Евелина Йекер*

Тази статия поставя въпроси и излага хипотези, провокира размисъл, кани към задълбочено вглеждане във важни явления на нашето време, но не дава почти никакви отговори. Тъй като в България няма проучвания, които биха могли да потвърдят или отхвърлят изложените тук хипотези, а в бившия социалистически лагер те са незначителни, становищата се основават главно на собствените ми наблюдения и нямат претенции да бъдат представителни.

Кои са причините много представители на няколко поколения (50+ и потомствата им) от бившия соцлагер да се обръщат днес към десноекстремистки или дори неофашистки партии и да гласуват за тях? Защо стана възможно както необразовани, така и образовани източноевропейци, които преди падането на комунизма презираха диктатурата и диктаторите, отвращаваха се от тях, възхваляваха свободата като недостижим идеал и горещо копнееха за нея, изведнъж 

да одобряват диктатурата и дори фашизма, 

да се възхищават на фашистки агитатори и да развият култ към тях? Нима демокрацията загуби вече своята сила да убеждава? Или пък гражданите от бившия соцлагер, живели от другата страна на Желязната завеса, си бяха изградили напълно погрешни представи за капитализма, демокрацията и свободата, защото преди 1989 г. пътуването на Запад беше силно ограничено и не можеха да си изградят реалистична представа за капиталистическата действителност? Дали спасителното убежище на демократичния Запад не само че загуби обаянието си след падането на Берлинската стена, но и вече е станало толкова омразно, че хората изпитват носталгия по комунистическата диктатура на пролетариата? И ако това е така, кои са психологическите причини за този обрат?

Според българската медия Клуб "Z", която цитира неотдавнашно проучване на Маркет Линкс сред 1025 души на възраст над 18 години, президентите Доналд Тръмп и Владимир Путин в момента се радват на по-голямо доверие в България, отколкото държавните глави на Франция и Украйна Еманюел Макрон и Володимир Зеленски.

Въпросите и нагласите «за/против ЕС?», «за/против САЩ?», «за/против Русия?» до такава степен разделят гражданите на България, че дългогодишни приятелства се разпадат в ожесточени спорове заради силно поляризирани мнения и позиции. Преди 1989 г. много от тези приятелства бяха споени от антикомунистически нагласи, слушаха се заедно забранени западни радиостанции, копнееха за демокрация, за свобода на словото и на печата, за свобода да се пътува на Запад. Съществуваше пасивна, но все пак съпротива срещу тоталитарната система, обединяващ сподавен гняв срещу диктатурата, лицемерието и недоимъка при т.нар. «зрял социализъм».

«Сега е много по-зле, отколкото при комунизма - всеки прави каквото си иска, няма контрол, цари пълно беззаконие. При комунизма имаше ред и дисциплина, а сега? Сегашното е анархия. Трябва ни някой като Орбан или Путин, че да се оправим», казва 63-годишният Ж. от малък град в Южна България на чашка ракия в дома си. Като младеж той беше кротък антикомунист, който пред най-близките си хора се възмущаваше от дългия списък с привилегии на «другарите». От началото на трудовия си живот до сега Ж. работи в близкия оръжеен завод. Той боготвори «татко Путин», а всяко критично изказване за Русия относно войната в Украйна за него е чиста «западна пропаганда». Негов враг е ЕС, особено Урсула фон дер Лайен, която щяла да му открадне спестяванията и тези на «целия народ», ако еврото замени лева през следващата година. И разбира се, НАТО също е негов враг, въпреки че Ж. работи в оръжеен завод, който произвежда боеприпаси и оръжие за въоръжаване на страните от НАТО и Украйна. Когато му припомних факта, че именно с пари от програмите на ЕС за развитие на селските райони е бил изцяло обновен и ремонтиран целият център на малкото му градче и двете църкви, той казва: «Това не е подарък от ЕС! Това са моите пари, които внасям в ЕС... Аз не дължа нищо на ЕС!» По-голямата част от хората в този малък град, който е известен в цялата страна с дългото си комунистическо минало и с любовта си към СССР, мислят като Ж. «Руснаците ни освободиха два пъти - от турците и от фашистите, а сега ще ни освободят и от ЕС и НАТО», убеден е колегата му, който седи с нас на масата. «Няма от какво да ни е страх, ако руснаците дойдат пак. Знаем какво беше 45 години, няма да е нищо ново. Свикнали сме им. Знаем какво да правим и какво – не, нищо не ни плаши, пак ще ги посрещнем с хляб и сол».

Не само необразованите и слабо платени хора като Ж. и колегата му от малките български градове и села обаче са тези, които гласуваха за неофашистката проруска партия «Възраждане» на всички предсрочни парламентарни избори през последните три години, но и студенти, добре платени хора, живеещи в чужбина, много хора с висше образование в България и извън нея. На парламентарните избори в България през 2023 г. за «Възраждане» гласуват 53,3% от избирателите с висше образование, над 44% от избирателите със средно образование и само 2,6% с най-ниско основно образование (Ончева 2023): Най-много висшисти сред електората на ПП-ДБ, ИТН и Възраждане. Тази партия е трета по сила и на двата предсрочни парламентарни избора през 2024 г.

Какво се случва с тези хора? Как една немалка част от населението на бившите социалистически страни стигна до този вътрешен обрат, при който убежденията се обърнаха на 180 градуса спрямо външния обрат от 1989 г.? Парите от ЕС се приемат като нещо естествено и подразбиращо се, а в същото време се отхвърлят основните нагласи и ценности на ЕС. Как бившите млади привърженици на демокрацията, правата на човека и свободата се превърнаха в крайнодесни консерватори, които все повече се радикализират до степен да се превърнат в неофашисти?

Аз наричам това явление на пълен вътрешен обрат, който се наблюдава сред гражданите на доста страни от бившия Източен блок, 

«синдромът Орбан»

 Виктор Орбан, който като ученик в гимназията е председател на младежката организация на Унгарската социалистическа работническа партия, през 1988 г. става съосновател на Федерацията на младите демократи (Fiatal Demokraták Szövetsége, Fidesz), а през 1989 г., още преди падането на комунизма, като студентски лидер иска изтеглянето на руските войници от Унгария. След избирането му за министър-председател на Унгария през 2010 г. през годините той все по-често се обръща с възхищение към Владимир Путин, а по-късно и към Доналд Тръмп, за да може най-накрая бавно, стъпка по стъпка да превърне Унгария в «нелиберална» и тоталитарна държава. Унгарският правителствен ръководител, който в момента е горещо аплодиран от безброй граждани в бившия Източен блок, сега се е слял, замаян от възторг, с диктатори като Путин и Тръмп и потъпква демократичните принципи на ЕС, за които някога се е борил.

За Виктор Орбан се знае, че е бил бунтар още от детството и ученическите си години, че възрастните не го харесвали, но и той не ги е харесвал. От дете проявява силна воля за власт. Строгият му баща с авторитарен стил на възпитание до 17-годишна възраст бие сина си по няколко пъти годишно заради «дръпнато поведение». Орбан има трудни отношения с него през детството и юношеството си. Баща му, член на Комунистическата партия, принадлежи към партийното ръководство на местния селскостопански колектив. Известен със суровите си методи на възпитание, включващи налагане на строга дисциплина, упорита работа, както и натиск върху сина за постигане на резултати, бащата е емоционално дистанциран, непоказващ почти никаква привързаност към сина си.

Наблюдаваемото днес поведение на Виктор Орбан навежда на мисълта, че личността му, моделирана в късния социализъм, е авторитарна. Изглежда че тази авторитарна личност е била сериозно стресната от сблъсъка си с неконтролираното и неконтролируемо разрастване на свободата за всички хора и във всички посоки след падането на комунизма през 1989 г. Налага се представата, че Виктор Орбан започва да възприема свободата на другите като толкова силна заплаха, че спасително избира обратния път към познатия, 

сигурен свят на диктатурата и авторитарното ръководство

 Ако това е така, възниква въпросът дали честотата на«явлението Орбан» в бившия Източен блок, а оттам и възходът на проруските неофашистки партии, може да се обясни, наред с другото, и със значителната разпространеност в тези страни на авторитарни характери и авторитарни личности?

Речникът по психология на Дорш съдържа следното описание на авторитарния характер:

«Авторитарен характер [authoritariancharacter; френски autoritaire изискващ подчинение, деспотичен, латински auctoritasрепутация, власт, достойнство, гръцки χαρακτήρ(character) отпечатък, особеност].

(…) Фром (1945 г.), който въвежда термина социален характер или обществен характер, разширява понятието и обобщава социалните нагласи и личностните характеристики (личностните черти), които формират негативното социалното поведение в авторитарния характер: подчинение на авторитети, както и деструктивност (разрушителност), самоизтъкване и твърд конформизъм: тези хора се възхищават на авторитета и се стремят да му се подчиняват; в същото време те искат сами да бъдат авторитети и да накарат други да им се подчиняват. Тази повсеместна ориентация към власт и сила включва и начин на мислене, който (…)отхвърля всичко, което е чуждо, в това число както чужденци, така и чужди обичаи (етноцентризъм). Авторитарният характер е склонен да следва идеологии, той е конформистки, в крайни случаи "потенциално фашистки" и деструктивен. Фром вижда психологическото обяснение на тази характерова структура преди всичко в (...)неспособността на хората да се справят с фундаменталната си свобода - те бягат от  самоотговорната свобода в конформистката сигурност и се ориентират към авторитета. Този социален характер се предава преди всичко чрез типичните основни преживявания и опит в семейството, в контекста на социалните условия и адаптации ("Бягство от свободата", 1941 г.).

Ерих Фром формулира авторитарната личност по следния начин:

«Какво разбираме под "авторитарна личност"? Обикновено виждаме контраст между човека, който иска да доминира, да контролира или да потиска другите, и другия тип, който е склонен да се подчинява или да бъде унижаван. Понякога (…)се говори и за "лидер" и "последовател". Колкото и разбира се, да има разлика в много отношения между управляващи и управлявани, двата типа, или както можем да кажем и двете форми на авторитарна личност, всъщност са тясно свързани.

Това, което ги обединява преди всичко, т.е. това, което представлява същността на авторитарната личност, е неспособността: да се изправиш сам, да бъдеш независим, или, казано по друг начин, да понесеш свободата. Противоположността на авторитарния характер е зрялата личност: човекът, на когото не му се налага да се вкопчва, защото активно схваща и разбира света, хората нещата(...)

(…) Пасивно-авторитарният, или, както можем да кажем, мазохистичният, податлив на подчинение характер се стреми, макар и несъзнавано, да се превърне в част от по-голямо цяло; да стане придатък, частица, макар и малка, от "великия" човек, "великата" институция, "великата" идея. Човекът, институцията или идеята могат да бъдат действително важни или дори само силни или просто да бъдат чудовищно раздути от вярващия в тях; необходимо е той - субективно - да бъде убеден, че "неговият" лидер, неговата партия или държава или неговата идея са силни и върховни, че той самият е силен и велик, че е част от "великите"; парадоксът на тази пасивна форма на авторитаризъм е: човек се снишава/принизява, за да бъде велик - като част от великите. Такъв човек иска да му се дават заповеди, за да не се налага сам да взема решения и да поема отговорност. Този мазохистичен човек, който търси зависимостта, често се страхува дълбоко и несъзнавано от чувството си за малоценност, за безсилие и за изоставеност. Точно затова той търси "лидера", голямата сила, за да се почувства сигурен чрез участието си в нея и да преодолее собственото си чувство за малоценност. Той съзнавано вярва, че неговият лидер, неговата партия, неговата държава или който и да е друг, е обективно превъзходен, справедлив и силен. Несъзнавано той чувства собственото си безсилие и се нуждае от лидера, за да се справи с това чувство. Този мазохистичен, послушен човек, който се страхува от свободата и бяга от нея в идолопоклонничество, е човекът, на когото се крепят авторитарните системи, нацизмът и сталинизмът….».

Въз основа на резултатите от обширните си изследвания върху предубежденията в САЩ през1945/46 г. групата изследователи Теодор В. Адорно, Елза Френкел-Брунсуик, Даниел Й. Левинсън и Р. Невит Санфорд описват авторитарната личност като комбинация от ригидно придържане към конвенциите, ориентация към власт, раболепие, разрушение и цинизъм. Изследователите подчертават, че хората с тези нагласи и възгледи са «потенциално фашисти» и че е само въпрос на подходяща възможност да започнат да се държат според предубежденията си. 

В унисон с горните констатации на Фром и Адорно, както и с разсъжденията на Д. Тодоров (вж. "Моралното наследство" на тоталитарния социализъм", личните ми наблюдения върху поколенията над 50 години (а често и върху техните потомци) показват следното по отношение на «явлението Орбан» в България: 

1.   Те все още сляпо вярват в авторитети, често са раболепни и покорни.

2.   За тях връзките с влиятелни хора и «силните на деня», както и шуробаджанащината все още са от решаващо значение за напредъка в живота.

3.   Те са подозрителни или дори недоверчиви към своите близки.

4.   Те са враждебно настроени към тези, които са различни от тях.

5.   Виждат във всеки потенциален противник и дори враг.

6.   Склонни са да възхваляват насилието.

7.   Не се отделят от родителите си и продължават да бъдат социализирани по патриархален начин.

8.   Мнозинството от тях са имали авторитарни родители и учители, които са били строги, рестриктивни, заповядващи и наказващи, следвайки примера и изискванията за възпитание на комунистическата партия. Те продължават този авторитарен стил на възпитание и при децата си.

9.   Често са склонни да се идентифицират с агресора, проявяват малко добронамереност, съпричастност и солидарност с по-слабите хора и жертвите. За тях проявата на слабост е сериозен провал.

10. Продължават да не вярват на държавата и да нямат доверие в нейните институции.

11.  Те се чувстват по-висши от малцинствата, но в същото време се усещат застрашени от тях и затова са против твърде много права за малцинствата. Тези поколения толерират съществуването на малцинствата като неприятна реалност, но не са готови да се опитат да ги разберат и да се занимаят с тях. И няма значение дали става дума за роми, евреи, турци, арменци, ЛГБТ хора или бежанци.

12. Голяма част от хората от тези поколения не приемат, че защитата на малцинствата е един от най-важните приоритети на съвременната демокрация.

13. Национализмът и вкопчването в традициите са най-добрата им защита срещу външни заплахи: политиките на ЕС, неразбираемите и затова неприемливи ценности на ЕС (зачитане на човешкото достойнство, свободата, демокрацията, равенството, правовата държава и зачитането на правата на човека, включително правата на лицата, принадлежащи към малцинства).

14. Доста хора от поколенията 50+ в България биха искали да имат силен държавен лидер, който да отстоява националната идентичност и традиционните ценности (християнско семейство, православна религия и обичаи, политика на два пола) и да се разбира добре както със Запада, така и с Русия. В продължение на десетилетия България беше неофициално 16-а република на СССР и най-близкият сателит на Съветския съюз от всички държави от Източния блок. Затова и много българи на 50+ биха искали да си върнат своя «голям руски брат». Други мечтаят за «президентска република» като подходяща форма на управление за страната в бъдеще.

15. Колкото по-добро е материалното положение на тези хора, толкова по-недоволни и скептични са те по отношение на ЕС, чувстват се експлоатирани от него и се смятат за «поробени» от него.

Примерът с България повдига въпроса дали електоратът на неофашистките и проруските партии в бившия Източен блок не се състои предимно от сталинистки авторитарни характери и личности? Ако това е така, то следва въпросът как се появяват тези характери и личности и защо се запазват 36 години след падането на комунизма през 1989 г.?

 Какво е общото между тях и фашизма?

«Фашизмът е открита терористична диктатура на най-реакционните, най-шовинистичните и най-империалистическите елементи на финансовия капитал.» Това е определението за фашизъм, прието на 13-ия пленум на Изпълнителния комитет на Комунистическия интернационал през декември 1933 г. Това марксистко-ленинско определение беше здраво застъпено в часовете по история в бившия Източен блок след 1944 г., като в продължение на няколко поколения постоянно се напомняше да бъдем бдителни, защото «Никога повече!» фашистите не бива да завземат властта и да използват диктатурата си, за да хвърлят света в катастрофа, както направиха през Втората световна война. 

Следващите ми разсъждения се основават изключително на горното определение за фашизъм.

Основните характеристики на фашизма са следните:

1.  Насилствено въвеждане на еднопартийна система

2.  Една партия контролира парламента, законодателната власт и съдилищата и лишава държавата от всички нейни функции

3.  Цензура и тотален информационен контрол върху медиите.

4.  Създаване на апарат за шпионаж и доноси

5.  Създаване на концентрационни лагери за непокорните и бунтовниците

6.  Култ към лидера

7.  Ограничаване на ролята на църквата, която подлежи на партиен контрол

8.   Унищожаване на правата и свободите на гражданите

9.   Създаване на вражески образи на външен и вътрешен враг

До падането на комунизма през 1989 г. едва ли някой в Източния блок е бил наясно, че животът в ранното и късното социалистическо общество напълно е отговаряло на тези характеристики. Нито пък на хората им беше възможно да го осъзнаят, защото в социалистическото общество всички официално бяха равни, така че нямаше как да има предпоставки за появата на фашизъм. Стремежът беше към комунистическия идеал, а той нямаше нищо общо с финансовия капитал и фашизма. Финансовият капитал и фашизмът бяха външните врагове от Запада, с които трябваше да се борим чрез постиженията на зрелия социализъм. Следвам идеята на Г. Каприев, че след етапа на така наречената «десталинизация» около 1967 г. в България започва 

периодът на националния комунизъм

 На преден план излиза патриотичното възпитание на народа, социалистическият режим се «българизира» с благословията на Леонид Брежнев, генерален секретар на ЦК на КПСС. Много «народни" традиции, обичаи, мелодии, текстове и танци са преиначавани, започва процес на масово митологизиране и фалшифициране на българската история. Национализмът е издигнат в държавна идеология и има за цел да поддържа високо ниво на политическа мобилизация (Kapriev 2025). «През 80-те години на ХХ век българският социализъм е популистки, чисто националистически авторитарен режим», казва Г. Каприев в наскоро публикуваната си книга Българските разломи. Естествено беше, че във всички социалистически страни по това време съществуваше еднопартийна система с водеща роля на комунистическата партия и че тази партия управляваше, контролираше, командваше и нареждаше «в името на народа» и «за благото на социалистическото общество», служейки на основния принцип на диктатурата на пролетариата. Функционерите на тази партия знаеха кое е добро и кое е лошо за населението и стриктно следяха за спазването на партийните разпоредби и правила на поведение от страна на социалистическите граждани. Като изключим лошото стопанисване и постоянния недостиг на стоки, животът в социалистическия Източен блок беше иначе сигурен и безопасен, както показва примерът на България: държавните граници бяха затворени за почти всички, народната милиция безмилостно преследваше и биеше за най-малкия бунт или нарушение. В страната цареше ред и дисциплина, почти не се чуваше за престъпления, защото не се съобщаваше за тях.

Но социалистическият човек трябваше постоянно да се страхува. Живеехме в атмосфера на дифузен страх и недоверие към всички около нас. По този начин, чрез страха, хората бяха държани малки, незначителни и безобидни. Според личните ми наблюдения социалистическите граждани трябваше освен това да живеят постоянно с чувство на срам и вина, както и в постоянен страх от наказание. Това наказание можеше да дойде както от собственото им семейство, така и от държавата (училище, работно място, университет, милиция, Партия, Държавна сигурност), защото постоянно и манипулативно ти се набиваше в главата, че си недостатъчен, че нямаш никаква цена и значение, че си никой и че не струваш нищо. И защото си такъв, затова трябва да си благодарен на комунистическата партия за съществуването си. Отношенията в семейството бяха отражение на отношенията между държавата и нейните граждани - подчертано авторитарни, очакващи послушание, изпълнени с потисната агресия и амбивалентност. В резултат на това социалистическият индивид, израснал в постоянен страх, като възрастен беше зависим, слабо инициативен, предимно пасивен, несигурен, незрял, доминиран от чувство за малоценност и характеризиращ се с висока степен на ранимост и нарцисизъм. Хората, при които тези характеристики бяха особено силно изразени, и които таяха силни амбиции и огромна скрита жажда за признание, бяха вербувани от органите на Държавна сигурност като тайни агенти и доносници. Властовата позиция, която те придобиваха чрез тази функция, им позволяваше да доминират над своите съграждани, да ги контролират, да определят начина им на живот, както и да пътуват на Запад и да натрупват много пари в западна валута. По този начин в тези среди бавно и тайно е растял значителен финансов капитал, който в никакъв случай не беше предвиден за социалистическите условия и не биваше да съществува. Мощта, която хората на Държавна сигурност усещаха чрез контрола си над другите, чрез  привилегиите си и притежанието на западни пари, наред с безсилието пред чувството си за малоценност, ги караше да се идентифицират със «силните на деня» (партийните водачи на България и тези на СССР), тласкаше ги да се слеят с тях, за да измъчват садистично по-слабите простосмъртни. Този модел на съюзяване с привилегированите по-силни и унижаване, пренебрегване и тероризиране на непривилегированите по-слаби се разпространяваше като 

неписан закон 

в обществото от детската градина до пенсионна възраст. Как иначе бихме могли да си обясним присъствието на толкова много доносници и сътрудници на Държавна сигурност от всички възрасти по времето на социалистическия ни живот? Такива нагласи се предаваха на следващите поколения чрез примерите за подражание и чрез възпитанието, като по такъв начин авторитарните характери и личности се разпространяваха до степен да доминират с течение на времето, та до днес.

Така несъзнавано живеният фашизъм, продаван на населението от комунистическата партия и нейните авторитарни лидери 45 години като социализъм, се превръща в интроект чрез водещи фигури в обществото, повечето от които са носители на белезите на авторитарната личност (учители, университетски преподаватели, партийни, пионерски и комсомолски лидери, армия, Държавна сигурност, членове на семейства, роднини в периода на социализма до 1989 г.). 

В този смисъл може да се твърди, че у много граждани от бившия социалистически лагер 

дремят фашисти, които могат да бъдат разбудени, когато настъпят несигурни и непредсказуеми времена. Тъй като тази скрита форма на фашизъм не беше разкрита, не беше разобличена и преработена, носителите й търсят чрез своеобразна регресия спасение и вътрешна сигурност във вече познатото убежище на диктатурата. Такива хора искат лидер, от когото да се страхуват, но който да ги направлява, да ги защитава и да отнема страховете им от бъдещето. Те се впускат в «бягство към авторитарното» (по Е. Фром, Фром 2024): "Страхът от свободата". 28-о издание. Мюнхен: dtv Verlagsgesellschaft mbH&Co.KG, с. 107. Това 

бягство към авторитарното

 им дава липсващото чувство за сигурност.

Въпреки че тези особености важат както за Изтока, така и за Запада, според мен бившите социалистически граждани от поколенията над 50 години и техните потомци са доста по-склонни да проявяват поведение и черти на авторитарната личност по време на криза, отколкото западните граждани. Причината е в останалия непреработен несъзнавано живян сталинистки фашизъм. Затова именно неосъзнатите жертви на сталинистките фашистки режими в Източна Европа, маскирани като комунистически, в момента избират проруските и профашистките партии, като се идентифицират с агресора. От друга страна, осъзнатите жертви, които бяха пряко атакувани от репресивното насилие до 1989 година, днес са ангажирани с ценностите на ЕС и продължават да се борят за свобода, демокрация и човешки права. И те са единодушни: «Никога повече!»

За да се гарантира обаче, че това «никога повече» няма да се повтори наистина никога повече, гражданите на бившите социалистически държави се нуждаят от повече разяснения, просвета и най-вече от научни изследвания на авторитарния характер и авторитарната личност, както са дефинирани от Е. Фром и Т. Адорно. И не трябва да се притесняваме да назоваваме фашизма като такъв, където и да го срещнем. Защото омаловажаването му и описването му като популизъм или като десен екстремизъм е изключително опасно.

Библиография:

BMEIA: Фактологична справка май 2023 г.

https://www.bmeia.gv.at/fileadmin/user_upload/Zentrale/Europa/EUGR/Factsheet_EU_als_Werteunion.pdf

Фашизмът в Германия - XIII пленум на ИККИ - декември 1933 г. Москва/Ленинград, Издателски кооператив на чуждестранните работници в СССР, 1934 г., с. 277-282.

https://dorsch.hogrefe.com/stichwort/autoritaerer-charakter

Фром, Ерих (1957 г.): ''За структурата на авторитарната личност''. German University Journal. Том 12 (№ 9), стр. 3-4.

Фром, Ерих (2024): ''Страхът от свободата''. 28-о издание. Мюнхен: dtv Verlagsgesellschaft mbH&Co.KG, стр. 107.

Каприев, Георги (2025): Българските разломи (Bulgarskite Razlomi), Sofia, Izdatelstvo ,Iztok-Zapad', pp.149-150.

Клуб "Z" (2025 г.): "Маркет линкс": Тръмп и Путин с по-високо доверие в България от Зеленски и Макрон. 06.03.2025

https://clubz.bg/159369

Lendvai, Paul (2021): Orbans Ungarn, Vienna: K&S Verlag, pp.22-24.

Oncheva, Juliana (2023): Най-много висшисти сред електората на ПП-ДБ, ИТН и Възраждане. 03.04.2023

https://offnews.bg/izbori/naj-mnogo-visshisti-sred-elektorata-na-pp-db-itn-i-vazrazhdane-798402.html#

Steiner, J.M. и Fahrenberg, J. (2004): "Adorno und die autoritäre Persönlichkeit"; https://fromm-online.org/; вж. също "Adorno und die autoritäre Persönlichkeit" в: Kölner Zeitschrift für Soziologie und Sozialpsychologie, Wiesbaden Vol. 56 (March 2004), pp. 127-152.

Тодоров, Добрин (2023): "Моралното наследство" на тоталитарния социализъм. 18.09.2023 г.

https://kultura.bg/web/%D0%BC%D0%BE%D1%80%D0%B0%D0%BB%D0%BD%D0%BE%D1%82%D0%BE-

Благодарности на проф. д-р д.ф.н. Добрин Тодоров, София, на проф. д.ф.н. Милена Кирова, София и на проф. д-р д.м.н. Луц Гьотцман, Берлин, за литературните препоръки.

*Евелина Йекер е родена през 1963 г. в Стара Загора. Живее в Швейцария от 1996 г. Работи като психиатър и психоаналитично ориентиран психотерапевт на индивидуална практика в Луцерн. Преподава като клиничен доцент Психосоциална и психосоматична медицина в Университет Цюрих.