Сагата със съдебната регистрация на Българската православна старостилна църква (БПСЦ) е на път да приключи. На този етап това постанови Софийският градски съд (СГС) с Решение № 52/10.07.2025 г. В заключението на този съдебен акт четем, че съдът оставя без уважение молбите на Дирекция „Вероизповедания“ на Министерски съвет (Вх. № 48534/17.04.2025 г.) и Софийска градска прокуратура (СГП, Вх. № 48355/17.04.2025 г.) срещу жалбата на БПСЦ да се открие производство по нейната ликвидация на основание пар. 4, ал. 4 от Преходните и заключителни разпоредби на Закона за изменение и допълнение към Закона за вероизповеданията (ПЗР на ЗИД към ЗВ). Това Решение е първоинстанционно и законодателят е предвидил възможност за обжалване пред въззивна инстанция – Апелативния съд (АС). Това разкрива в своя публикация "Християнство БГ"

На практика издаденият от СГС съдебен акт е изчерпателен, а мотивите към него се основават както на националното законодателство, така и на Правото на Европейския съюз (ПЕС), собствено на Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ). Приведени са норми от българската Конституция, Гражданския процесуален кодекс и ЗВ, които по същество пряко засягат този процесен, а не толкова религиозен (догматично-каноничен) казус.

Несъмнено сегашното решение на СГС повдига въпрос, който трудно може да отбегне от полезрението на специалистите, защото то ревизира предишно негово Решение № 65/01.11.2022 г. по т.д. № 25/2022, впоследствие потвърдено с Решение № 2/07.02.2023 г. на АС, с което се отказва на религиозната общност с наименование „БПСЦ“ да бъде вписана в регистъра на вероизповеданията съгласно чл. 18 от ЗВ. Дали това „противоречие“ е умишлено или в това ново съдопроизводство съдът е взел под внимание нови факти и обстоятелства, които да са му дали повод да се произнесе по коренно различен начин, е тема, която не е от нравствен порядък, а идва от правилото, че правораздаването в демократичните общества са в постоянен динамичен процес на развитие с цел постигане на повече ефективност и прозрачност при осъществяването му от компетентните за това държавни органи.

Това дава обяснение за възможността да се ревизират съдебните актове не само пред горестоящ съд, както е в този случай и с жалбата на БПСЦ за образуване на ново дело по същия казус.

Тъй нареченият „институт за ревизия на съдебни актове“ е допустим правен механизъм, чиято цел е съдът да преустанови евентуално допуснат на влязъл в сила съдебен акт и да обяви вече ново справедливо решение. Друг е въпросът, че ако се придържаме към логиката на Аристотел за това какво означава справедливостта, ще се наложи да (въз)приемем компромиса за валиден критерий в отсъждането на съда, без значение от степента на ощетяване или удовлетворяване на страните по делото (ищец и ответник). Целта според възгледа на този философ е да бъде постигнат взаимен компромис между тези страни, което не винаги е справедливо. Причината е, че компромисът не е тъждествен на нея, но все пак я предполага.

Разбира се, по същество справедливостта е философски въпрос, който макар и такъв заляга като правен принцип в нормотворчеството и съдопроизводството. Справедливостта не е разтегливо понятие, прилагано в зависимост от субективните виждания, а за определяне на морална правота (етичен дискурс) в полза постигане на обективна истина (правен дискурс).

Но да се върнем на въпросното решение на СГС от тази година за съдебната регистрация на БПСЦ. Прави впечатление, че в него той споменава (с. 11 от акта), че за „пълнота на изложението настоящият състав … изоставя позицията си в Решение № 214/16.12.2024 г., постановено по т.д. № 563/2023 г. на ВКС, I Т.О. и изложените в него мотиви, така и за преосмисляне на практиката на Европейския съд за правата на човека (ЕСПЧ) в посочените по-горе решения, на които са основани и изводи в настоящия акт“. Мнозина биха казали, че върху съда е бил оказан външен натиск, за да се произнесе в полза на БПСЦ и съответно в ущърб на Българската православна църква – Българска патриаршия (БПЦ-БП), представлявана като страна по това дело от Дирекция „Вероизповедания“ и СГП.

Когато излезе решението на ВКС в края на 2024 г., с което се постанови вписването на БПСЦ, законодателят предприе незабавни действия за промяна на ЗВ. Имаше силен обществен отзвук, който породи и такъв парламентарен дебат. Нашата Църква съзря в това съдебно решение на последна инстанция явен опит да се дискредитира нейната идентичност като юридическо лице и достойнство като религиозна институция. В резултат на това в началото на 2025 г. се инициираха законодателни промени на ЗВ, които доведоха до институционализирането на БПЦ-БП като единствен изразител и представител на източното православие (вж. ал. 1 и 2 на чл. 10). На практика това води и до институционализация на източното православие като деноминационно течение на християнството, което в новото решение на СГС се посочва за недопустимо, тъй като се ограничава правото на свободен избор, както констатира и ЕСПЧ – конкретно противоречие на ал. 1, чл. 10 от ЗВ с чл. 9 във връзка с чл. 11 от ЕКПЧ. Още повече, че ЗВ не дава легална дефиниция за „източно православие“, която да послужи като правен аргумент БПЦ-БП да се счита за негов единствен изразител и представител (с. 6 от акта). С други думи казано, съдът не приема законодателните промени на ЗВ да интервенират в ограничителна посока правото на свободен избор в полза на определен субект, в случая религиозна институция. Нещо повече, дори се стига и до абсурдното според съда твърдение за необорима презумпция на допълнителната ал. 3, чл. 15 от ЗВ при регистрирането на нова религиозна общност, която в наименованието си иска да използва определението „православна“ или производни на него.

В тази връзка СГС подчертава, че измененията на ЗВ „нарушават принципите на законност, стабилност и предвидимост на правната уредба, прокламирани в трайната практика на ЕСПЧ“, като с това има предвид значението на новоприет закон с обратна сила (ex tunk), както предвижда нормата на пар. 4, ал. 4 от ПЗР към ЗИД на ЗВ, а именно:

„След прекратяване на вероизповеданието по ал. 3 се открива производство по ликвидация и заличаване по искане на Дирекция „Вероизповедания“ на Министерския съвет или на прокурора. Искането до съда се отправя в 14-дневен срок след прекратяването на вероизповеданието. Производството по ликвидация се провежда по начина, предвиден в устава на вероизповеданието съгласно чл. 17, т. 8, като за неуредените случаи се прилага Законът за юридическите лица с нестопанска цел. След приключване на ликвидационното производство вероизповеданието се заличава от съда от регистъра по чл. 18.“

ЕСПЧ обръща специално внимание на „опасността от закон с обратно действие“ в свое Решение от 24.06.2014 г. по дело Azuenda Aricola Silverfunghu S.A.S и др. срещу Италия. В друго пък Решение № 45701/99 по дело Hans and Chaush и Metropolitan Church of Bessarabia and Others срещу Moldova той посочва, че „не следва да се допуска необосновано вмешателство на държавата в религиозните отношения и функционирането на религиозните организации“ (с. 7 от акта).

СГС констатира, че БПСЦ в своето наименование, с което претендира да се впише в регистъра на СГС, не е идентично или толкова сходно с БПЦ-БП, което да доведе до объркване на обществото, поради което счита, че БПСЦ в своята жалба срещу предприетото от Дирекция „Вероизповедания“ и СГП производство по нейното заличаване е допустима по същество, тъй като в наименованието си достатъчно ясно се отличава от това на БПЦ-БП. От това следва, отбелязва съдът, че искът на БПСЦ е основателен по чл. 18 от ЗВ и „не нарушава разпоредбите на пар. 4, ал. 1 от ПЗР на ЗИД към ЗВ (обн. в ДВ, бр. 10 от 2025 г., в сила от 04.02.2025 г.) във връзка с чл. 10, ал. 1 и чл. 15, ал. 3 от ЗВ“, поради което дейността на религиозната общност жалбоподател не е прекратена, а и не може, по силата на закона съгласно пар. 4, ал. 4 от ПЗР на ЗИД към ЗВ (с. 8 от акта).

Заедно с определянето на молбите на Дирекция „Вероизповедания“ и СГП от СГС за неоснователни, съдът също така посочва Решение № 5 от 11.06.1992 г. на Конституционния съд по к.д. № 11/92, с което „се приема, че правото на вероизповедание не може да бъде ограничавано по никакъв начин, освен в случаите на чл. 13, ал. 4 и чл. 37, ал. 2 от Конституцията“.

Възможният извод, който може да се направи от това решение на СГС, е, че съдът прибягва до ревизия на влязъл в сила съдебен акт по конкретния процесен случай за съдебната регистрация на БПСЦ по реда на ал. 1, чл. 15 от ЗВ, което дава основание да се предполага, че последните изменения и допълнения на ЗВ ще бъдат обявени от КС за противоконституционни, тъй като противоречат на европейското законодателство, което по аргумент от ал. 4 на чл. 5 от Конституцията има превес над националното законодателство. Още повече, че решенията на ЕСПЧ са императивно задължителни за страните-членки на ЕС.

Какво наложи СГС да промени първоначалното си решение? Моят отговор е, че съдът осъзна, че БПЦ-БП не може да бъде дискредитирана като религиозна институция с оглед на чл. 10, ал. 1 от ЗВ от никоя друга подобна на нея. Източното православие като вероизповедание не е патент на БПЦ-БП, но от историческа гледна точка тя се явява негов изразител, поради което нейната значимост за сформирането на националната идентичност не подлежи на преоценка. Следователно съдът не цели с решението си да оспори достойнството на БПЦ-БП като традиционно по силата на закона (ex lege) вероизповедание за страната. Съдът единствено дава правото на друга религиозна общност (вероизповедание) да получи своята правна легитимация.