Януш Бугайски, The Hill

Надпреварата за Белия дом навлезе в критична фаза, което прави особено важно избирателите да разберат основните идеологически послания на кандидатите. Въпреки че в Демократическата партия често използват „социализма“ и „прогресивизма“ като взаимозаменяеми понятия, между тях има съществена разлика. Докато „прогресивизмът“ е широко разпространено убеждение за социално развитие, което може да бъде свързано с почти всяка политическа идеология, „социализмът“ има много конкретни проявления и цели.

На практика етикетът „прогресивен“ обхваща широк политически спектър - от фашисти, които се стремят да издигнат нациите си, и империалисти, прокламиращи развитието на колонизираните общества, до леви и десни реформатори, насърчаващи специфични социални промени.

Думата беше похитена и от болшевиките, и от други комунисти, за да налагат твърдението, че марксистките пророчества и ленинската практика неизбежно ще донесат прогрес на човечеството. Етикетът се използва донякъде и в американската политика, често от либералите, стремейки се да избегнат негативните конотации на „либерал“, които се лансират от консерваторите.

За разлика от еклектичния характер на прогресивизма, 

социализмът е специфична идеология, която всъщност е регресивна

След като се провали в изпълнението на обещанията си през 20 -ти век, някои от неговите пропагандатори приеха етикета „прогресивен“ като форма за прикритие. Левичари и бивши съмишленици на Съветския съюз и Куба, като сенатор Бърни Сандерс (I-Vt.), открито се обявяват за „социалисти демократи“, стремейки се да убедят избирателите, че социализмът продължава да е прогресивна сила. Историческата памет обаче ни представя съвсем различен разказ.

Социализмът се появява в края на 19 -ти век, като антикапиталистическо движение, налагащо икономическо равенство, гарантирано от държавната власт. Два са основните социалистически потока, които доминират - системните или демократични социалисти, които искат да действат в рамките на съществуващите институции, като ги  трансформират, реализирайки своите идеологически цели,  и революционен или комунистически поток, който се стреми да премахне съществуващите институции и да ускори създаването на истинско социалистическо общество.   

Лидерите на двете фракции вярваха, че те са прогресивният авангард, който ще погребе капитализма и ще премахне неравенството и несправедливостта. Демократичните социалисти в западните общества рядко критикуваха своите революционни другари в Съветския съюз, Източна Европа, Китай, Куба, Виетнам или другаде, дори когато убиваха или затваряха милиони хора докато провеждаха своята „класова борба“ срещу капитализма и буржоазията. Техните методи може да бяха различни, но техните цели съвпадаха - създаването на 

социалистическа утопия,

 контролирана от просветени лидери. Следователно, масовите репресии в Куба и Китай можеха да бъдат прокламирани като жертва на „прогреса“, който включва кампании за ограмотяване, насаждайки комунистическа пропаганда сред масите.

Революционният комунизъм напълно се провали в постигането на обещания напредък, а неговите експерименти доведоха до милиони жертви и масов геноцид. Много от системните социалисти на Запад се насочиха към различни форми на социалдемокрация и социален просперитет, след като най-накрая осъзнаха, че държавното икономическо планиране обезсилва предприемачеството, иновациите и модернизацията. Капитализмът доказа, че е важен за икономическия растеж и единственият въпрос беше как да бъде регулирана защитата на работниците и предотвратени злоупотребите като монополизма и покачването на цените.

Много малко леви партии в съвременна Европа се определят като социалистически, тъй като движението до голяма степен е дискредитирано и е загубило голяма част от предишната подкрепа на работническата класа. Скандинавските държави като Дания и Норвегия, които бяха сочени от някои американски „социалисти демократи“ като пример за САЩ, могат да имат силна и справедлива система за създаване на  благосъстояние, но също така са прокапиталистически, имат благоприятна среда за бизнес и са икономически конкурентоспособни. Освен това те ревностно  избягват етикета „социалистически“ заради негативните му конотации.

В Съединените щати вярващите в социализма винаги са били малцинство, тъй като американското общество се основава на  принципите на индивидуализма и предприемачеството, а не на колективизма и доминацията (тежестта) на държавата. Имигрантите, които се стичаха в Америка, сред които бяха и милиони хора от комунистическите държави, желаеха да избягат от държавното потисничество и искаха просто да имат възможност да работят, да печелят и да се конкурират. Управляващите в Европа „социалистистически демокрации“  или „народни демокрации“ обявиха, че  е завършил първият етап от развитието на истинския комунизъм, докато икономическият упадък не срина цялата система преди 30 години.

Сегашното възраждане на

социалистическата идеология в Америка

се основава на смесица от идеализъм, цинизъм и невежество. Циничните истински вярващи социалисти, които никога не са живели в социалистическите общества, използват идеализма на по-младото поколение и това, че те игнорират очевидно трагичните резултати от социалния инженеринг, извършен от социалистическите партии. Те се възползват от неравенството в материалното благосъстояние, за да насърчават „класовата борба“ в преследване на социалистическо преразпределение в полза на държавата. Те освен това обещават идилични икономически модели, които просто не могат да са приложими.

В исторически план социалистическите утопии бързо се превръщат в немощни социални антиутопии, каквато демонстрира Венецуела през последните години. Не може да се вярва и на обичайно въздържащи се от политически амбиции „социалисти демократи“, че „този път ще се оправим“. В действителност, една истинска социалистическа програма, дори тя да е облечена в примамлива демократична или прогресивистка дреха, гарантира икономически упадък, социални конфликти и засилваща се репресия (подтисничество) от страна на държавата.

Превод: Faktor.bg