Христо Слави Рачев

Пожелавам на българите през 2024 година да се опомнят. Да се надигнат от тепиха на постсоциализма, преди да получат тежък нокаут. Да се усмихват по-често, че не се траят. Да плюскат и препиват по-малко и размишляват повече. След толкова удари по главите и в стомаха, 80 години живот в скафандър направен от руски чугун, естествено е, като отвинтиш чугунената глава на такъв народ и го лъхне чистият въздух на демокрацията да остане с години невменяем. Тези, които се съвзеха, напуснаха бързо територията.

Внедреният президент с яйцевидна глава и лепнати уши на четириного щял да внася в конституционния съд… всъщност протест, че го принуждават да спазва конституцията. Дори и най-бегла лицева антропология показва, че в трюмовете на такова президентство липсва кислород, светлина; диша се тежко, с пуфтене и увъртане, да не се блъснеш в нечий скафандър, да не се разхерметизираш, разконспирираш и загинеш от чистия въздух. Голямата беда е, че повече от милион български хора са повредени неспасяемо, повреждат и децата си.

Синдромът на катуна

Подобен бъг ще откриете кодиран и в негатива на нашите празнични пожелания. Според тях излиза, че:

Всички сме болни. 

Лишени сме от щастие.

Няма любов.

Нямаме никакъв късмет. 

Животът е обидно кратък.

Всичко е лошо и хората са лоши. 

На мъртвите им е непоносимо тъмно.

Никой няма успех. 

Всички сме бедни.

Обезателно до един сме неверници.

От тези негативи, копирани и поставени във фиксаж изплуват позитивните ни пожелания за здраве, щастие и дълголетие. Естетиката на скафандърните хора ни заля. От екраните рукна чалга, разиграха се, сякаш ги обзе бяс. Върнаха се в епохата на земноводните, зашаваха като попови лъжички из миазмите на водоемите; хукнаха обзети от стокхолмски колики да пазят монументите на палачите си. И о, чудо, точно на тези, които насила ги напъхаха в скафандрите на деспотията и им завинтиха отгоре чугунени глави. Когато лумпените започнат да халюцинират патриотични образи, да татуират на бузите на гъза си патетични образи - всичко е правилно. Овладяхме ли думите и понятията, с които да опишем нашите страдания, заснежените върхове, себеподобните твари, и най-важното - съдбата на всички нас. Всеки, който отказва да разсъждава, къде се намираме и какво става по света; не издирва нови сюжети за успех и провал, не е в състояние да интерпретира всичко това в дълбочина - има реален принос към упадъка.

Вечната битка между доброто и злото продължава,

рунд след рунд, без изгледи някой да е взел преднина.

Толкова народ нехае, че на този свят има лошотия и сатана, малшанс и растящо струпване на хора, лишени от ум. Нехаем как звучи в околните личната ни грамофонна плоча, има ли драскотини, съскане, задиране, повтаряне и виене на умряло.

Това не го разбираха и в родната идиотска казарма. Лежах в ареста заради Бийтълс. Една и съща народна песен тровеше слуха ми. Точно в 5 часа пускаха грамофона и тенекиен глас на вълчица от Подбалкана изправяше косите на остриганите стотина недоспали глави. След година идваха нови гологлави шилета, обличаха ги във възможно най-неудобните дрехи - плочата оставаше същата. По света се появиха попгрупи, търсеха пулса на века, на личните си драми, протести, кодираха ги в акорди, музика, вокали и ритми; пееха от сърце и душа. Петилетка след петилетка, плочата оставаше същата. Тук сладникавите гласове на Георги Кордов, Ирина Чмихова и цяло поколение гласове на безвремието наливаха през фуниите на грамофона бездарието и застоя в българските глави. Накрая се роди пърхащият с мигли, налудничав поглед и непоносими лицеви гримаси съвременен путиноид Филип Киркоров. В тези мрачни години и народните певици бяха грозни. Кръстени с имена като Вълкана, Куна, Петрана… не знам защо, имаха брадавици, мустаци, криви зъби и току без повод се усмихваха зловещо… 

Видите ли хора в скафандри да ви разясняват с глухи гласове конфликтите по света, отминавайте ги, а на падналите в канавката, които се опитват да измъкнат главите си от железните каски - помагайте. Обяснете им, че има обратна резба нарязана от монументалната пропаганда и е достатъчно да се завърти надясно. Но умерено. Посочвайте им как да отвинтят чугуна от главите си. Как да се справим с усложненията от кесонната болест, на българите лишени от кислорода на демокрацията. Криваци по гърба, усмирителни ризи или търпение с надежда че времето лекува. Общество, което не разполага със сили на реда, водни струи и шокови палки открива със закъснение, че чугунените глави и скафандърните хора имат недостатъка да се израждат и възраждат. Тогава демокрацията се изнизва на мехури като последния издишан кислород към повърхността. Народът потъва към мрачните дълбини, откъдето няма излизане.