Алекс Ерор*, „Форин полиси“

През последните седмици замразеният конфликт между Сърбия и Косово е опасно близо до ново разпалване. Първо, при въоръжено противопоставяне между сръбски въоръжени лица и косовските власти в северната част на страната загинаха трима нападатели и един полицай. След това, само няколко дни по-късно, Белият дом предупреди за безпрецедентно струпване на сръбски войски по границата с Косово, което породи опасения, че войната може да се завърне на Балканите.

Вашингтон бегло предупреди Белград, че може да бъде изправен пред възможни наказателни мерки, ако не изтегли силите си. За щастие отговорът беше незабавен и често упоритият президент на Сърбия Александър Вучич не се поколеба да изтегли военните си.

Това не е първият случай, в който спорът между Сърбия и Косово води до увеличаване на войските, а Вучич често използва това като тактика за сплашване, когато диалогът между Белград и Прищина, подпомаган от ЕС, не върви по неговия път. Но сега заслужаваше внимание фактът колко бързо той изпълни заповедите, които дойдоха от Вашингтон, което е в ярък контраст с привидното подчинение, което той обикновено показва на Брюксел, който от своя страна не е склонен да отправя заплахи и предупреждения по начина, по който го прави Вашингтон. Това показва, че когато Съединените щати удрят с юмрук по масата, Вучич се вслушва.

Въпреки че това се оказа полезно миналия месец, този епизод трябва да предизвика тревога в Европейската комисия. През тази година Брюксел се опитваше да придаде по-голяма спешност на забуксувалия диалог между Сърбия и Косово и да подтикне двете страни към нормализиране на отношенията им. Което на практика би изисквало от Сърбия да признае де факто независимостта на Косово и да прекрати кампанията срещу влизането му в международни организации в замяна на известна степен на самоуправление за етническите сърби в северната част на страната.

Новопридобитата решителност на блока изглежда първоначално даде резултат, когато през март Вучич и косовският му колега, министър-председателят Албин Курти, се споразумяха за начина на изпълнение на плана на ЕС от 11 точки, определящ процеса на нормализация. Но не след дълго и двете страни проявиха непримиримост. И макар че Брюксел показа известен авторитет, като наложи санкции на Прищина за неспазване на ангажиментите ѝ по споразумението и за подклаждане на напрежението с етническите сърби в северната част на страната, в крайна сметка не успя да наложи спазване на споразумението и последните събития показват, че диалогът всъщност се е върнал назад.

Това трябва да тревожи ЕС по няколко причини. Първо, изглежда, че той няма голям контрол върху събитията в собствения си двор. Второ, следващите президентски избори в САЩ наближават бързо и Брюксел може да се окаже напълно изолиран на Балканите, ако републиканците отново заемат Белия дом. Всъщност това е опасно близо до случилото се преди три години, когато се появиха слухове, че администрацията на Тръмп е готова да одобри спорно предложение за размяна на земи между Белград и Прищина. То предвиждаше границата между Сърбия и Косово да се преначертае по етнически признак, като северната част на Косово, в която има сръбско мнозинство, се прехвърли на Сърбия в замяна на етнически албанска част от Южна Сърбия.

ЕС успя да предотврати предложението, като повдигна обвинения за военни престъпления срещу тогавашния президент на Косово Хашим Тачи, но имаше късмет, че тогавашният президент на САЩ Доналд Тръмп се провали в кандидатурата си за преизбиране няколко месеца по-късно. Администрацията на Байдън с удоволствие зае по-пасивна позиция в сравнение с администрацията на Тръмп и позволи на Европа да поеме водещата роля в балканските въпроси. Но това едва ли ще се случи, ако Тръмп или някой друг нарушаващ нормите републиканец спечели изборите през следващата година.
Корекциите на границите несъмнено отново ще бъдат върнати на масата и въпреки че това би било най-простото решение на конфликта, което би направило Косово по-политически последователна държава, на практика то почти сигурно ще се окаже по-размирно от статуквото. Поради тази причина за Брюксел и Вашингтон би било добре да действат бързо, докато демократите все още са в състояние да контролират събитията. Но това може да изисква драстична промяна на подхода.

Основната причина, поради която диалогът между Сърбия и Косово продължава да е в застой, е, че Белград предпочита статуквото пред всяко друго предложено решение, с изключение може би на корекции на границите. В действителност Вучич ясно заяви това и няма признаци, че новият план, договорен тази година, действително е променил нещо. Всъщност Вучич открито се подигра с ЕС по сръбската телевизия, като заяви, че не е подписал гореспоменатото предложение, наречено Охридско споразумение, защото има "мъчителна болка" в дясната ръка, която "се очаква да продължи през следващите четири години".

Неизбежно се чуха призиви за налагане на санкции на Белград, но критиците на Вучич са склонни да надценяват лостовете за влияние, които Брюксел има върху него. Всеки път, когато Вучич подкопава западните ценности и интереси на Балканите, сръбските ястреби обикновено предлагат ЕС да спре процеса на присъединяване на страната и да намали значителната финансова подкрепа, която тя получава от Европа. Но е съмнително колко ефективен би бил подобен подход, а и нито един от двата метода не е сребърен куршум, който би дал бързи резултати.

На първо място, има малко основания да се смята, че правителството на Вучич вече има сериозно намерение да води страната си към блока. Десетилетието му на власт е белязано от постоянно отстъпление от демокрацията, а Сърбия, която става все по-авторитарна, с всяка изминала година все по-малко прилича на държава в стил ЕС.

Опозицията в страната е напълно обезсилена, а почти всички медии са под контрола на олигарси, свързани с правителството. В момента правителството е в процес на изменение на законите за общественото осведомяване и медиите по начин, който ще позволи на държавни структури като националния доставчик на телекомуникационни услуги Telekom Serbia да издават собствени медийни лицензи. Което неминуемо ще доведе до появата на още повече проправителствени гласове в страна, в която вече почти няма свободна преса.

Прекратяването на дългогодишния процес на присъединяване на Сърбия също така едва ли ще доведе до някакъв обществен отзвук, който да окаже натиск върху Вучич. Убедените проевропейци съставляват едва 13% от националния електорат и дори умерената опозиция в страната атакува Вучич, че е отстъпил твърде много по отношение на Косово. При сегашното положение преобладаващото мнозинство в страната няма интерес от нормализиране на връзките при условията, които в момента се предлагат от Запада, и единственият бутон, който му остава да натисне, са икономическите санкции. Но и това едва ли ще предизвика радикално преосмисляне в Белград, тъй като неудобната истина е, че Вучич лесно може да издържи на всякакви санкции до изборите през 2024 г., а вероятно и много по-дълго.

Въпреки че Европа е основният търговски партньор на Сърбия и най-големият източник на международна помощ, през последното десетилетие Белград намали зависимостта си от блока, като разнообрази списъка на държавите, с които прави бизнес. Най-значимите от тях включват Китай, Русия, Израел и арабските държави от Персийския залив. Струва си също така да се припомни, че ако Вучич не нахлуе в Косово, едва ли ще се сблъска с нещо подобно на санкциите, които бяха наложени на Сърбия през 90-те години.

Те имаха съкрушителен ефект върху страната, но тогавашният президент Слободан Милошевич все пак успя да преживее икономическата буря в продължение на почти десетилетие, преди да бъде свален. Вероятно е да бъдат намалени икономическите субсидии и фондовете за развитие, но няма да има санкции, които да попречат на членовете на ЕС да търгуват със Сърбия. За разлика от преди 15 години, Сърбия си е създала нови международни партньори, така че е малко вероятно икономическото положение да стане толкова тежко, че сърбите да протестират масово и да застрашат управлението на Вучич. Това прави Вучич изключително труден за принуда.

Проблемът Косово-Сърбия няма лесни решения. Корекциите по границите остават най-прекият път към разрешаване на конфликта, но дори и да е възможно такова решение, прозорецът на възможностите несъмнено е затворен, след като Тачи е заменен от убеден националист като Курти, който не проявява никакъв апетит дори към умерен компромис.

Курти последователно се противопоставя на основното искане на Белград, а именно създаването на Асоциация на сръбските общини (АСО), която да даде на доминираните от сърби райони в северната част на страната известна автономия. Прищина първоначално се съгласи с това през 2013 г., но се забави с изпълнението. Това е още по-трудно с Курти на власт, тъй като той се противопоставя на АСО по принцип, опасявайки се, че тя ще даде на сърбите власт да действат като пета колона и да подкопават централното правителство по същия начин, по който Република Сръбска, етническият сръбски субект в Босна, пречи на федералните лидери в Сараево.

Няма да има никакво движение от сръбска страна, докато не бъде създадена АСО - стъпка, която ЕС подкрепя. Неудобната истина за Курти е, че мечтата на Косово за икономически жизнеспособна държавност и признаване от ООН приключва в момента, в който Брюксел или Вашингтон решат да изключат животоподдържащата система. Западът разполага с невероятна сила да принуди Курти да се подчини и би било добре да я използва, ако иска да постигне напредък преди изборите догодина. Затова на Прищина трябва да бъде поставен ултиматум: Създайте АСО, ако имате сериозни амбиции да се превърнете в напълно независима държава.

Подобен ход несъмнено ще предизвика силна критика от страна на силния хор на прокосовските гласове, които без съмнение ще твърдят, че Вучич е "възнаграден" за войнственото си поведение през последните седмици. Но тези хора лесно могат да бъдат пренебрегнати. Косово няма изконно право на съществуване и претенциите му за държавност не са по-валидни от тези на други непризнати държави по света. Единствената разлика между тях е, че Прищина се радва на подкрепата на Запада. Ако Курти иска международно признание, той трябва да бъде принуден да приеме риска от дисфункция в стил Босна като цена за получаването му.

Разбира се, има голяма вероятност Белград да продължи да води обичайната си политика на спънки. С наближаването на 2024 г. Вучич вероятно залага на победа на републиканците с надеждата, че тя може да отвори отново възможността за корекции на границите или други по-благоприятни за Сърбия условия. Но дори и демократите да успеят да се задържат в Белия дом, има аргументи, че Вашингтон трябва да поеме водеща роля на Балканите, дори и това да означава съвсем открито да стъпи на пръстите на европейците.

Залагайки изцяло на Вучич като решение на спора за Косово, ЕС позволи да бъде поставен в ъгъла. Той направи това, като заглуши критиките към Вучич и бездействаше, докато той разрушаваше младата демокрация, която се зараждаше в Сърбия през първото десетилетие на този век. Този вид пасивност е изключително полезен за Вучич и му позволи да се закрепи.

Контролът на президента върху държавните институции и медиите в Сърбия не позволява появата на потенциални претенденти, което означава, че няма алтернативни партньори, към които международната общност да се обърне. Промяната на това положение ще изисква дългосрочни и потенциално доста агресивни действия като санкциониране на близкото обкръжение на Вучич или активно насърчаване на появата на жизнеспособна политическа опозиция, както направи Националният фонд за демокрация в Сърбия в края на 90-те години на миналия век.

Гражданското общество трябва да бъде ефективно възстановено отдолу нагоре, след като беше ерозирано през последното десетилетие, а независимите медии в страната се нуждаят от помощ в борбата със заплахата, която представлява Telekom Serbia, за да оцелее свободната преса. В много отношения това, което се изисква, е равносилно на проект за цялостно изграждане на една държава, какъвто беше предприет в Косово. Брюксел показа, че не е в състояние да го направи, така че може би е време Вашингтон да удари с юмрук по масата, ако иска да промени нещо. /БГНЕС

*Алекс Ерор - журналист и политически консултант от Белград. Негови статии са публикувани в "Политико", "Гардиън" и други издания.