„Няма такъв принцип – „паметниците не се пипат“. Историята назад във времето е пълна с „пипането“ на паметници, с обезглавяване на статуите на римски императори и заместването им с глави на християнски светци. Живеем в епоха, в която музеифициращата култура се хиперболизира.“ Това казва културологът проф. Александър Кьосев в интервю на Тони Николов за изданието„Култура“. А поводът е проблемът, свързан с Паметника на съветската армия, който разделя българското обществото през всичките тези години на прехода. 

По думите на учения в България има някакво неистово желания, някаква страст към поставянето на паметници. Все едно дали те ще станат реални „места на памет“, ще останат просто някакви знаци, или нищо няма да станат. 

„На някого му хрумва нещо, решава, че това е неговата велика кауза за паметник, и се бори за него със зъби и нокти докрай. Един от най-куриозните примери, с които се сблъсках в тази комисия, беше проект за един доста женствен паметник на Джон Ленън в Южния парк, на който ние яростно се противопоставихме“ аргументира се проф. Кьосев.

Той поставя оттук и първият въпрос -  е дали София се нуждае от толкова много паметници.
„Моята философия за паметниците в София на първо място стои минимализацията на тази абсурдна паметна вълна. Необходимо е едно внимателно изследване къде и при какви обстоятелства софиянци създават истински „места на паметта“.

Вторият проблем е свързан с т.нар. дисонантно наследство. В Закона за културното наследство няма такъв термин. Там се предполага, че каквото е културно наследство, то е несъмнено благо. Но не е така. Има паметници на гордостта и има паметници на срама (например тези на концлагерите). Паметниците на срама са не по-малко важни от паметниците на гордостта, а най-провокативни са онези паметници, по които обществото не може да намери съгласие у нас и тeкат кавги, които траят десетилетия.

Смятам, че дисонантните паметници също би трябвало да бъдат запазвани при няколко условия. На първо място, би трябвало да има интерпретативна среда, която да показва защо се сблъскват мненията и страстите относно тях, да е възможен разказ за конфликта на гледните точки. Трябва да създадем такава музейна и мемориална култура, която да може да опазва неустановени, неясни и конфликтни реалии, а не само утвърдени и вечни ценности. Аз не виждам защо някои руини отпреди 2000 години да са по-важни, отколкото дълбокият конфликт отпреди 80 или 50 години. Той не е изчезнал, българското общество продължава да бъде разединено. Имах спор с Дора Иванова, архитектката, която предложи възстановяване на Чинията на Бузлуджа. Възражението ми беше, че идеята не е лоша, но че на Бузлуджа трябва да бъде изграден музей на противоречивите памети. А не просто да бъде изграден някакъв псевдомузей, който всъщност да е апология на социалистическото строителство, на самия строй и на неуспешната утопия на комунизма. Те започнаха вече, но аз продължавам да имам съмнения, че там ще бъде построен добър музей.

Запитан дали в този смисъл паметник на паметта ли е монументът на Съветската армия, проф. Кьосев обяснява: 

„Марк Блок е казал, че миналото е тиранин на настоящето. Обратното е не по-малко вярно. Настоящето тиранизира миналото по най-невероятни начини, защото всичко, което то извлича и осмисля от миналото, е в отношение към самото настояще, обикновено ужасно объркано и конфликтно. Нуждите и лудостите на настоящето винаги хвърлят своята дълга сянка назад в миналото. Това е диалектика, трудна за разрешаване.

По отношение на руските и съветските паметници обаче ситуацията е съвсем ясна. Погледнато ретроспективно, Освобождението на България е акт, извършен от Руската империя с поддръжката на руския народ, на руските интелектуалци и писатели. Трябва да се научим да разграничаваме искреността на поддръжката на обикновените хора към братята славяни от циничната политика на Руската империя, несъмнен факт. Империята е продължила по същия циничен начин да се намесва многократно в историята на българския народ. Всеки път с катастрофални последици. Опитвала се е да предотврати Съединението, в съветско време е дала импулс за избухването на кървавото Септемврийско въстание от 1923 г. И така до 9 септември 1944 г. Руската политика на Балканите е дискредитирана и разобличена още от Раковски и Захарий Стоянов, а и от много други сериозни съчинения. По тази причина еднозначно русофилски паметници в центъра на София не може да има. Те непременно трябва да бъдат премахнати. А паметникът на Съветската армия двойно по-непременно трябва да бъде премахнат, защото на всичкото отгоре е паметник на тоталитаризма и на една измислена революция. За какво напомня този паметник? За ролята на Червената армия в България? Нека тези, които твърдят това, да гледат филма „Второто освобождение“ на Евелина Келбечева и Светослав Овчаров, за да разберат ролята на Червената армия, която не е точно „освободителка“.

Така че аз съм категорично „за“ премахването на този паметник. И няколко думи за последния аргумент – Иван Фунев, Васка Емануилова, Любомир Далчев, Мара Георгиева, всички тези видни български скулптори и архитекти са участвали в издигането на този паметник. Твърди се, че те са създали един „шедьовър“, който трябва да бъде опазен заради своите художествени качества. Лицемерно твърдение, защото зад художествените аргументи се крие защитата на руските интереси, но да оставим това настрана. Второто невярно нещо е, че паметникът има кой знае какви художествени качества. Има една прекрасна студия на моя бивш учител и преподавател в катедра „Културология“ проф. Димитър Аврамов, която блестящо оборва тази теза. И трето: не е вярно, че имената на изтъкнати творци – на Иван Фунев или Любомир Далчев – придават авторитет на паметника. Точно обратното е. Ако оставим паметника, ние увековечаваме срама на Иван Фунев, Васка Емануилова и т.н. Това ли искаме – да запазим тази срамна памет за тях?

Единственият доскоро валиден аргумент за запазването на паметника беше Русия и евентуалното ѝ „страшно отмъщение“. Но Русия вече направи нещо страшно, по-страшно няма да стане, така че и тази пречка отпадна.“

На привържениците на тезата, че паметниците не се пипат, защото те са носителите на паметта, такава каквато е, ученият отговаря с друга теза, която точно и ясно аргументира.

„Няма такъв принцип – „паметниците не се пипат“. Историята назад във времето е пълна с „пипането“ на паметници, с обезглавяване на статуите на римски императори и заместването им с глави на християнски светци. Ние живеем в епоха, в която музеифициращата култура се хиперболизира и започва да заплашва живителните сили на настоящето. По този въпрос са написани множество сериозни съчинения, които показват как тази страст към запазване и увековечаване владее умовете и до какви глупости тя може да доведе. Музеифицират се заведения за бързо хранене и кока-кола от 50-те години например. Идеята, че всичко трябва да се пази, е толкова глупава, че няма защо да бъде оборвана. Един жив град не е музей, нито е изложбена зала.“