Глеб Морев, Ведомости*

Денят на Победата е уникален празник. Уникалността му е не само в историческото значение на победата на СССР над Германия през 1945 г., но и в съществената трансформация, която самият празник претърпя през последните малко повече от 10 години. От предимно мемориален ритуал "със сълзи на очи", свързан с личната памет за понесените във войната огромни загуби, Денят на Победата се превърна в повод да се напомня за военния триумф на сталинския СССР и да се затвърждава силовия статут на днешна Русия, наследничка на съветската държава-победител.

Но тази трансформация изключва националния ни празник от световното празнуване на победата над фашизма от страните-съюзници и го превръща в елемент от държавната пропаганда и вътрешноруския обществено-политически спор. По парадоксален начин с отдалечаването от 1945 г. тържествата стават все по-пищни, а смисълът на празнуването все повече се проблематизира.

Прощаване с победата

Това, разбира се, е свързано с демонстративното изтъкване на държавния елемент в историята на войната и победата. В по-изострен (и умишлено изострян от много политически сили в днешна Русия) вид това се изразява от формулата "Сталин спечели войната". А между другото, именно в обстоятелството, че сталинският СССР е победил хитлеристкия райх, е заложена изначалната драма на Деня на Победата, която сегашният характер на тържествата само актуализира.

В историческа ретроспектива е ясно, че тоталитарният национал-социалистически режим на Хитлер беше победен от тоталитарния комунистически режим на Сталин. Предотвратеното поробване на Източна Европа и Русия от хитлеристите се превърна в поробване на части от Германия и Източна Европа от сталинския СССР и продължаване на репресивната политика вътре в Съветския съюз.

Историческото разбиране, че има общо между двата сражаващи се режима, се появява в съветското общество сред най-напредничавите му представители в края на 50-те години. Академик Лев Ландау, например, казва още през 1957 г.: "Смятам, че нашата система, както я познавам от 1937 г., съвършено определено е фашистка система". В началото на 60-те години това разбиране обхваща значителна част от съветската интелигенция.

Канибалската държава

В типичния за руската интелектуална и обществена традиция хуманистичен ракурс сталинската държава не е имала право да съществува, тъй като е канибалска. Това неподлежащо на рационализиране нравствено чувство гениално е изразено от Александър Солженицин в романа "В първия кръг" (1968). Характерно е, че моралната присъда е произнесена не от герои-интелигенти, а от портиера Спиридон, наследил линията на Платон Каратаев на Толстой с неговата стихийна народна мъдрост: "Вълкодавът е прав, а людоедът - не (...) Ако сега ми кажат - ето, лети самолет с атомна бомба. Искаш ли тук и сега да те погребат под стълбите заедно със семейството ти, че и с още милион хора, но с вас - и Бащицата с мустаците и всичко свършено от него, за да изчезне то, да не страда повече народът по лагери, колхози и дърводобивни стопанства? - Спиридон се напрегна, сякаш подпираше с плещите си стоварваща се върху него стълба, а с нея - и покривът, че и цяла Москва. - Аз, може и да не ти се вярва, но повече не мога да търпя, не ми останаха сили! Бих казал - и той обърна глава към самолета - "Давай! Давай! Хвърляй! Всичко да се унищожи!"

Такава държава не е имала право и на победа.

Трагичността и в известен смисъл неразрешимостта на ситуацията е в това, че знаменитата глава "Кретирят на Спиридон" е написана от офицер, командвал батарея и награден през 1944 г. за храброст с орден Червена звезда. И той, и милионите фронтоваци, са се борили за нашата победа с героизъм, изтърпявайки всички тежести и давайки живота си. Тяхното право върху този празник беше и остава свято.

Съветската военщина

За ветераните от войната бяха очевидни истините, формулирани от Виктор Астафиев - друг писател-фронтовак, в писмото му от 1987 г.: "Съветската военщина е най-безсрамната, най-страхливата, най-подлата, най-тъпата от всички преди нея на този свят. Тя е "победила" с 1:10! Тя е хвърляла нашия народ като слама в огъня (...) Колко народ изгубихме във войната? (...) Страшно е да назовем истинската цифра, нали? Ако я назовем, вместо парадна фуражка ще трябва да облечем бедна монашеска роба, да застанем в Деня на Победата на колене насред Русия и да молим от целия наш народ прошка за бездарно "спечелената" война, в която затрупваха врага с трупове и го удавяха в руска кръв".

Осъждането на описаните от Астафиев методи за водене на война, пряко свързани с обществено-политическото устройство на тоталитарната държава, където властта не е под контрола на обществото и не му се отчита, стана в началото на 90-те години предмет на обществен консенсус. Това не можеше да не влияе и на характера на празнуването, в което преобладаваха скръбните ноти. Достатъчно е да видим, примерно, корици на сп."Огоньок" за Победата от 80-те години.

Минираният празник

В средата на миналото десетилетие, обаче, хуманистичната традиция за отбелязване Деня на Победата като момент едновременно на триумфа на руското оръжие и най-велика скръб по жертвите, принесени заради този триумф - с несъмнено доминиращо чувства на скръб - беше прекъсната в угода на променилата се политическа конюнктура. Монашеската роба беше прибрана в дрешника, а парадните фуражки и униформи бяха тиражирани до нелепи размери и изкарани на най-почетно място.

На реваншистката държава ѝ трябваше опорна точка в историята и празник, обединяващ нацията. Изглеждащото логично решение такава точка да стане Денят на Победата се превърна в маса проблеми, които днес приличат на мина със отложено действие, поставена под тази историческа дата.

Демонстративният акцент върху държавното естество на празника води до това, че вниманието се премества от войнишкия героизъм към естеството на режима, победил фашизма. И тук неизбежно възниква въпрос за общото на двете тоталитарни държави.

Днес, в епохата на световен "морален ренесанс" и свързаните с него движения и кампании (от (от MeToo до "войната срещу паметниците" в САЩ), водещо отношение към историята става не обективиращото, а морализаторското. То идеално се вписва в мощната руска хуманистична традиция, въплътена от споменатите вече Солженицин и Астафиев. В дискурса - не литературнен, а политически - на казаното от портиера Спиридон то е описано с други думи от Солженицин в интервю от 1975 г.: "Световната демокрация можеше да разбие един след друг тоталитаризма - и германския, и съветския".

Празник с местно значение

Като пришиваме победата във Великата Отечествена война към съветския тоталитаризъм, като настояваме на приемствеността със СССР, ние маргинализираме Деня на Победата.

И без това изоставащ от световното празнуване на 8 май, той в крайна сметка се оказва празник с местно значение и то изцяло определян от политическата конюнктура, изискваща пропагандистко зареждане на сегашната държава с победи от миналото.

Връщайки символично съветските войници под командването на генералисимус Сталин, ние едновременно ги правим отговорни за продължилите след победата престъпления на сталинската държава.

В крайна сметка в налагащата се днес морализаторстваща историческа памет истинските победители над фашизма ще са западните демокрации. А триумфалните държавнически и милитаристични гирлянди, които днес може да изглеждат оправдани от актуалната политическа ситуация, в бъдеще при поредната смяна на траекторията на развитие на Русия ще се окажат толкова неадекватни на новите реалности, че неизбежно ще се наложи фактическо рестартиране на празника на Победата - в съответствие с изкуствено прекъсната днес хуманистична традиция.

*Превод: Дневник