Прокуден от Родината издъхва духовния строител на модерна и свободна България

На 28 май 1912 година (10 юни по нов стил), далеч от родината си, в италианското градче Брунате край езерото Комо, в стая №4 на вила „Bellavista“, угасва един от най-големите български поети и мислители – Пенчо Славейков.

Той е едва на 46 години. До него е Мара Белчева – неговата вярна спътница, духовна сродница и последна утеха в дните на изгнание, болка и разочарование. Малко преди смъртта си Пенчо Славейков е номиниран за Нобелова награда за литература – признание, което идва от Европа, но не и от собствената му държава.

На фасадата на вилата години по-късно е поставен барелеф от Съюза на българските писатели с думите:

„В този дом – прокуден от своята Родина – почина през 1912 г. големият български поет и патриот Пенчо Славейков!“

Тези думи не са преувеличение. Те са диагноза за съдбата на един творец, изпреварил времето си и останал неразбран от голяма част от съвременниците си.

Пенчо Славейков не е просто поет. Той е строител на модерна България – духовна, европейска и свободна. Син на възрожденеца Петко Славейков, той израства в среда на книжовност и национални идеали, но избира свой собствен път – пътя

 на модерната европейска култура

 и високите духовни критерии.

След тежкия инцидент в детството си, когато заспива в снега и остава с трайно увредено здраве, животът му се превръща в непрестанна битка – с физическата болка, с посредствеността и с духовната леност. Именно тази вътрешна борба калява характера му и го превръща в една от най-силните личности в българската култура.

Заедно с д-р Кръстьо Кръстев, Пейо Яворов и Петко Тодоров, Пенчо Славейков създава кръга „Мисъл“ – явление, което променя българската литература. Той настоява, че България не трябва да бъде провинциална периферия, а равноправна част от европейската цивилизация. Във време, когато мнозина гледат към Русия като към единствен духовен и политически ориентир, Славейков защитава идеята за самостоятелен български път.

Той не отрича историческата роля на Русия в Освобождението, но остро се противопоставя на сляпото русофилство и панславянските внушения, които според него подменят българския национален интерес и

 задушават свободния дух

 За Славейков българската култура трябва да бъде европейска по дух, а не подчинена на чужди имперски влияния – независимо откъде идват те.

Неговите публицистични текстове и обществени позиции често предизвикват скандали. Той не търпи политическо угодничество, културна посредственост и национално самоунижение. Заради тази непримиримост си създава много врагове.

През 1911 година, след политическа разправа, е уволнен като директор на Народната библиотека и фактически принуден да напусне България. Това е едно от най-позорните решения в културната ни история – държавата прогонва човека, който се опитва да я издигне духовно до европейско равнище.

Но дори в изгнание Пенчо Славейков остава 

дълбоко свързан с България

 Неговите творби – „Кървава песен“, „Сън за щастие“, „Епически песни“ – са не просто литература, а философия за съдбата на човека и народа. В тях има едновременно болка, величие, трагика и стремеж към духовна висота.

Днес, повече от век след смъртта му, думите и идеите на Пенчо Славейков звучат удивително актуално. Защото той предупреждава за опасността един народ да загуби своя духовен суверенитет, да подмени свободната мисъл с поклонничество и да се откаже от собственото си европейско развитие.

Пенчо Славейков остава символ на свободния български дух – неудобен, горд, самотен и непримирим.

И може би именно затова България го оценява истински едва след смъртта му.