Хари Хараламбиев

Посветените в католицизма знаят, че месата е религиозно произведение за солисти, хор и оркестър, изградено върху текст от католическата литургия.
Във вечерта на 18 декември 2022 година месата беше в чест на неповторимия Леонел Меси и неговите съотборници, но най-вече за него.
Когато седнах, за да напиша редовете, които следват, все още не е заглъхнало ехото от финалната среща на двадесет и второто световно футболно първенство в Катар. Все още не са заглъхнали вълненията, както и коментарите за представянето на държавите финалисти.
Навярно твърде рано е да се правят анализи на видяното от Аржентина и Франция в панорамната картина, да се правят генерални поуки от най-висшия футболен форум.
С течение на времето ще се стигне до нови, по-точни мисли и до нови по-верни открития. Това е неизбежно. Защото футболът – тази толкова привлекателна игра, не може да не въздейства върху мисленето на неговите познавачи и верни поклонници.

Сега, когато световният шампион е известен, можем да кажем, че това беше 

най-зрелищното първенство

 В него имаше динамика, главоломни обрати и неочаквани развръзки. Имаше и сълзи, сякаш, за да потвърдят правилото, че футболът не се вмества в прокрустовото ложе на прогнози и схеми.

Едно от най-впечатляващите представяния беше това на Мароко. Изграден от изкусни майстори, отборът достигна до полуфинал, саморазправяйки се с великата футболна сила Португалия.
Срещу хърватите мароканците се държаха повече от достойно. С поведението си загатнаха, че в бъдеще останалите трябва да се съобразяват с тях.

Качествени игри демонстрираха бразилците, хърватите и британците. На другия полюс се очертаха германците, които с безидейната си игра показаха, че са в 

дълбока криза,

 че не бяха готови за най-великия футболен форум.

Сочените за фаворити белгийци се оказаха далеч от модните тенденции на тази игра – непрестанно движение, разкрепостена и атакуваща игра. Дори талантът Кевин де Бройне не успя да изпита великата радост – да прегърне златната купа, носеща името на богинята на победата Нике. Да не говорим за испанците – объркани, депремирани, безидейни. Дори впечатляващият резултат, който постигнаха срещу Костариканците показа, че без футболисти като Шави, Иниеста, Пике и Вия, за дълго ще бъдат извън талвега на великите футболни сили, сред които бяха до неотдавна.

Вън от всякаква условност, аржентинците заслужено станаха световни шампиони. На терена, водени от Меси, бяха единадесет съвсем различни по манталитет играчи, но в същото време помежду си имаха нещо общо, едва доловимо. Всеки един от тях по своему отразяваше един и същи характер. Те бяха естественият отбор, който доказа стародавното правило 

„Лошият старт не означава лош финал”

Аржентинците доказаха, че са най-борбеният и всеотдаен отбор. Играха непринудено, с удоволствие. И по ярък начин демонстрираха своите умения и качества. Впечатляваща беше радостта, с която се отдаваха на играта, лекото и непринудено боравене с топката.
И срещу именитите французи във финалния мач от първата до последната минута играха с вдъхновение, с увереността, че ще бъдат шампиони.
В основата на игровата тактика на аржентинците стоеше особена психологическа нагласа. Дори и когато допуснаха трудно обясними голове, те мислеха за атака.
Както и на финала те тръгнаха упорито напред със самочувствието, че знаят и как могат да побеждават. Силата им бе в рационалните действия на всеки по отделно и на състава като цяло. Всеки от тях покриваше огромен периметър, рейдовете им бяха неочаквани, изненадващи, на висока скорост.
Мениджърът Скалони предлагаше богатство от тактически варианти, с които изненадваше. В елиминационните двубои аржентинците изпратиха предупреждение за внушителната си нова идентичност.
С футболист като Меси аржентинците не можеха да не станат световни шампиони. В неговото поведение съзрях странна смесица от скромност и самочувствие, които поразяват. Той е футболистът, който борави с топката с непокварена нежност, рисуващ чудновати картини върху зеления килим.
Някой беше казал, че 

„Меси е в сърцето на аржентинския отбор”

 Мисля, че е по-справедливо да се каже, че е самото сърце.
Какво да кажем за французите? Те бяха достоен съперник. Играха със самочувствието на световни шампиони. Имаха Мбапе, който, уверявам ви, след време ще последва примера на Меси да бъде безспорен лидер. Всъщност, французите разчитаха най-вече на него. Мбапе беше в епицентъра на събитията, отбеляза три гола във финалната среща.
Той не беше достатъчен за полет. Французите така и не можаха във финалния сблъсък да полетят с цялата си устременост към победата.
Оливие Жиру, който в някои от игрите се изяви като състезател с ярък почерк и с невероятен усет към гола, във финалната среща нямаше ден и беше преждевременно сменен. Нямаше го неговия устрем, с който преодоляваше бранителите си и носеше неприятности на противниковите отбори.
С удоволствие наблюдавах играта на финалистите. На терена битката беше за всяка педя. Виждах всяка минута сблъсъци за първа топка, за физическо и емоционално надмощие. Французите бяха достоен съперник, но волята им за титлата беше прекършена.
Аржентинският отбор се ръководеше от една единствена мисъл – да стане победител. И успя.
В декемврийския осемнадесети ден на 2022 година имаше победител и победен. Имаше болка и радост. И над всичко властваше спортменството. И затова футболът е една от най-великите версии на безсмъртието.