"Искам да живея и да чувствам всички нюанси, тонове и вариации на умственото и физическото преживяване възможно най-пълно. И аз съм ужасена от болката, смъртта, самотата, унижението и всички основни неща, от които се състои животът, и които трябва да се приемат.“

Тези думи може би казват почти всичко за една от най-въздействащите, но и трагични фигури в съвременната поезия

Силвия Плат

Родена е на 27 октомври 1932 г. в Бостън. Баща ѝ, Ото Плат, е германски емигрант и професор по биология, а майка ѝ, Аурелия Плат - учителка.  

Проявила изключителен литературен талант още от ранна възраст – публикува първото си стихотворение на осемгодишна възраст, след смъртта на баща й през 1940 г. изпада в тежка психическа депресия, която оставя своя отпечатък и върху прохождащата в поезията Плат. 

В колежа Смит тя блести с академичните си постижения, но депресията продължава да я тормози. През 1953 г. прави 

първия си опит за самоубийство, 

който я изпраща в психиатрична болница. 

Спечелила стипендия за Кеймбридж, животът я среща с британския поет Тед Хюз, с когото се женят месеци след запознанството им през 1956 г. Превърнал се в нейн кумир и вдъхновение, в него тя търси не само любовник, но и творчески партньор, ментор, човек, който да я насочва и подкрепя в поезията. Отношенията им напомнят на

бурните артистични двойки, 

при които възхищението и напрежението вървят ръка за ръка.

Връзката им е едновременно бурна и вдъхновяваща, но и разрушителна, вихрушка от страст, болка и неразбиране. В този водовъртеж от толкова много емоции през 1962 година бракът им се разпада.

След раздялата Силвия Плат изпада в дълбока депресия, но тогава пише и най-силните си стихотворения. Търсейки абсолютната истина в себе си, по- често

тя я намирала в болката

Затова й поезия й е като изповеди, наситена с образи на смъртта, болката и преображенията, през които преминава. 

Плат продължава да живее 

на ръба между гения и болката

Нейните дневници, писма и стихотворения са изпълнени  едновременно с жажда за творчество, копнеж за възвишеност и усещане за неизбежна трагичност. Обсебена от идеята за успех и съвършенство – като писателка, майка, съпруга и човек, тя си поставя много високи стандарти, които рядко може да постигне. Тази амбиция е както двигател, който я вдъхновява, но и проклятие,  изтощаващо психиката й, като 
създава усещането за провал.

Не е случайно, че в поезията на Плат често присъства темата за смъртта, но не просто като край, а като форма на освобождение. Пише за възкресението и контрола над собствената съдба, израз на желанието й да  доминира над смъртта, а не просто да ѝ се поддаде. Едновременно с това демонстрира огромната любов, която изпитва към живота и дълбоко страда от неспособността да се задържи в него. 

Философията на Силвия Плат за живота 

е сложна и противоречива – копнее за пълноценно съществуване, но едновременно с това усещането за обреченост никога не я напуска. Търсейки абсолютната истина в себе си, по-често тя е намирала единствено в болката.

Тази дуалност личи и в едно от емблематичните й стихотворения „Огледало“, където говори за неизбежното остаряване и загубата на младостта като удавяне.

За Плат писането не е просто призвание – то е форма на оцеляване, но в най-тежките моменти това се оказва недостатъчно, за да я спаси. В един от дневниците си споделя:

„Ако не пиша, умирам“

Въпреки силата на нейната поезия, депресията  надвива Силвия Плат. Загубила  крехкия балансът между страстта към изкуството и психичното здраве, на 11 февруари 1963, едва 30-годишна, тя тихо затваря последната страница на своята бурна и трагична одисея, като слага край на живота си.

ОГЛЕДАЛО

Аз съм сребърна и точна. Без пристрастия.
Попадне ли ми нещо, глътвам го
каквото е - не ме помътва ни омраза, ни любов.
Не съм жестока. Достоверна съм -
око на малък бог, четириъгълно.
Вторачила съм се в отсрещната стена.
На точици е, розова. Така отдавна гледам,
че вече е частица от сърцето ми. Но тя потрепва.
Лица и мрак периодично ни разделят.

 Сега съм езеро. Една жена над мен претърсва
пределите ми за това, което е.
За миг след туй извръща поглед
към някой от лъжците - свещите или луната.
Гърба й виждам и го отразявам точно.
В замяна получавам сълзи, разтревожени ръце.
Трябвам й. Тя идва и си тръгва.
Лицето й замества всяка сутрин мрака.
Удавила е в мен момиче и сега от мен една старица
се издига ден след ден към нея - като ужасна риба.

Превода Владимир Трендафилов

***
Аз съм сребърна и точна. Без предубеждения.
Това, което виждаш, поглъщам го веднага.
В чистия му вид – без примес от любов или омраза.
Не съм жестока, само съм правдива –
Око на малък бог, четириъгълно.
През повечето време медитирам в отсрещната стена.
На точици е, розова. Толкова дълго я гледах
че се превърна в част от сърцето ми. Но тя трепти.
Лица и мрак разделят ни отново и отново.

Сега съм езеро. Една жена над мене се надвесва,
търсейки моята близост, заради това, което е.
След това извръща поглед към лъжците – свещите или луната.
Гърба й виждам и го отразявам точно.
Възнаграждава ме със сълзи и разтревожени ръце.
Важна съм за нея. Тя идва и си отива.
Всяка сутрин лицето й замества мрака.
В мен тя удавила е младо момиче, и сега от мен старица
се издига ден след ден към нея, като една ужасна риба.

Превод на Юлияна Радулова