Творческият дух на сатирика се оказва по-силен от репресиите и разработките на толатитарните служби и по-ловък от знайните и незнайни агенти

На днешния празник на българската азбука, просвета и култура, в София ще бъде почетен бележитият поет, сатирик и дисидент Радой Ралин. Близките му канят софийската общественост да отбележим заедно 101 години от рождението му, представяйки неговата стихосбирка „Късно Откритие“. Поетичният сборник е съставен от внучката му София Стоянова - Донева. Събитието ще се състои от 18:00 в НЧ „Алеко Константинов 1897“,  на адрес ул. „Оборище 73“. Входът е свободен.

София Стоянова разказва специално за Faktor.bg 

Премеждията на Радой Ралин през мрачните времена на социализма

Една от най-известните истории свързани с Радой Ралин е тази за „Люти чушки“. През 1968 след донос на Анастас Солаков книгата е иззета от книжарниците и е изгорена в пещите на Полиграфическия комбинат. Благодарение на физичните закони, от комините са излизали обгорени страници, които хората са си вземали от улицата. За щастие не е изгорен целият тираж, защото половината вече е бил разпродаден.
Още през 1963 Радой Ралин започва да подбира по смисъл поговорките, които използва в „Люти чушки“. Занимава се активно с тези народни поговорки, издирва ги, иска да ги актуализира и да постигне най-стегнатия вид. Ако поговорката вече е достигната до съвършенство, той просто прибавя заглавие към нея, за да промени смисъла. Борис Димовски сам решава какво послание да имат карикатурите. Търсейки поговорките, които имат критично отношение, подигравка и смях, Радой иска да докаже, че сатирата не е нещо внесено отвън, а е непринудено явление в народното ни творчество.
„Люти чушки“ е публикувана в тираж от 40 000. Излиза от издателство „Български художник“, защото Радой Ралин смята участието си в нея за скромно. Според него това са народни епиграми, а основното новаторство се състои в карикатурите. 
В литературните анкети с Вихрен Чернокожев „Просто Живях“, Радой твърди че епиграмата „Сит търбух за наука глух“ е била за Тодор Павлов, но от партията са я изкарали, че е за Тодор Живков.

А в интервю след промените разказва, че след нашумяването на случая с „Люти чушки“ десетки хора са показвали подписите си и са твърдели, че подписът от карикатурата е техен.
След като тиражът е изгорен, 

епиграмите се превръщат във фолклор - разказват се от уста на уста

 из цяла България. Чуват ги и хора, които не отварят книга. 

Пророчески, една от епиграмите в книжката се нарича „Доходите на сатирика“ и гласи:

„Що ти сбере задница,
туй ще ти е надница...“

На 02 декември 1968 г. Радой и Борис Димовски са извикани в Градския комитет на БКП. Обвиняват ги в идеологическа диверсия. В дневника си Борис Делчев обобщава случилото се в последствие:
-        Генералният директор, двама директори и главният редактор на Полиграфиздат са наказани да участват във възстановяването на разноските по книгата.
-        Уволнява се директорът на издателство „Български художник“ Борис Ташев.
-        Уволнява се редакторката на книгата – Зина Брезинска.
-        Наказани са всички служители от издателството, отговорни за излизането на книгата.
-        Уволнява се Радой Ралин.
-        Уволнява се Борис Димовски.
-        Спират се редица книги – сатирични и не, включително и стихосбирката на Радой „Късни свидетели“, която вече е одобрена за печат.
„Късни свидетели“ излиза четири години по-късно - чак през 1972, но редакторите отхвърлят 13 стихотворения от нея: Дикили Таш, Сън, Пепел, Самоучител по свобода, Юрий Гагарин ’66, Анамнеза, Епос, Мълчаливо съгласие, Анализ без резултат, Отстояние и Оптимизъм. Заради това книгата добива друг облик и заглавието става „Есенни къпини“. Както е първоначалният замисъл, книгата е илюстрирана от Невена Коканова.

През 1968 година Радой Ралин вече е обект на разработка от ДС – ДОП „Злобния“(виж в галерия документи от досието на поета, б.р.)

След като „Люти чушки“ е оценена като „вредно произведение“, Радой е в опасност да бъде изпратен в лагер. От притеснения получава стомашни кръвоизливи и започва да се лекува в ИСУЛ. По негови думи единствено медицинската бележка на д-р Васил Янев го предпазва от въдворяване. 
След тези събития, над творчеството му се спуска

 желязна цензорна завеса

В архива си той подрежда всичко печатано през годините в папки. За 1969, 70, 71, 72 и 73 има само една тънка папка. Бидейки безработен и забранен за печат, той е принуден на продаде бащината си къща в Сливен, за да може да се издържа.
През 1973 година ДС завежда срещу него доживотната форма на следене ДОН „Козел“ (Дело за оперативно наблюдение).  Делото е съпроводено с продължение на поредицата от откази за публикации на всички жанрове творби, които Радой изпраща до всевъзможни редакции.
Той описва тази ситуация, апострофирайки Вазов: 
Иван Вазов:
Колко сълзи всяка песен струва...
Не да се напише! Да се публикува.

Осем-годишният период на принудителна безработица приключва на 26.04.1976, когато Радой е назначен на длъжност далеч от сферата на книгоиздаването: „редактор в първи творчески колектив“ при студията за игрални филми „Бояна“. Там работи до 01.01.1985.
През 1978 ДОН „Козел“ преминава в най-тежката форма на преследване ДОР „Козел“ (Дело за оперативна разработка). Интервюто-разговор на Радой Ралин и Борис Димовски във в. „Народна Младеж“ от  Февруари 1977 е сред конкретните причини за трайното насочване на тайните служби към тях. 
За съжаление няма да разберем точно какво е пишело в тези дела и кои са били назначените агенти. На 29.01.1990 в архивите на ДС започва 

изгарянето на най-опасните досиета, сред които са тези на Георги Марков и Радой Ралин

В периода 1981 – 1983 ДС разработва сина му Стефан в делото ДОП „Прилеп“. По това време той е на възраст между 21 г. и 23 г. Определян е от ДС като лидер на младежка група. Целта е била да се разкрият и документират доказателства за „вражеската му дейност“, да се измъкне информация за дейността и творчеството на баща му, да се установяват позициите му по дадени въпроси и да се изяснят причините, поради които той прави „нездрави политически изказвания“. Стефан винаги е отказвал да предостави ръкописи на баща си и не е споделял над какво работи в момента, въпреки че е бил в течение. 
Когато през 2010 година Стефан изисква да прочете ДОП „Прилеп“, той намира там своя снимка, описание на апартамента на мазето. Разбира че голяма част от хората, които са били около него ежедневно, всъщност са били изпратени от офицери на ДС. Някои от по-фрапантните случки, които е преживял, се оказват оркестрирани. 
1983 година е 60-годишнината на Радой Ралин, но не са издадени полагащите му се юбилейни издания. Двата юбилейни тома със събрано творчество - „Поезия“ и „Проза“ са дадени за печат чак на 10.08.1984 и излизат на 29.12.1984.  В отчетните доклади на ДС се изтъква, че умишлено са ограничили разпространението им. На 18.04.1983 Радой сключва договора за издаването на „Кадровикът Теофраст“, но тя е излиза едва през 1987. „Златното руно“ също е одобрено и платено през този период, но е издадено чак през 1990. Радой определя тези забавяния като

 „арестуване“ на книги

В  специален текст, изпратен до тогавашния министър на културата Георги Йорданов, Радой Ралин подробно изброява случаите на цензура срещу творчеството му:

ИЗЛОЖЕНИЕ 
от Радой Ралин, жив. жк „Изток“, бл.4, вх.Б, София 1113 
УВАЖАЕМИ ДРУГАРЮ ЙОРДАНОВ, 
През моята юбилейна 60-годишнина: 
1. Издателство „Народна култура“ ми върна без всякакво правно основание готовия за печат и богато илюстриран ръкопис на хумористичната антология „ПРИЯТНО МИ Е“, включваща преводи от 100 световни автори. 
2. Варненското издателство „Г. Бакалов“ – неизвестно по чие нареждане – задържа в складовете си 13 000 бройки от излязлата в 15 000 тираж моя книга „Епиграмки в рамки“, без да ми заплати полагащия ми се хонорар. Това обстоятелство създаде смут в редакциите не само спрямо моята особа, а като знак за някакво всеобщо замразяване. 1984–1985 561 
3. Издателство „Български писател“, в лицето на своя директор Симеон Султанов, направи всичко възможно да осуети издаването на полагащите ми се два юбилейни тома. 
4. Пловдивското издателство „Хр. Г. Данов“ не пусна в печат одобрената, илюстрирана и включена в плана, за да излезе до края на 1983 г., книга със сатирични есета „КАДРОВИКЪТ ТЕОФРАСТ“. 
5.Още в началото на 1983 г. Държавното сдружение „Българска книга“ нареди на издателство „Народна младеж“ да се отложи за една година книгата ми „АЗ СЪМ ЛЕВСКИ“, защото през същата година „щели да излязат три мои книги“. Обясних, че през последните 10 години съм издал само четири книги, докато други автори за същото време мълчешката са издали по 30 книги! Възражението ми не беше зачетено! И на практика се получи: – юбилейната ми годишнина посрещнах и изпратих само с една малка по обем книга „ЕПИГРАМКИ В РАМКИ“ – не само издадена най-небрежно, но и конфискувани 78 % от тиража ù... А отложената книга „АЗ СЪМ ЛЕВСКИ“ още не е сложена под печат. 
6. Издателство „Отечество“ ми върна поисканата през 1981 г. пиеса „ЗЛАТНАТА РИБКА“, която бе запланувана да излезе през 1983 г., с една унизителна формулировка, считайки ме едва ли не за малолетен. 
7. Списание „Естрада“, издание на Центъра за художествена самодейност при Комитета за култура, след спирането на „Епиграмки в рамки“ извади от предстоящата си октомврийска книжка набраната за печат моя естрадно-сатирична пиеса „ЗЛАТНОТО РУНО“, опера за певци без глас. 
8. Във връзка с годишнината ми издателство „Профиздат“ обеща да пусне второ издание на лиричната ми повест „ЩЕ ДОЙДЕ ДЕТЕТО“. Макар запланувана, книгата не излезе. 
9. На 1 ноември, 1982 година Худсъветът при втори творчески колектив към СИФ прие сценария ми „ЩЕ ДОЙДЕ ДЕТЕТО“ за режисьорската кандидатура на Никола Русев. Впоследствие сценарият не бе допуснат в производство. Устно ми беше съобщено, че „по изключение“ сценарият ми щял да мине през минисъвета при обединение „Българска кинематография“. После с писмо от 28.ІІ.1983 г. ми беше съобщено, че подобен съвет не е насрочен и няма да бъде насрочен... 
10. Централният куклен театър в София бе включил в репертоара си за сезон 1982/1983 куклената ми пиеса „ЗЛАТНАТА РИБКА“, с режисьор-постановчици Яна Цанкова и Кирикос Аргиропулос, а художник Борис Димовски. Впоследствие пиесата бе извадена от репертоара, без да съм викан на Художествен съвет, без да ми се изпрати каквото и да било решение. 562 Таня Стоянова, Стефан Стоянов v Радой 
11. Студия за анимационни филми „София“ не реализира, както беше обещала, одобрения ми сценарий „СКУЛПТОР И АВТОПОРТРЕТ“, приет от Художествения съвет на колектива. 
12. При същата студия „София“ сценарият ми „МАЛЪК ЕПОС“, одобрен през 1973 г., повече от 10 години чака да бъде пуснат в реализация, при такава липса на сценарии и при постоянното повтаряне на все едни и същи вътрешни автори!
 13. В края на 1974 г. приключих договора си с Първи творчески колектив към СИФ и предадох работения от мен в продължение на четири години сценарий за двусериен филм „АЗ СЪМ ЛЕВСКИ“. На 19 май 1975 г. той бе одобрен при много висока оценка. На неотдавнашните Априлски конференции, организирани от СБП, неговите литературни и сценарни качества също бяха преутвърдени. Въпреки всичко, осма година сценарият не е пуснат в производство, без да ми се обясни защо. Върху фона на филми като „Златният век“, за които са похарчени милиони неоправдани държавни пари, питам се защо е толкова жестоко отношението към мен като автор? Както виждате, уважаеми другарю Йорданов, моята „юбилейна“ годишнина биде залята с една недоброжелателна вълна, годна да ме удави. На кой друг български писател във връзка с юбилея му са спирани толкова неща? Вероятно моят случай е едно изключение, необяснимо изключение? Но нали Анатол Франс казва: „Несправедливостта спрямо едного е атентат спрямо цялото общество!“. А награждаването ми с най-високия български орден „Георги Димитров“ ме поставя в една кафкианска ситуация. Аз не допускам нито за миг, уважаеми другарю Йорданов, че за това залпово покушение срещу мен инициативата би могла да бъде Ваша, но съм убеден, че това са го извършили все Ваши подведомствени, които или са се надявали, или са били уверени във Вашето невъзражение. При такава атмосфера на духовен остракизъм как мога да работя занапред? Може би интересите на нашата култура изискват моето преустановяване като автор? Моля Ви, уважаеми другарю Йорданов, ако Вие считате горе изброените ми творби като нужни на нашия читател и зрител, проявете интерес към повдигнатите 13 мои въпроса и окажете Вашето високо влияние. 
С другарска благодарност: 
Радой Ралин 
София, 07.V.1984 г.    

На 10  ноември1989 Стефан и Таня, Димитър Аврамов, Дачо Маринов, Божидар и Рая Кунчеви и др, в дома на Радой Ралин слушат новините за падането на режима на Живков. На 18 ноември 1989 на големия митинг на площад Александър Невски, Радой произнася своята реч:

„Изстрадали сънародници,
Неосъществени, зачеркнати три поколения...
Всички сме смазани от режима на плутокрацията – властта на забогателите от властта, това паразитно малцинство, което искаше да ни управлява доживотно, и което сведе човека до животно... Тук виждам плакати „Долу червената буржоазия!“ Не, плутокрацията няма нищо общо със старата буржоазия, на чиито тавани още се пазеха калпаците и потурите на дедите, и която градеше стопанство, произвеждаше продукция... А нашите плутократи са средновековни, азиатски владетели с римски привкус на извратеност... И милиардерите не са си позволявали такъв лукс като тях. Но повече от всичко бяха техните престъпления, които ги закриляше и скриваше от народа чрез една огромна добре охранена охрана.
Затова 10-ти ноември е повторно освобождение на България! Но дано не остане само един романтичен почин, само едно героично намерение... Много сме лъгани като народ, душа не ни остана за още напразни илюзии...“

Изследвайки тази история, стихнах до заключението, че творческият дух на Радой Ралин се оказва по-силен от наблюденията и разработките на ДС и по-ловък от знайните и незнайни агенти. Репресиите не го спират да порицава режима. И до ден днешен

сатирата му разсмива хората, защото е честна

Многобройните откази за публикации не му пречат да продължава да твори. Между 1989 и 2004 той успява да отпечата голяма част от неизлезлите дотогава творби. За тези 15 години има 27 издания. С опитно око, той отсява агентите от честните хора и увлича по делото си много представители на българската интелигенция. Създава общонационална мрежа от дисиденти, както Васил Левски е създавал революционни комитети.
Той всеки ден замесва, изпича и споделя своята свобода!