Калина Андролова, БНР

През последнaта седмица Казахстан преживява своята цветна революция. Пламнаха протести срещу цените на газа за автомобили, обявено беше извънредно положение, правителството е в оставка, а президентът Касим-Жомарт Токаев смени бившия ръководител Нурсултан Назарбаев от поста председател на Съвета по сигурността. От това става ясно, че Токаев обвинява Назарбаев в съглашателство с външни сили и ангажимент към протестите. Стигна се дотам, че президентът поиска помощ от ОДКБ – Организация на Договора за колективна сигурност между Русия, Беларус, Армения, Казахстан, Киргизстан, Таджикистан.

Интересно е да се отбележи, че Узбекистан два пъти влиза и излиза от ОДКБ, съобразно подобряването или влошаването на отношенията си със САЩ. През 2005 г. Узбекистан прекрати договора си със САЩ, по силата на който осигуряваше съдействие на американците в борбата им с тероризма, като предоставяше въздушни бази за удари срещу Афганистан. И внезапно на тогавашния президент Ислам Каримов му се наложи да потушава бунтове в град Андижан, след като чрез погроми бяха пуснати да избягат от затвора около 4 хиляди престъпници, включително и ислямски екстремисти, беше нападнат военен гарнизон и иззето голямо количество оръжие. Малко преди това масови вълнения бяха довели до смяната на правителството в съседен Киргизстан. Защо припомням тези факти?! Защото през същата 2005 г. Узбекистан внесе предложение в ОДКБ, да се създадат „антиреволюционни“ сили, както и разузнавателна и контраразузнавателна структура, които да подпомагат страните членки да се справят с технологиите на цветните революции, инструментите на радикалния ислям, механизмите на външна хибридна интервенция. По онова време обаче Русия не беше готова за такъв отговор, опитваше да се хареса на САЩ, които бяха очертали нов враг – ислямския тероризъм, считайки Русия за прекалено слаба.

Днес няма държава от постсъветското пространство, която да не е преживяла масови протести и опити за преврат. САЩ много добре инванзират региона, където поради ниския жизнен стандарт на населението, поради непотизъм и кронизъм на алчните елити е лесно да се провокират бунтове, кадифени революции и груби майдани. Свидетели сме как през последните 20 години на всеки две години се правят по четири цветни революции и една трета от младежите в бившите съветски републики си изкарват прехраната в неправителствени организации, спонсорирани от външни интереси. Трябва да признаем и истината, че в тези страни няма демокрация, има някакви властови кланове и почти пожизнени авторитарни ръководители, практикуващи груба и безобразна имитация на демократични процеси. Отделен е обаче въпросът, както малко обидно, но пък култово казва британският философ Бертранд Ръсел, дали изобщо героите на Фьодор Достоевски е възможно да се управляват по друг начин.

Всъщност да работят с авторитарни режими никога не е било проблем за западните демокрации. Проблем е, ако режимът не е всеотдайно настроен към външния натиск. Президентът на Казахстан започна да се сближава с Китай, Русия и Узбекистан по развитието на стратегическия транспортен коридор, част от проекта „Новия път на коприната“. Опитвайки се да реши икономическата криза в страната, Токаев предяви и ред претенции към британските и американските инвеститори и концесионери в нефтогазовата индустрия като Shell, Chevron, BP и др., а и раздаде някои находища на китайски концесионери. Отгоре на всичко президентът на Казахстан заяви, че ще строи атомна централа и вече обсъжда това с „Росатом“.

Пускови причини за „майдан“ лесно се намират. По изчисления на МВФ субсидиите на нефтените продукти в Казахстан са около 13 милиарда долара на година, което е два пъти и половина повече от средното за развиващите се икономики. Още от 2018-а управляващите в Казахстан бяха решили, че ще либерализират цените на пропан-бутана поетапно и от 1 януари 2022 г. ще се продава изцяло по цени на борсата. В същото време в Казахстан минималната заплата до началото на тази година беше по-малко от 100 долара. А за последните няколко години националната валута се е обезценила четири пъти. Икономическите кризи дават възможност на Китай да придобива влияние чрез предоставяне на възможен изход през инвестиции и дългосрочно обвързване. Това не се харесва на западния фактор.

Хаотизирането на постсъветското пространство винаги е имало няколко цели: близки икономически – овладяване на ресурсите, за да не бъдат експлоатирани от Русия; по-далечни стратегически – икономическото присъствие да организира договорни военни отношения, бази, съвместно обучение, участие в съюзи и пр. Хаосът в съседните републики принуждава Русия спешно да се занимава с проблемите на сигурността около границите си. А не да задава въпроси на НАТО и САЩ за глобалната сигурност, не да търси преразпределение на сфери на влияние и не да търси интереси в Африка, в Близкия изток, в Латинска Америка и в някои части на Азия. Няма по-подходящ момент за проблеми в Казахстан от този, когато Русия чака отговор от САЩ за НАТО и Украйна. Защо?! Първо, защото Казахстан на север и северозапад граничи с Русия с над 7 хиляди километра обща граница. Второ, в Казахстан има 26 находища на уран, страната притежава 12% от световните запаси и е най-големият износител на уран, суровина, която през последните години непрекъснато поскъпва, особено откакто Китай реши да строи множество атомни централи. Трето, в Казахстан се намира космодрумът Байконур. Русия има договор за аренда на Байконур до 2050 година. Самият град Байконур има временен статут на подчинение на Руската федерация, там действа законодателството на Русия, кметът не се избира, а се назначава от президентите на двете държави – Русия и Казахстан. Това е обект със значение за националната сигурност на Русия, след като само от там се изстрелват космически кораби и спътници на геостационарна орбита. Така че съвсем логично е Русия да се напрегне значително при опит за хаотизиране на Казахстан...