-продължителната политическа криза в историята на България след края на комунистическия период – криза, която по всяка вероятност ще продължи и занапред. Не може да има никакво съмнение, че никому неизвестният дотогава военен пилот беше „инсталиран“ в политическия ни живот през 2016 г. именно с тази цел. Сигналите за това са достатъчни и са известни на всеки. Във връзка с това считам, че Радев остава най-сериозната заплаха за националната сигурност на България. Изправянето пред това предизвикателство следва да се установи като всеобщ обществен и политически ангажимент.

Мислете с изострено внимание не просто за кого ще гласувате в неделя – мислете най-вече какво ще бъде вашето политическо поведение от 19 април насетне. Чрез Радев кремъл отдавна е активирал плана си за всестранно въздействие върху политическия живот в България. Дали този план ще бъде реализиран зависи единствено от българските граждани.

*Евлоги Станчев е главен асистент в Института за балканистика с център по тракология към БАН. През 2019 г. защитава докторска дисертация по руска история в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Научните му занимания са в областта на историята на Русия, Източна Европа и Балканите. От особен интерес за него представляват различни въпроси, свързани с национализма, политическите идеологии и етническите конфликти в тези региони.