В свят на постоянни промени дълготрайността на трансатлантическото партньорство е особено необходима. НАТО вече е по-възрастна от мен, а и аз вече не съм младеж. Северноатлантическият договор съществува по-дълго, отколкото кралица Елизабет II е управлявала Великобритания. Първоначалното му значение е: "Да не допуснем Съветския съюз в Европа, американците в нея и германците в нея." Днес тези цели са по-малко актуални, отколкото бяха преди (въпреки войната на Русия в Украйна), но все още предизвикват рефлексивна носталгия от двете страни на Атлантическия океан. Ако сте амбициозен политик, който иска да се изяви във Вашингтон, Берлин, Париж, Лондон и т.н., да се научите да възхвалявате непреходните добродетели на НАТО все още е най-разумният ход в кариерата ви.

Тази дълготрайност е особено забележителна, когато се има предвид колко много неща са се променили от създаването на НАТО и оформянето на идеята за "трансатлантическа общност". Всъщност Варшавският договор вече не съществува, а Съветският съюз се е разпаднал. САЩ прекараха повече от 20 години в скъпоструващи и неуспешни войни в Близкия изток и около него. Китай се превърна от просяшка страна с незначително глобално влияние във втората най-могъща държава в света, а нейните лидери се стремят към още по-голяма роля в бъдеще. Европа също претърпя дълбоки промени: тежки демографски промени, повтарящи се икономически кризи, граждански войни на Балканите, а през 2022 г. - опустошителен военен конфликт в Украйна, който вероятно ще продължи още дълго време.

Разбира се, "трансатлантическото партньорство" не е напълно статично. През цялата си история НАТО е добавяла нови членове, като се започне с Гърция и Турция през 1952 г., последвана от Испания през 1982 г., след това с поток от бивши съветски съюзници от 1999 г. насам и съвсем наскоро с Швеция и Финландия. Разпределението на тежестта в рамките на алианса също се променя, като голяма част от Европа драстично намали своя принос към отбраната след края на Студената война. НАТО също претърпя промени в доктрините си, някои от които по-значителни от други.

Ето защо си струва да се запитаме сега каква форма трябва да приеме трансатлантическото партньорство в бъдеще. Как трябва да формулира мисията си и да разпредели отговорностите в рамките на алианса? Както и при Съвместния фонд за отбрана, миналият успех не е гаранция за бъдеща ефективност, така че интелигентните "портфолио мениджъри", стремящи се към най-висока ефективност, ще трябва да коригират активите на НАТО в зависимост от промяната на условията. Възниква въпросът: Като се има предвид историята, настоящите и вероятните бъдещи развития, каква бъдеща визия трябва да оформи трансатлантическото партньорство, ако изобщо продължи да съществува?

Мога да предложа поне четири различни модела за НАТО в бъдеще.

Модел 1: "Не променяйте нищо"

Един очевиден подход - и предвид бюрократичната негъвкавост и политическата предпазливост на НАТО, може би най-вероятен - е да се запазят настоящите механизми на алианса повече или по-малко непроменени и да се докосват възможно най-малко (както подсказва изразът "Северноатлантически" в първоначалното име на НАТО). САЩ ще останат "първата линия на отбрана" на Европа и безспорен лидер на алианса, какъвто станаха по време на кризата в Украйна. Тежестта на военните разходи ще остане неравностойна: военната мощ на САЩ ще доминира над военните възможности на останалите членове на алианса, а американският ядрен чадър ще продължи да покрива съюзниците от НАТО. Отдалечените мисии в чужбина ще отстъпят място на засилен фокус върху европейските проблеми. И този приоритет ще бъде повече от оправдан в светлината на горчивите резултати от предишните приключения на НАТО в Афганистан, Либия и на Балканите.

Може да се каже, че този модел има редица очевидни предимства. Той е добре познат и държи главния "американски миротворец" в Европа на познатото му място. Европейските държави не трябва да се притесняват от конфликти помежду си, докато чичо Сам е все още тук и може да надува "съдийската свирка". Европейските правителства, които не желаят да намалят щедрите си системи за "общо благо", за да покрият нарастващите разходи за превъоръжаване, с удоволствие ще оставят Чичо Сам да поеме непропорционално голям дял от военната тежест на алианса. Намиращите се в близост до руските граници страни ще искат от САЩ силни гаранции за сигурност. Наличието на ясен лидер на алианс с ясно изразени доминиращи способности ще улесни по-бързото и последователно вземане на решения в рамките на коалиция, която иначе би могла да бъде доста тромава. Затова са разбираеми причините, поради които "упоритите" атлантици бият тревога, когато някой предложи да се отклони по някакъв начин от този модел.

Моделът "не променяй нищо" обаче има и сериозни недостатъци. Най-очевидната е високата му цена: поддържането на САЩ като "основен защитник" на Европа пречи на Вашингтон да отделя достатъчно време, внимание и ресурси за Азия, където заплахите за баланса на силите са много по-големи, а военно-политическата ситуация – по-сложна. Твърдият ангажимент на САЩ към Европа може и да е намалил някои потенциални конфликти на континента, но не е предотвратил войните на Балканите през 90-те години, а усилията на САЩ да вкарат Украйна в орбитата на западната сигурност по същество провокираха настоящия военен конфликт в Украйна. Това, разбира се, съвсем не е това, което някой на Запад е планирал, но реалните резултати се оказаха точно такива. Някои от неотдавнашните успехи на Украйна на бойното поле са окуражаващи, но за всички заинтересовани страни щеше да е много по-добре, ако изобщо не беше имало украински военен конфликт.

Освен това моделът "да не променяме нищо" насърчава Европа да остане зависима от трета сила в своята отбрана и допринася за общо самодоволство и липса на реализъм при провеждането на европейската външна политика. Ако сте сигурни, че най-могъщата сила в света ще се застъпи за вас, когато изпаднете в беда, е по-лесно да пренебрегнете рисковете от прекомерната зависимост от чуждестранни енергийни доставки и прекалената толерантност към пълзящия авторитаризъм в близост до дома. Макар че едва ли някой иска да го признае, този модел може да въвлече САЩ в периферни конфликти, които невинаги са жизненоважни за сигурността или просперитета на самите Съединени щати. Най-малкото изглежда, че "да не променяме нищо" вече не е подход, който трябва да подкрепяме недвусмислено.

Модел 2: Световна демокрация

Вторият модел на трансатлантическо сътрудничество в областта на сигурността подчертава общия демократичен характер на (повечето) членове на НАТО и нарастващата пропаст между демокрациите и автокрациите (особено Русия и Китай). Тази визия е в основата на усилията на администрацията на Байдън да подчертае споделените демократични ценности и открито заявеното желание да докаже, че демокрацията все още може да надделее над автокрацията на световната сцена. Фондацията "Алианс на демокрациите" на бившия генерален секретар на НАТО Андерс Фог Расмусен отразява именно тази концепция.

За разлика от модела "да не променяме нищо", който се фокусира предимно върху европейската сигурност, вторият модел на трансатлантическото партньорство включва по-широк глобален дневен ред. Той представя съвременната световна политика като идеологически спор между демокрацията и автокрацията и смята, че тази борба трябва да се води в глобален мащаб. Ако Съединените щати се насочат към Азия, европейските им партньори трябва да направят същото, като се стремят да защитават и насърчават демократичните системи в региона. В съответствие с тази визия новата германска стратегия за Индо-тихоокеанския регион призовава за по-тесни връзки с демокрациите в него, а германският министър на отбраната наскоро обяви засилено военноморско присъствие там през 2024 г.

Предимството на този модел е простотата. Демокрацията е добра, а автокрацията - лоша. Но неговите недостатъци далеч надхвърлят предимствата му. Първо, подобна структура неизбежно ще усложни отношенията с автокрации, които САЩ и/или Европа предпочитат да подкрепят (като Саудитска Арабия или други монархии от Персийския залив, или потенциални азиатски партньори като Виетнам). По този начин Трансатлантическото партньорство може да бъде обвинено в безогледно лицемерие. На второ място, разделянето на света на приятелски демокрации и враждебни диктатури със сигурност ще засили връзките между последните и ще отклони първите от играта "разделяй и владей". От тази гледна точка трябва да се радваме, че бившият американски президент Ричард Никсън и неговият съветник Хенри Кисинджър не възприеха тази схема през 1971 г., когато сближаването им с маоистки Китай създаде ново главоболие за Кремъл.

И накрая, като поставяме демократичните ценности на преден план, рискуваме да превърнем трансатлантическото партньорство в някакъв вид кръстоносен орден, който се стреми да насажда демокрация навсякъде, където е възможно. Колкото и желана да изглежда тази цел в абстрактен план, последните 30 години доказаха убедително, че нито един член на алианса не знае как да я постигне на практика. Износът на демокрация е изключително труден и обикновено се проваля, особено когато трета страна се опитва да я наложи със сила. Като се има предвид плачевното състояние на демокрацията дори в някои от настоящите членки на НАТО, да се смята, че това е основният смисъл на съществуването на алианса, изглежда напълно магарешко.

Модел 3: глобално противопоставяне на Китай

Модел 3 е близък братовчед на Модел 2, но вместо да организира трансатлантическите отношения около демокрацията и други либерални ценности, той се стреми да ангажира Европа в по-широките усилия на САЩ за сдържане на възходящия Китай. По същество този модел се стреми да съчетае многостранните европейски партньорства на Америка с двустранните споразумения, които вече съществуват в Азия, и да използва потенциала на Европа, за да се изправи срещу единствения сериозен конкурент, с когото Съединените щати вероятно ще се сблъскат през следващите години.

На пръв поглед това е привлекателен модел, а споразумението AUKUS между САЩ, Великобритания и Австралия може да се посочи като едно от първите му проявления. Както неотдавна отбеляза Майкъл Мазар от Rand Corp., има все повече доказателства, че Европа вече не гледа на Китай само като на доходоносен пазар и ценен инвестиционен партньор, а започва да "балансира" спрямо него. От чисто американска гледна точка би било много желателно икономическият и военният потенциал на Европа да бъде насочен срещу основния противник на САЩ.

Но този модел има два очевидни проблема. Първо, държавите не изхождат само от баланса на силите, но и от баланса на заплахите, а географията играе решаваща роля в тези оценки. Китай може да става все по-могъщ и амбициозен, но армията му няма да тръгне през Азия и да удари Европа, а флотът му няма да плава по света и да блокира европейските пристанища. Русия е много по-слаба от Китай, но много по-близка и неотдавнашното й поведение е обезпокоително. Ето защо от Европа следва да се очаква по-скоро "меко балансиране", отколкото сериозни усилия за противодействие на военния потенциал на Китай.

Европейските членове на НАТО не разполагат с военни способности, които биха могли да повлияят по някакъв значителен начин на баланса на силите в Индо-Тихоокеанския регион, и е малко вероятно скоро да придобият такива способности. Конфликтът в Украйна може да накара европейските държави да се заемат сериозно с възстановяването на въоръжените си сили (най-накрая), но повечето от усилията им ще бъдат насочени към придобиване на наземни, въздушни и разузнавателни средства, предназначени за защита срещу Русия и за възпиране. Това има смисъл от европейска гледна точка, но повечето от тези сили са без значение за всеки конфликт с участието на Китай. Изпращането на няколко германски фрегати в Индо-Тихоокеанския регион може да е добър начин да се демонстрира интересът на Германия към променящата се среда за сигурност там, но няма да промени регионалния баланс на силите, нито пък ще окаже голямо влияние върху амбициите на Китай.

Разбира се, Европа може да помогне за балансиране на Китай и по други начини - като помага за обучението на чуждестранни военни сили, като продава оръжие, като участва в регионални форуми за сигурност и т.н. - и Съединените щати следва да приветстват тези усилия. Но никой не бива да очаква, че тя ще има сериозно присъствие на Индо-тихоокеанския театър на военните действия. Опитите за прилагане на този модел ще доведат единствено до разочарование и увеличаване на трансатлантическото напрежение.

Модел 4: Новото разделение на труда

Вероятно вече сте се досетили за това. Следващият модел, който ще предложа, според мен е най-правилният. Както съм твърдял и преди (включително и наскоро в това списание), оптималният бъдещ модел на трансатлантическото партньорство е ново разделение на труда, при което Европа поема основната отговорност за собствената си сигурност, а САЩ отделят много повече внимание на Индо-тихоокеанския регион. Съединените щати ще останат формален член на НАТО, но вместо да бъдат "първият защитник" на Европа, те ще се превърнат в неин съюзник, който ще бъде използван в краен случай. Отсега нататък САЩ ще планират да се върнат на европейския бряг, само ако балансът на силите в региона се влоши катастрофално. Но не и при други обстоятелства.

Този модел не може да бъде приложен за една нощ и трябва да се обсъжда в дух на сътрудничество, като САЩ помагат на европейските си партньори да развият и изградят необходимите им военни способности. Тъй като обаче много от европейските държави ще направят всичко възможно да убедят Чичо Сам да остане на континента, Вашингтон ще трябва да даде ясно да се разбере, че това е единственият модел, който ще следва в бъдеще. Докато европейските членове на НАТО наистина не повярват, че ще бъдат до голяма степен оставени сами на себе си, решимостта им да предприемат необходимите стъпки ще остане непълна и може да се очаква, че те ще се откажат от обещанията си.

За разлика от Доналд Тръмп, чийто блъф и помпозност по време на мандата му ненужно раздразниха съюзниците, неговият наследник Джо Байдън е в добра позиция да започне този процес. Той има заслужена репутация на убеден атлантик, така че призивът му за ново разделение на труда в Атлантическия океан няма да бъде възприет като проява на раздразнение или недоволство. Той и екипът му имат уникалната възможност да убедят европейските ни партньори, че подобна стъпка е в дългосрочен интерес на всяка от страните. Предупреждавам, че наистина не очаквам Байдън и компанията му да предприемат тази стъпка - по причини, които съм обяснявал многократно на други места. Но те трябва да успеят. /БГНЕС

------------

Проф. Стивън Уолт, преподавател по международни отношения в Харвардския университет. Неговият анализ е публикуван във "Форин полиси".