Драмата с артистичната провокация на Александър Морфов срещу присъствието на небезизвестен активист на ДПС и неговото демонстративно афиширане на обвързаност с личности от прехода продължава. Тя се разпростира към другите творци в институцията, но и предизвиква противопоставяне между администрацията и принципала, т.е. между директора на Народния театър и министъра на културата; намесена е полиция; общественици, разтревожени граждани, журналисти и инфлуенсъри вземат страна.

Отворено писмо се сблъсква с петиция; подадоха се оставки в подкрепа на Морфов (едната с отложено действие); стрижат се коси (друг хепънинг); подло върху неудобните падат декори, а в театъра тече проверка (вътрешна и министерска). Разбира се, противопоставянето е между кадърния мениджър от провинцията, повишил заплатите на актьорите, и онези, които вече е модерно да се наричат „жълтопаветници“ и „умнокрасивитет“. Има и друго ниво на противопоставяне – народен, т.е. български, и ДПС като мултиетническа мрежа за натиск и влияние от тоталитарен тип, което се опитвало чрез кадрите си да прокара турския език в „храма“ на националното изкуство… Другата интерпретационна опозиция се открива в диадата мъж с клауза в договора за въздържание от алкохол и дама, чиято врата е неприкосновена, почти като девствен пояс. В тази сексистка плоскост се прикрепи и скандал с насилие върху актриса, сякаш да демонизира допълнително актьорското съсловие и то в същия театър. Така драмата започна да се генерализира и стана някак диахронна. А в рамките на наложилата се вече тенденция за смели обобщения сред експертните среди предстои вероятно някой социален антрополог да каже, че надрасканата с антималцинствени послания врата е метафора за нашата провинциалност и за робуването на балканските стереотипи, та затова не ни пускат в Шенген. Друг пък евро-кино-театровед би могъл вече да потърси в постъпката на Морфов акт като на онази ретроградна фигура на националистическия патос, която бе осмяна във филма „Моята голяма, луда, гръцка сватба“ (реж. Джоуел Зуик, 2002 г.), персонифицирана в дементна баба, която гони в Чикаго етническия враг с думите „σιχαμένοι Τούρκοι!“ (проклети турци).

Най-честото клише, което чуваме напоследък е, че Народният театър е храм. Не, Народният театър не е храм… Мелпомена не е стъпвала там, защото е говорила гръцки и е била почитана доста преди той да бъде построен. Най-близкият храм в София е руската църква, която на Никулден стана повод за протести, заради присъствието на висш руски духовник, руската посланичка и Румен Петков на служба. Отпред имаше и нецензурни надписи, чието място не е пред църква, но едва ли Светият синод ще назначи проверка относно тяхната поява. Етимологически думата театър е θέατρον и означава зрелище (от θεωρέω – наблюдавам). Именно като зрелище се заражда изкуството на Мелпомена, а го изпълняват ἠθοποιοί (гръцката дума за актьори) – творци на характери, т.е. хора, които могат да се преструват на други. Сръбският превод на θέατρον пък е позориште, но се използва и от нашите възрожденци като Добри Войников, та дори от Иван Вазов без в думата да се влага отрицателна конотация. Появява се като културно събитие на Балканите едва през XIX в., тъй като Църквата не толерира векове наред подобна езическа зрелищност и преструване. В съвременния български контекст обаче славянското позорище се свързва с позор, както вече намекнаха от в-к „Стършел“.

В Народния театър работят и творят хора като всички останали с техните недостатъци и амбиции, които не са по-различни от недъзите и неразбориите в цялото ни общество. Това общество напоследък драстично свали нивото си, премести фокуса, озлоби се (по гилдии и вертикално), използва всяка сгода да се изтъкне независимо от каузата – достойна или не. И все пак се надявам, че в Народния театър са останали хора на духа, в министерството – също, които няма да забравят генезиса на драмата там. А генезисът е една надраскана врата, която може да се боядиса. Хората от двете страни на тази врата пък могат да си подадат ръка или сами да напуснат театъра без да им се вменява трагическа вина. Те обаче мълчат през последните седмици. И аз мога да боядисам вратата, защото съм смъртно уплашен, че вече губим всякаква класа с примитивизирането си и правейки всякакви интелектуални генерализации. /БГНЕС