проф. Калин Янакиев, Портал Култура

На 4 май вечерта бях пред паметника на съветската армия и станах свидетел на (почти) сблъсъка на двете групи – съчувстващите на Украйна столичани, предварително заявили акцията си по неговото „опаковане“ с българско и украинско знаме, и нахлулите без разрешение да бранят монумента на окупацията на страната ни т.нар. „патриоти от „Възраждане“ (които обаче полицията не прикани да освободят пространството). Признавам адреналиновата „буря“, от която бях обзет, но – сигурно заради професията си – успях да запазя способността си да наблюдавам и да оценявам видяното дори в това „извънредно“ състояние.

И ето: ще споделя какво осъзнах – още там и веднага след като се прибрах вкъщи.

Всъщност дадох си сметка, в тази вечер аз получих шанса да видя на живо, с очите си – днес, 78 г. след 1944 г. – какъв собствено е бил типът на онези хора, които тогава, само броени дни след нахлуването на съветската армия и преврата на 9-и септември, са запасали червена лента над лакътя си, пъхнали са в колана си задигнат от разбитите полицейски участъци пистолет и са тръгнали да блъскат по вратите на всички известни им по една или друга причина личности: писатели, предприемачи, лекари, университетски преподаватели, артисти, журналисти – да нахълтват в домовете им, да крещят, да мародерстват, да отвеждат стопаните им в превърнатите в импровизирани арести хотелски мазета. Типът също на онези истеричави жени, които няколко месеца по-късно са се струпали пред зданията на т.нар. „народни съдилища“, за да крещят и вият за „смърт, смърт на фашистите и виновниците за националната катастрофа“. Защото тези хора, които видях на 4-ти май – оттатък полицейския кордон, намерили се заедно, веещи български байраци, пеещи в екстаз руски песни, кривящи се, показващи среден пръст, повдигащи изсулващите се от кръста им анцузи, бяха точно, точно от същия тип. Окаяните им души преди време ни описа в романа си „Поразените“ писателката Теодора Димова: социално неудачни, безнадеждно изостанали от времето, в което им се е паднало да живеят, често житейски нещастни, но скришом до самия ден на преврата винящи за всичко свое „тия от елитния свят“ и трупащи страшна омраза към разпознаваемите лица покрай себе си (даже най-вече към тези, които – неподозиращи отровата в душите им – са проявявали съчувствие към тях). Та на 9.09.1944 г. те изведнъж са се видели овластени да излеят тази омраза до дъно, да реализират всичките си черни фантазии. Овластени от „месията“ на всички „унижени и оскърбени“ – съветския окупатор, поднесъл им на тепсия царството на лелеяния, на невъзможния, на пълния им реванш.

Но точно такива – свидетелствам го с пълно съзнание – бяха и тези, които видях на 4-ти май вечерта, само на десетина крачки пред мен, охранявани от полицейския кордон. Едни от тях (най-възрастните) преди 1989 г. най-вероятно са били дребни партийни функционери или квартални ОФ-отговорници, достатъчно наивни да вярват до края, че „комунизмът не може да бъде победен“ и достатъчно глупави да не се усетят, като началниците си от „по-горния ешелон“, че е дошло време да зарежат илюзиите и всеки да грабне по нещо от умиращата „партия-майка“. Хора, за които самото понятие „демокрация“ е синоним на житейския им крах, а свободата на обградилите ги по-млади генерации е всекидневно вдишвана отрова за старините им. Други (малко по-млади) през последните десетилетия катастрофично са се озовали в настанилата се в самия им дремлив роден край „Европа“ с нейните непосилни „политически процедури“, „политкоректности“, „чужди езици“, „конкуренции“, „културности“, с които те въобще не са успели да се справят и към която – затова – постепенно са се изпълвали с все по-нарастваща омраза (наричана патриотизъм). Трети – фатално изостанали в образованието си многознайковци, възпитани в архаичните традиции на романтико-социалистическото „родолюбие“, които все по-дълбоко са се уязвявали, че днес трябва да слушат „по телевизора“ разни „устати“ жълтопаветни интелигентки, и на които лесно са внушили, че всичко, което става в страната ни, се решава от митически задокеански фигури като Сорос, Ротшилд, Бил Гейтс…

И ето: изведнъж в този травмиращ ги от три десетилетия свят е блеснала надежда. Неочаквана, неможеща довчера да бъде и мечтана надежда за мъст – пак оттам, откъдето преди 78 години бе дошло царството на уязвените, на здраво „простите“, събрали се в „чрезвичайни тройки“, и „народни милиции“. От Русия. От Русия, която най-сетне – о, Боже, най-сетне – се изправи срещу тази омразна „демокрация“, срещу тази ненавиждана (защото ни е непосилна) „Европа“, срещу тази уязвяваща ни до дъното на душите „елитарност“. И тези хора надушват днес, че може, да, този път май наистина може тя отново да дойде и у нас. Ако не продължи да ѝ пречи все още „гадната съпротивляваща се Украйна“, помагащата ѝ Америка и ето тия, тия от другата страна на полицейския кордон „либерали“, „умнокрасиви“, които „ни отнеха родината след 1989 г.“.

Повтарям: ясно видях в лицата на тези хора утрешните (ако надеждите им се изпълнят) „чрезвичайни тройки“, тропащи по вратите, „народни съдии“ и отмъстители за своето бездарие и неспособност. Видях обаче и още нещо, специфично за тях и днес, както тогава, преди 1944 г. Видях, че тутакси след като се пръснат, след като свият байраците и приберат мегафоните, които са им раздали, след като поемат – вече поединично – по притъмнелите софийски улици, те отново се превръщат в онези сиви маргинали, които – разминавайки се с тях – няма и да забележиш, за чиято пояждаща ги отвътре омраза по унилите им лица няма и да заподозреш. Защото те само заедно и охранявани от „органите на реда“ са „граждани“.

В този смисъл – има нещо положително в случки като тази, на която станах свидетел на 4-ти май вечерта пред паметника на защитавания от тях съветски идол. Защото те ни дават редкия шанс да видим (и да си го знаем), че този род люде, които тогава, след 9.09.1944 г. с изпълзяването си от подмолите на патриархално-буржоазна България са я потресли със своята жестокост, са тук и днес. Те също – както новите, „либерални“ разкрепостени, европейски и „високо-технологични“ генерации – са израснали през годините след 1989 г. и ние въобще не бива да ги изпускаме от полезрението си. Всъщност да си позволим да сме „неутрални“ към Путин и Путинова Русия днес, означава да сме неутрални и безгрижни и към тях – към утрешните екзекутори на крехката ни нормалност, към екзекуторите ѝ от завист, от комплексираност, от некадърност да се впишат в нея. И няма значение колко нищожни политически са онези, които ги събират пред мержелеещия се на хоризонта истукан от Изток. В края на краищата и водачите на просъветската БКП в навечерието на 9.09.1944 г. са били политически маргинали. Но са позволили на целокупното комплексирано озлобление да се почувства заедно. И да свърши каквото е свършило.