През вече далечната 1993 година писателят Марин Георгиев публикува документалното разследване „Третия разстрел“, разкриващо за първи път истината за Никола Вапцаров, което се основава на документи от следственото дело 585/42, доколкото е запазено в архивите на МВР. Така рухна митът за автора на „Моторни песни“, който се оказа не само отявлен македонист и антибългарист, но и платен от Москва терорист комунист.

23 години по-късно Марин Георгиев завърши втората книга на ,,Третият разстрел” - ,,Ние сплетохме здраво ръцете си…”

Авторът предостави на Faktor.bg пълния текста на глава първа от новата книга: „Герой (и гений)  по поръчка“, която ще публикуваме на няколко части. В нея авторът изследва чрез документи и факти технологията на политическото инженерство на БКП за утвърждаване на Вапцаров като революционер и поет от световен ранг, както и употребата му от роднини и търсещи кариерно развитие писатели за лично облагодетелстване.

Из ,,Третият разстрел”, книга втора – ,,Ние сплетохме здраво ръце…” 

ГЕРОЙ (И ГЕНИЙ) ПО ПОРЪЧКА 

ПОЛИТИЧЕСКО ИНЖЕНЕРСТВО ЗА ЛИТЕРАТУРНО БЕЗСМЪРТИЕ  

Марин ГЕОРГИЕВ

Продължение от 8 април 2026 г.

X. СВЕТОВНАТА СЛАВА

От само себе си се разбира, че такова превъплъщение е възможно само при условие, че на поета-преводач са му близки и точните партийни позиции, и големия граждански темперамент на българския поет, неговата идейно-нравствена чистота.

Нил Гилевич, поет-преводач, Белоруска СССР

Тя винаги е съблазнявала малките народи, малките литератури и може би – малките хора. (От изкушението не са застраховани големи народи и писатели – напр. съветско-руските). Това заболяване е израз на комплекс за малоценност, какъвто не са имали българските писатели от Освобождението да 1944 г. Синдромът се разви с цялата си патология след тази сакрална дата на съветизиране на България във всичко. Да сте чували или чели, че са се натискали да бъдат преведени и издадени в чужбина Вазов, З. Стоянов, Елин Пелин, Й. Йовков, Яворов, Д. Дебелянов? Те просто са си вършили работата, без самосъзнание за износ, знаели са че камъкът си тежи на мястото. 

След 1944 да си преведен в чужбина стана болест, която прие епидемични размери. Цялата истина за този, един от неизброимите, фалшификати на социализма, показа рогата си, когато излязоха наяве парите; защото те бяха скрити-покрити като разменно средство за световната слава; в обществото се култивираше впечатлението, че преведените са писатели от най-висок ранг, получили са признание за изключителното си майсторство, а зад кулисите държавата е обезпечавала с чуждестранна валута суетните амбиции на подлогите на властта.

Понеже световната слава стана мярка за художествена стойност, към нея по свой частен път се стремяха и отритнатите от властта писатели; надяваха се чрез външното признание да приложат натиск вътре, в родината, където диктаторстваше повсеместната цензура и поне малко да облекчат участта си на умишлено маргинализирани (Николай Кънчев, Кирил Кадийски). Че всичко става с пари се разбра и за кьоравите след 1990 г. Правителствени или неправителствени фондове и фондации, културни институти плащаха открито, чрез проекти, за популяризиране на утвърдените обществено свои писатели, а отделно, по частен път, мнозина биваха превеждани, подпомагани финансово от същите или други източници. Но разликата между преди и след 1990 е, че вече става прозрачно.

А как е ставало инак, под прикритие? 

1. Маймуни с трици да ловиш…

Ето как е преведен поета на английски?

Осъществява го съпругът на Бригита Йосифова – една от най-активните кореспондентки на ,,Литературен фронт“ през соцепохата. Тя би трябвало да е много добре подготвен човек за специални задачи на Партията на една от териториите на враждебния световен империализъм – Кралство Великобритания.

Направих справка за нея:,,Бригита Йосифова-Темпест, българска журналистка и писателка, е родена в с. Богьовци, в бедно многодетно семейство. Кръстена е Снежана. Баща ѝ я продава на заможни софиянци, когато е на три години и Снежана става Бригита. На своите осиновители - Йосиф и Марияна, Бригита винаги е гледала като на единствени и истински свои родители, които ѝ дават изключително образование. Учила е във Френския девически колеж „Свети Йосиф”, следвала е славянска филология в СУ „Св. Климент Охридски”. Дългогодишен кореспондент в Лондон и Москва на вестниците „Литературен фронт”, „Работническо дело”, „Труд”, „Отечествен фронт”, „Стандарт”. Живее и работи в Лондон. Съпруга е на английския журналист и преводач Питър Темпест. Книгите ѝ „Обещах да запомня - разговори с Петър Увалиев” (2012) и „Петър Увалиев. Изповеди” (2014) са посветени на многогодишната ѝ интелектуална дружба с Петър Увалиев. Тя е и първа носителка на отличието на името на Петър Увалиев.“ 

Последните факти от биографията ѝ, поне за мен, хвърлят сянка не толкова върху нея, колкото върху Увалиев. Нейната сянка е по-дебела и затова и по-видима. Макар да смята благодетелните си родители за истинските, кръвта вода не става: като мировъзрение остава вярна на продалите я. Произходът ѝ предопределя, което би могло да се предположи, че е: заедно със съпруга си е вероятно да са двама от безчетните агенти на комунизма в капиталистическите страни, иждевенци на пратилите ги. 

(Дали там, на запад, емигрантите ни не втасваха като таен резерв на тайните служби от необходимите им борци срещу комунизма, готови за активиране, когато удари часът за това.

Успели да се откопчат от диктатурата (и то с излежани присъди за подривна дейност срещу нея) – ?!, след 1989 г., от врагове на диктаторите, станаха приятели на преобразованието им в демократи и заедно, палачи и жертви – строители на новостарата България.)

Какво е равнището на преводите на стиховете на Вапцаров от съпруга Питър Темпест можем да съдим по статията му в ,,Литературен фронт“, бр. 29 от 17 юли 1952 г. Сътворителят на делото – преводачът, сам си дава – макар и косвена – преценка за стореното от него – т.е. той е и авторът на статията.

(Случаят ми напомня разказаното от жена ми за директора на школата за подготовка на външнотъргоски кадри по времето на социализма: преди тържественото честване на юбилея си, директорът сам написва словото за себе си, а на юбилея го дава на председателя на профсъюза до го прочете от свое име; председателят чете, юбилярът/автор плаче от умиление не само за оказаната му висока чест, но най вече за добрите думи на председателя на синдикатите!)

Ето някои по-характерни места от статията – самохвалебствен портрет-автопортрет: ,,Със същия ентусиазъм се увлякох и аз, когато преди две години за пръв път се запознах с поезията му и реших да превеждам неговите стихове на английски език. Тогава Вапцаров беше известен само по име в Англия на тесен кръг хора. Радостно е да се констатира, че сега Вапцаров е там не само добре познато име, но вече става поет на трудещите се, че и те също вече се гордеят с постиженията на българския поет-революционер“.

На тогава четящите, пък и на сега, ако не бяха гореизложените факти и през ум не би им минало че никога Темпест не би така се ентусиализирал и че е толкова решителен, защото преди това е Решението на Политбюро на ЦК на БКП за щедро финансиране на превода. То и кога го преведе, кога го издаде и кога пък е станал любим поет – и то на кого – на трудещите се: Решението е от 17 април (,,За целта да се издадат в превод на руски, английски, френски и немски езици (…) най-характерните стихове на Вапцаров, като руския и английския превод се издадат в отделни книжки“), а самохвалебствената му статия от 17 юли същата година). 

Тогавашната пропаганда, колкото и да е опитна, не се е досетила че сама издава четата: насред статията е публикувана и корицата на книгата, а под нея  е отбелязано, че е издание на КНИК – Комитета за наука изкуство и култура – т.е  това е ведомствено издание, а не английско. Тъкмо тия издания се търкаляха залежали из посолствата и културните ни центрове по време на соцепохата, натрапени на чиновниците им, те се чудеха какво да ги правят и ги даряваха щедро, щеш не щеш. Сред записките си намерих преписана една бележка от наш дипломат за подобни издания: ,,ЗА  ПРИВИЛИГЕРОВАНИТЕ  АВТОРИ: Техният интерес застъпваше държавата. Тя възлагаше на наш специалист по чуждия език да работи скоростно, отпускаше сума във валута на някое задгранично издателство, което отпечатваше превода без възражения (нали всичко е било предплатено). Сетне – зная го от дипломатите ни, задължавани и да хоноруват три-четири рекламни рецензии в пресата там – въпросното издателство дори не се е стараело да разпространи книгата, кой ще му улови края!”.

Същата роля – натрапване на западните читатели избраните от властта за големи писатели, играеше списание  ,,Обзор”*, две десетилетия в него коли и беси Лиляна Стефанова (1967 – 1987 г.) 

Който е работил като издател в условията на пазарно стопанство знае как трудно се свързват двата края; а ако ти дадат субсидия как да не превеждаш, как да не го издадеш и как да не осигуриш рецензии? Ще го правиш и даже ще пееш.

Но то не е по-различно в същността си и след 1990 г.

В началото на 90-те, когато мнозинството от комунистите не бяха информирани за основаната партийна стратегия – политическата власт да се трансформира в икономическа, а подплашени, допускаха че демократите ще постъпят с тях така, както те са постъпили след 9 септември 1944 с опонентите си, на Патриарха, близо до Хан Крум, срещнах хумориста Валентин Пламенов, софийско момче, на което скоро му бе свършил мандатът като директор на българския културен център в Индия. Беше чел публикациите ми за Вапцаров в ,,Литературен форум“ и ми даде един неопровержим и подкрепящ тукашната ми теза аргумент: – За годишнината на Вапцаров от министерството на културата ми отпуснаха 5000 долара за превод на поезията му… 

- - - - -

Georgi Gospodinov

7 декември 2019 г.  

През  2007-а, в малкото, но смело британско издателство Smokestack Books по идея на поета и издател Andy Croft направихме това томче с избрани стихотворения на Вапцаров в нов превод. Беше хубава и доброволна работа заедно с Калина Филипова, Биляна Курташева и Евгения Панчева. По време на работата по тома прекрасната преводачка Калина Филипова загина при катастрофа. Нека си спомним и за нея днес. 

А в един  англоезичен блог преди години  по повод тази книжка  открих едни от най-хубавите думи, казани от млад човек. Had Bulgarian poet Nikola Vaptsarov (1909-1942) lived in America, a few generations later, he might have been a protest singer. Had he been a member of my circle in the 1980s, Vaptsarov would've formed a punk rock band...

Ако българският поет Никола Вапцаров беше живял в Америка, няколко поколения по-късно, той може би щеше да бъде певец на протеста. Ако беше част от моя кръг през 80-те години, Вапцаров би формирал пънк-рок група.“

Такъв коментар подценява Вапцаров; или на Господинов му се струва, че го прави вечно млад, сиреч – актуален. Но възрастта на протестърството е юношеството, а ако до 33 си юноша – то това е замразен инфантилизъм; инфантилизъм не само като гледна точка към света и човека, но и като художество. Да, такъв коментар може да е само от БЛОГ – място за упражнение на лаиците от всички области и от всички държави.

Интересно защо издателството е смело – защото е малко и рискува да издаде поезия, а тя не се харчи; защото издава идейна – комунистическа по същество – поезия, а след като издателят е поет, защо го превеждат български англоезични филолози, а не поети, а поетът е консултант вероятно. Обикновено такива проекти се финансират – не говоря за преводачеството – Господинов твърди че е доброволно, – а за издаването на превода?...

Но той знае повече, отдавна е гражданин на света – и като физическо, и като словесно присъствие.

А аз, като вкоренясал в родината, допускам, че книгата е била дотирана.

08.12.2020 

- - - - - - - 

Ние все още не искаме да слезем на земята и да погледнем реалността в очите. 

- - - - - - -  - -

Защо разрешиха истината?

Защото малцина се интересуват от нея.

Комай е излишно да питам дали не се повтарят времената? Ето: да се върнем от 2007 във времето на Темпест – 1952 г.:,,В тихия университетски град Кембридж, крепост на закостенели реакционни възгледи, на самоцелно изкуство, възпитал поколения в дух на враждебност и  високомерие към народа, група смели прогресивни млади поети, които искат да приближат поезията до народа, да пишат борчески стихове в духа  на великия Шели, редовно издават евтин многотиражен циклостилен лист със стихове. Прегледах внимателно този лист и видях как те трудно търсят езика на народа, не говорят с пълен глас. Изпратих им стихове на Вапцаров. Много скоро получих брой с ,,Вяра“, поместено на първата страница и писмо, в което молеха да изпратя още стихове на българския поет“.

А ето и втори случай на Вапцаровите почитатели, описани пак от Темпест:,,В Лондон, в една тясна натрупана с книги стаичка близо до могъщия Сити, Съюзът на комунистическата младеж издава седмичния си орган Чалъндж“, гласът на младежта, на всички които искат да живеят, да се учат, да обичат и работят в мирна Англия. През февруари тази година получих от редакцията писмо:,,Сърдечно благодарим. Непременно ще публикуваме ,,Кино“ в идващия брой! И в превод тази поема е абсолютно великолепие…“ 

Дори не става ясно публикувано ли е.

И още един читател-почитател:,,И от Северна Англия, от Манчестър, мрачния индустриален център (…) ми пише инвалидът от войната Джак Бърнщайн, който от дълги години е ръководител на комунистическата младеж в този район:,,Досега – пише той – единственият поет който ми е грабнал сърцето, е Маяковски. Сега вече трябва да прибавя и Вапцаров! Веднага се чувства, че самият той действително е работил в завод…“ (и трите откъса са от статията на Темпест за преводите на Темпест в ,,Литературен фронт“, бр. 29 от 17 юли 1952 г.)

Та тъй с читателите ценители, на които се крепи световната известност на Вапцаров – все от най-маргиналните среди на обществото. Среди, дотирани от СССР – с все синдикатите им, съюзите им, вестниците им, а даже и циклостилните им издания…

Явно смелите и прогресивни млади поети на всяко време не свършват, а са  във всяко време! Времената се сменят, а с него и прогресивният идеал, но носителите му са от един и същ сой. Така че тия от протестите, дори да са десни, пак са леви. И това не е случайна идентификация: ,,Вапцаров, пише Господинов, би следвало да бъде четен преди всичко в контекста на европейската лява и либерална култура. Тук е мястото да отбележим, че към тази култура принадлежи и съвременният британски поет Анди Крофт, чиито приноси като инициатор на проекта и англоезичен поетически редактор на новите преводи са упоменати в благодарствена бележка към предговора на „Kino“. (Искра Николова, ,,Kino: Вапцаров на английски“, в. ,,Култура“, Брой 9 (2757), 07 март 2008).

Колко познато, нали… 

Старият танц продължава с нови играчи!

Хора по вещи от мен свързват либералната демокрация с лявото. Вероятно в него, а не само поради политкоректност, е и обяснението защо Господинов, в десетилетието на най-горещите спорове за поета, написа и защити доктората си, а после го издаде в книга:,,Поезия и медия. Кино, радио и реклама у Вапцаров и поетите на 40-те години на 20 век" (2005) – една все пак безопасна за тогава тема.  

- - - - - 

На 03.12.2024 д-р Анжела Димчева съобщава във в. ,,Труд”: ,,Ново издание със стихове почита паметта на Вапцаров”. 

Кое е новото?

Ами пак старото: превод на английски език Питър Франсоа Темпест. Димчева допълва: ,,билингва: български/английски език”, а за Темпест: ,,известният в близкото минало журналист и преводач”. За нея 1952 г., е близко минало, (а може би по-точно е да се каже – вечно настояще). Дори и след 72 години – виж: Никола Вапцаров, „Ще те целуна и ще си отида” -  115 години от рождението на поета. Избрани стихотворения, изд. „Български писател”. С., 2024. 

Кръгът се затваря, кучето захапва опашката си

- - - - -

Моделът е стар като света: това, което СССР поддържа с насилие вътре – цъфтящият социализъм, навън същият СССР пропагандира с яко доларово финансиране.

Но то и не всякога са нужни пари:,,Пропагандата е единствената дейност, в която комунистите нямат съперници. Левите интелектуалци не желаят да знаят обективната истина; те не искат илюзиите им да се разколебаят. Те са завладени от романтиката и вълненията на каузата и малко от тях имат твърдата решителност на Оруел да понесат абсолютните стандарти  на морала. – стр. 276. Пак Пол Джонсън от същата книга.

- - - - - - -

Наблюдавайки десетилетия политическия и литературен свят, изкушен съм да споделя това си внезапно хрумване: А дали пък след всеки повратен исторически момент не се самопоражда своеобразна идейно естетическа конюнктура, нелишена от талант, но удобна за усвояване от средностатистическия планетарен интелигент. Явлението се повтаря и след приключване на Втората световна война и след приключването на Студената, само персонажите са нови: и те, и творбите им, и читателите им са нещо като средноаритметическото число в математиката, определено като НОК (най-малкото общо кратно).

2. Прелиствайки

Прелиствайки книгите – прелистваме времената.

Ето една от многото:,,Никола Вапцаров, 70 години от рождението му“, София-прес, 1981. Съставителство и редакция: Тончо Жечев, Лъчезар Еленков, Петър Велчев. Подзаглавие: Международна научна конференция, София, 6 – 7 декември, 1979 г. Организатори са Института по литература при БАН и Съюза на българските писатели. По научни конференции сме много силни. Даже първи в света. 30 години и кусур отпреди тогава и още трийсет и кусур след 1990-та  та до днес… 

В природата на рутината е да се самосъхранява. 

Освен наши учени, изследователи, литературни критици и писатели, участват и десетина души от социалистическите страни, най-много от СССР и 9-тима от капиталистическите. Те са, за да се подчертае че Вапцаров е наистина световно признат. Кой ще се вторачва да разбере леви ли са, или независими интелектуалци. Той, този танц е стар-престар, още от коминтерновските времена:,,За да запазят благоразположението на интелектуалците, коминтерновските циркови майстори организират международни срещи с платени разноски. През 1937 се провежда Международна кампания за мир в Брюксел начело с ръководителя на Френската КМ (комунистическа партия) Марсел Кашен, който измисля Ден на Мира, панаир на Мира, Стотинка на Мира и Клетва на мира. Кингсли Мартин я описва - макар не на времето, а тридесет години по-късно, - като ,,убийство на честността, ентусиазма и вярата”, което му навява ,,отчаяние”. Още по-лош, през същата година е Мадридският конгрес на писателите. Стивън Спендър записва, че той и другите гости са ,,третирани като принцове или министри… возени в ролс-ройси, гощавани на банкети, чествани, пред тях се пее и танцува.” (Стр. 277, Пол Джонсън Съвременността Университетско издателство ,,Св. Климент Охридски” 1993).

А какво остава за тия, от нашия лагер: те няма накъде да ходят. Освен това – минали са 35 години от 1944 и 27 от Решението на Политбюро, страната е обръгнала от всеки ъгъл да наднича Вапцаров. И за ония времена е съвсем естествено обобщението на Тончо Жечев в предговора на изданието: ,,Може да се каже, че вече четири десетилетия българският народ живее с накъсаните, сякаш ранени и тръпнещи от напрежение стихове на тоя човек с високо чело, сериозно и продълговато лице, с работническа рубашка. Те са влезли в нашите представи морални максими, някои са се превърнали в афоризми и поговорки, станали са част от онези общи неща, които правят един народ морална общност“.

И вярно. И невярно. 

И конюнктурата създава критерии.

Последните три десетилетия потвърждават, че общността морално е неединна, че единството е било привидно. А най-вече – принудително. Дори само една фраза, първата, от разговора ми с Петер Юхас, един от участниците в конференцията е достатъчна за да потвърди, че това е така. Ще я прочетете, след като цитирам подир малко записан разговора ми с него. А да стигна до разговора, причината бе не само неговото участие, но и на Золтан Фабиан. От неговия текст ,,В небето опира Пирин”, стр. 140 от сборника, научих че в 1951 г., в Унгария е издадена  стихосбирката на Вапцаров ,,Двубой“ и че главен преводач е Ласло Кардоши, той пише и встъпителната статия за поета. В това издание имало и преводи на Л. Наги, тогава все още прощъпулник в превода.

Ето какво още пише Фабиан: ,,През петдесетте години аз не разбрах този ,,друг” Вапцаров, не чух звъна на неговата суверенна поезия - моите уши останаха глухи". 

След две десетилетия - 1974 излиза второ издание на ,,Двубой", ,,тогава, твърди Фабиан, аз го разбрах и оцених“.

Още 1992, когато пишех в движение ,,Третият разстрел“ намерих малко временце да надзърна в т.нар. световно признание на Вапцаров и то ми засмърдя съмнително: в соцстраните, пресни-пресни новосформирани диктатури под съветския ботуш няма как да не ,,признаят“ Вапцаров, то си върви по канален ред, писалите за него, с малки изключения, освен леви, в общи линии са и почти маргинални писатели в техните литератури, някои дори под средното равнище, а ония от Запада – те задължително са леви, все още под силните впечатления от нацизма, а някои са и добре платени от опитния в пропагандата и подкупничеството СССР (сред тях е и Световния съвет на мира, доминиран от платени наши хора).

Поне с унгарците си имам еш-беш и можех да поразпитам кой кой е и да проверя усъмненията си. Зададох следните въпроси:

1. Какво е мястото на Фабиан в унгарската поезия? Ляв писател ли е?

2. Какво е мястото на Л. Кардоши, ляв ли е и той?

3. Каква е рецепцията на Вапцаров в Унгария и кога престава да бъде интересен?

Из Дневника ми:

14.05.2020

Днес в 11.25 ч., се обадих на Юхас, във връзка с текста му за Вапцаров и включването на името му в енциклопедията на писателите от цял свят, на която Юхас е съставител ((Малка енциклопедия на световната литература, 1976, съставител на частта за бълг. литература П. Юхас: Каравелов, Ботев, Вазов, П. П. Славейков, Яворов, Д. Бояджиев Д. Дебелянов, Багряна, Далчев, Смирненски, Гео Милев, Вапцаров).

Ето какво ми отговори:

,,1.     Тогава още не бях станал Петер Юхас; (тогава никой от нас не можеше да бъде, който е – притискан отвсякъде, нямаше как да разгърне потенциала си, помислих си.);

2.       Тогава бях възприел българското мнение;

3.       Преводът на Кардоши е работническо мислене изразено с професорски език;

4.       Как може преводачът К. Кадийски да сравнява А. Йожеф като поет и европейска известност с Вапцаров, те са несравними. Това е написал Кадийски в бележката на корицата.  В нямане какво да кажа, измънках: – Ами нали знаеш…

5.       А Юхас: – Всички, които са били на дипломатическа служба в културни институти извън България са свързани със службите. И Б. Райнов, и В. Петров…

6.       Възхитен съм от книгата ти на унгарски. Ти си моят глашатай в България, който ми извоюва признанието. Е, рекох, чак пък… А той – не, така е. Това дори съм го написал.

7.       А защо не напишеш казаното за Вапцаров?

 Юхас: – Не знам ще ми стигне ли време, сега пиша други работи. 

– Ами тогава кажи кой е най-подходящ в Будапеща да дойде при теб и да направи едно кратко интервю по темата Вапцаров. 

Юхас: – Само един може – Марин Георгиев.

После добави: – Искам на 90 годишнината ми да дойдеш ти и да произнесеш слово; на 85-тата годишнина бях изключил, скоро бях излязъл от болницата и не ми идваха думите…”

Стана ми неудобно от толкова похвали и казах на Петер, нещо, което съм казвал и публично: че той и Арато са двамата от унгарците, които са част от изграждането ми като личност и литератор.

Нека да припомним отново част от Решението на Политбюро, вземам откъси от различните документи, потвърждаващи тезата, че не може да не се получи това, което се е получило:

г/ Да осигурят статии и други материали за Вапцаров и качествени преводи на Вапцарови произведения за съветския печат, печата в народнодемократичните страни и прогресивния печат в капиталистическите страни, като за целта бъдат заангажирани както наши, така също и чуждестранни видни писатели и общественици.

1. Да се осигури издаването на отделен сборник Вапцарови стихове на руски, украйнски, чешки, словашки, румънски, полски, френски, английски и немски езици.- Срок до края на 1952  

2. Да се осигури превеждането на цикъл Вапцарови стихове на китайски, испански, сърбохърватски и албански.  

3. Съюзът на българските писатели да направи подбор на Вапцарови стихове, които да бъдат изпратени с подстрочни преводи на квалифицирани преводачи в съответните страни; да изготви обяснителни бележки към стиховете, както и специална статия, която да запознава чужденците с Вапцаров /една за СССР и народнодемократичните страни и друга за капиталистическите страни/. Подстрочните преводи да бъдат осигурени от КНИК и БТА с помощта на Съюза на българските писатели. Срокове /от деня на одобрението на този план/: за подбора на стиховете – 10 дни; за подстрочни преводи и статията – 1 месец; за обяснителни бележки – 20 дни.  

4. Министерството на външните работи да задължи дипломатическите ни представители в чужбина да влезат във връзка с издателства, редакции и прогресивни поети  преводачи за осигуряване на мероприятията указани в пункт 1 и 2. –  Срок 10 дни. Уреждането на въпросите за изданията в чужбина да се извърши съвместно от министерство на външните работи, КНИК и ,,Международна литература“.  

5. КНИК и СБПисатели да изпратят /като се използват културните спогодби/ по един български писател в СССР, Полша, Чехословакия, Румъния, Германска демократична република и Унгария, които да подпомогнат подготовката за преводите и чествуванията  на Вапцаров. – Срок 31 май.  

- - - - - - 

4. БТА и М-твото на външните работи да осигурят проникването на колкото се може по-голям брой статии в чужбина за Вапцаров, като за целта бъдат заангажирани – чрез културните ни представители в чужбина – видни чужди писатели, общественици и др. 

А ето какво научих за Фабиан и Кардоши, от друг източник:

Золтан Фабиан: белетрист, 1953 – 1957 е секретар на Съюза на унгарските писатели, 6 сборника разкази, пътеписи и един роман. След 1996 г., с псевдонима А. Ф. Биан, като съавтор на астронома Дьорд Кулин става по-известен като писател-фантаст. Фабиан е със селски произход, ляв е доколкото в ония години младите интелектуалци от селата с малки изключения са все леви. При него е важно ,,народностното“ начало, което за Кардоши не може да се каже.

Ласло Кардош 1898 – 1987. Литературовед, критик, преводач. 1945 – 1949 служител на Министерството на културата. 1950 преподавател в Университета Л. Йотвош и гл. редактор на списание ,,Nagyvilág“ за чуждестранна литература, чл. кореспондент на Унгарската Академия на Науките 1958, от 1967 редовен член. 

Все реалности близки до нашите и с общ съветски корен и затова – обясними.

По произход Кардоши е евреин, пострадал по време на Втората световна война, неминуемо ляв, комуто Вапцаров е представен като велик антифашист.

Тези ,,сложни“ литературни трансформации имат и едно много по-просто, естествено обяснение: по съвременните им канали до тях е достигнала информация за непознат дотогава български поет, ново литературно величие, разстрелян като антифашист по време на войната и по пътя на тогавашните клишета са правени паралели с Атила Йожеф, по модела Петьофи – Ботев. През 1982 например, при  защита на дипломна работа изпитващият професор задаваше такъв въпрос: – Кой е българският паралел на Атила Йожеф?“ 

В института по литература към БАН, в Университетите, а и сред критиците има много по-добри специалисти от мен в изследователската дейност. Защо не се заемат да проучат сходните явления и в другите бивши соцстрани от бившата Източна Европа, а и в т.нар. демократични капиталистически страни и картината ще стане ясна.

От ясна по-ясна…

3. Насила хубост…

,, Днес Никола Вапцаров може да се чете на 72 езика. На него са кръстени 90 училища у нас и десетки просветни дружества по света. 

Днес Никола Вапцаров продължава да е единственият българин, носител на международната награда за мир. Получи я неговата майка Елена на 2 декември 1953 г. Малка подробност е, че за това престижно отличие големият ни поет е бил предложен от други държави, а не и от родината си“. 

                    Мая Вапцарова 

,,…ще Ви се наложи да прочетете поне част от натрупаната книжнина около делото и живота на Вапцаров (а такава има и в чужбина, и то, създадена от утвърдени българисти и слависти, от талантливи преводачи, автори на предговори). 

В. Култура, 4.12.1992 г., Магдалена Шишкова ,,Отворено писмо“ по повод поредицата ,,Третият разстрел“ от директора на ,,Литературен форум“ Марин Георгиев

,,Нанесените от нацизма рани, особено върху младите, няма да се излекуват с агитация, а изискват дълго, планомерно и спокойно въздействие на образованието, на научните кръгове и културната среда и Аденауер прави всичко в тази посока. Питам се защо не постъпим така и ние с нашите рани от комунизма?” 

Иван Костов, ,,Конрад Аденауер – политикът с постигнати цели”, Фондация Конрад Аденауер, 2005             

С разпадане на социалистическия лагер вече не може да се оказва държавен натиск на идейната и политическа солидарност Вапцаров да бъде честван и превеждан, много от Вапцароведите в чужбина просто изчезват, защото вече няма и хранилка за това, финансирана от България. Чуждестранното Вапцарознание се разпада от само себе си, стопява се. 

1994 г., месец април, най-неочаквано изкарах 12 дена във Финландия. Заслугата е на поета и преводача Тармо Манелиус. Тогава нагазих и в европейския модел за гостуване в чужда страна: там няма командировъчни – просто си изкарваш парите: изнасяш лекции и ти плащат. И ето ме и мен в Хелзинкския университет, Катедрата по славистика, ще говоря за Вапцаров. Преразказах основното, незнайно до тогава не само у нас, но и там, от биографията на Вапцаров: военноконспиративната организация под контрола на НКВД, следствието, показанията на Вапцаров, присъдата… 

Когато приключих, ръководителят на катедрата обобщи: – Чак сега си обясних, защо почти всяко негово стихотворение е така плакатно и накрая – почти винаги агитационно.

Та тъъъъй… Има значи някаква връзка между живот и творчество, между дело и слово…

В интервю от 28.12.2020 Михаел Мартенс (,,Колко е трудно да интервюираш Б. Борисов“, в. ,,Дневник“) казва:,,Германците знаят много малко за Гърция и още по-малко - за България или Литва. Повечето не знаят много дори за непосредствените си съседи на изток. Като цяло вярвам, че много повече поляци могат да отговорят кой е Йохан Волфганг Гьоте, отколкото са германците, които могат да свържат с нещо името на Адам Мицкевич. За Христо Ботев да не говорим."(става дума за т.нар. обикновен човек, поне със средно образование.)

За какъв Вапцаров става дума, за какви преводи на  90 езика, когато Ботев не знаят… Те Ботев не знаят до Вапцаров ще стигнат…

Ех тия пропагандни български мерки…

Нека си припомним пак колко струват на държавата ни в 1952 г., само преводите и изданията на Вапцаров в чужбина: 1. За осигуряване преводите, изданията, написване и поместване на статии в чужди вестници и списания, разноските се поемат от КНИК и М-вото на външните работи, като за целта бъде отпусната необходимата валута в размер на 2 000 000 лв., които да се вземат от запланираните лимити на двете ведомства за второто и третото тримесечие. 

 Какъв е резултатът?

90-те години така се извъртяха нещата, че се запознах и смея да кажа – и сприятелих с преводача на ,,Фауст“ Димитър Статков, 1966 става носител на наградата Хердер за превода си и емигрирал, пак в 1966 г., във ФР Германия и поради това – обявен за невъзвращенец, а като възмездяваща санкция: преводът на ,,Фауст“, по който учехме в средното училище, бе изхвърлен от употреба, потулен, низвергнат. Статков написа рецензия за книгата ми ,,Третият разстрел“ и покрай нея получих доста писма от него, сред които и това:

,,Бохум, 23.11.95

Драга госпожа Георгиева!

Драги господин Георгиев!

Изпращам списанието „Остойропа“ с рецензията – както казах при разговора ни по телефона: бях приятно изненадан, когато получих броя. Бях очаквал рецензията да излезе през декември или януари. Радвам се, че по този начин въпросът получава известност и тук – при всички мои разговори с познати, които би трябвало да „знаят“ (слависти или специалисти по източно-европейски въпроси), установявам все едно и също: че не са чули нищо, дори името на Вапцаров не им е известно.

........................

С най-добри поздрави

(подпис)”

Не Го знаят! И то не средно образованите – Специалистите Слависти не Го знаят!

Насила хубост не става.

И няма как да не стигнеш до под кривата круша.

А под нея…

Крушата не пада по-далеч от дървото:

,,Те са забравили, но аз ще припомня и на скандалната тогава Маргарита Михнева и най-вече на стрелеца с хули по недостижимия Никола Йонков Вапцаров всичко, което видях и чух в настръхнало Банско. Питах за името на всеки в голямата група пред музея на Вапцаров, пред читалището и пред черквата. Отговаряха ми: „Ние сме с едно име – банскалия и сме като един човек на Банско!” И в безреда слушах ядните им забързани думи: „Бе, тава момче, шо говореше по телевизията, ми се виде с белег на устата, затава ле така изкривено думаше?! (…)

Известният с безогледни набези към лесни пари и лесна слава Марин Георгиев изрича гнусни думи за Вапцаровия род, който не бил толкова чист, а пък Никола Йонков Вапцаров  дължал своята известност не на поезията си, а на неговата БКП. (…) Поет, който знае своето място на тая земя и посвети целия си живот, своята извисена поезия на родината си и на човечеството. За да го признае не само България, а и светът. Но не и Марин Георгиев, според когото пак БКП се намесва с ходатайство, едва ли не със свой указ за международната му награда от Световния съвет на мира. Боже мой, този побъркан човек не е с всичкия си! (…) 

И така – докато пребогатата  хранилка на сдружението остава все по-празна и уж сговорчивите писатели-соросоиди започнаха да се разбягват, да търсят всеки за себе си пристан. Като вълк единак днес ще видите из улици и институции самият Марин Георгиев, който бе от предните около препълнения с котлова храна казан. А анатемосаният от тях казионен съюз дори им дава  подслон в свои печатни издания, издадени за 100-годишнината на СБП.” (Петър Андасаров, 29 ноем. 2019 Епицентър https://epicenter.bg/article/Petar-Andasarov--Vaptsarov-e-granit--za-chervei-nedostapen/200170/6/0)

* Списание ,,Обзор”, 1967 - 1991, представя и пропагандира класическата и съвременна българска литература, изкуство и култура в чужбина. Списанието е тримесечно, с четири книжки годишно. То започва с 2 издания – на английски и на френски език. От 1976 година „Обзор“ излиза и на испански език, а от 1978 година има и издание на руски език.

3.04. – 10.04.2022   

ХI. ФИКШЪН И ФАКШЪН

Дали направих нещо за България? 

                                   Симеон Радев

Нашата култура цени митовете повече от фактите. 

Харалан Александров, в-к „24 часа“, 25.11.2014 

Нанесените от нацизма рани, особено върху младите, няма да се излекуват с агитация, а изискват дълго, планомерно и спокойно въздействие на образованието, на научните кръгове и културната среда и прави всичко в тази посока. Питам се защо не постъпим така и ние с нашите рани от комунизма? 

Иван Костов, ,,Конрад Аденауер – политикът с постигнати цели”, Фондация Конрад Аденауер, 2005             

Кампанията за героизиране и обезсмъртяване на Вапцаров е генерална репетиция за други подобни акции. Продължителността на сродни явления е различна – за Вапцаров е десетилетия и той не може да не се вкорени дори в подсъзнанието на българина, заживал с него както с въздуха. Бил съм свидетел на подобна акция през 1972: вече втора година продължаваше стогодишнината от рождението на Ленин. От вестници, телевизия, радио и от къде ли не, защото в престараването си слагачите се чудеха какво още да измислят в прослава на Ленин: значки, знамена, кътове, огромни портрети по улици и сгради, ликът му изписан с цветя и пр. и пр… Имаше виц: в часовникарския завод създали часовник, на всеки час се подавала главата на Ленин и изричала: – Ку-ку! Ку-ку…

Не един и двама ще са тези, които ще кажат: е добре де, какво значение има всичко това за естетическата стойност на Вапцаровата поезия?

Най-малкото има значение за неговата популярност и утвърждаване като важен поет от българската литература, в превръщането му в ключово непоклатима величина, в образец за голяма поезия, без тя да е изминала целия път на естественото си утвърждаване, а е превърната във всеядно клише стане ли дума за борба, свобода, а преди това – за социалистическа революция дошла по закономерен път (закономерен ли?!) на историческото развитие. 

Този Образ на Вапцаров е взидан в съзнанието на поколения българи с ,,яки бетонни стени“ и гърмящо-тресящото хилти на фактите само леко го одрасква. В образованието все още нямаме такава стенобойна машина, която да отмести яките крепостни стени, охраняващи клишетата на соцепохата, няма и грам от тротила на трезвостта, за да взриви поне малко от малко зареденото с лъжи небе над Вапцаров! – (,,небето заредено с взрив” – Н. Вапцаров)

Митът е нещо много удобно – обслужва много интереси:

На съучастниците на героя – съидейниците конспиратори, партизани и ятаци – да се самовъзвеличат и заблудят масите, че и те са потенциални герои и да заличат следите на, в повечето случаи позорни, дела;

На обикновените хора – да не направят същото или подобно на героя – евентуално да се възбунтуват и да продължат да си кротуват. Наказанието е куршум или бесило. Налягай си парцалите!

На интелектуалците – да оправдаят бездействието си с възвишеността на идеала, за когото може друг да загине, а  не те. Колкото по го възвисяват, толкова по се измъкват от повинността да потвърдят думите си с дела.

Литературната критика, самите поети са много по-склонни да възславят и обезсмъртяват един не-жив поет, отколкото един жив, който е до теб, знаеш му кусурите, съперник е за слава и безсмъртие. Мъртвият не е опасен като конкурента и може да бъде възнаграден.

А какво остава за Вапцаров – дори е разстрелян! 

Жертвата винаги има предимство!

Новата политическа конюнктура търси тъкмо такива случаи, за да се утвърди, дава ги за пример, канонизира ги и поставя в новопостроения пантеон. Не казвам заслужено, или незаслужено. 

Но всичко това отнема възможността за обективен поглед.

Реалността дотолкова е изличена, че става равнозначна на измислицата. Превръща се във фикшън.

Фактите свидетелстват как е създаден. Затова са неудобни, ненавиждани, премълчавани, отричани.  Десетилетия кампанията по обезсмъртяването на Вапцаров не секва. Докато фикшънът се е превърнал във факт.

И ти се опитай да спориш с него тогава.

Два откъса от рано отишлият си и извънредно способен литератор Владимир Трендафилов от книгата му ,,През седмица в литературния аквариум”, ЛФ 1999, библиотека ,,Българска сбирка“, от статията ,,Вапцаров, Смирненски, Гео Милев“, допълват темата: ,,Някъде от тук тръгва масовото тиражиране на нагласата, че литературата стои над действителността, а поетът – над всичко и всички. Априлските поети съответно я взаимстват в готов вид, само че прекарана през съветско-имперската комунистически канал (влиянията от Маяковски) и допълнена с интерпретирана в същия комуникационен дух родна традиция“ – стр. 184.  

,,И сред най-енергизираните  емблеми на държавата и нейните стойности са точно мъртви писатели от рода на Ботев и Вапцаров, нещастно превърнати за нуждите на политическите стратегии в митологични чудовища, чието предназначение е да спояват обитателите на националната територия в маса от послушни поданици, внушавайки им в равни количества глупава гордост и неоснователен срам.“ – стр.188.

За да се стигне до там, че Военноморското училище на една държава да носи името на поет – факт, който говори че тази държава не може да е сериозна и отговорна. Още повече, че като гражданин поетът е служил на чуждо разузнаване и е обслужвал интересите на чужда държава, враждебна на неговата. Не само по негово време, но и сега. Особено сега! Да прибавям ли, че отдавна не сме в социалистическия лагер, нито пък във Варшавския договор.

,,Но каква е тази историческа чардафонщина, която и до днес ни пречи зад блясъка на героите да виждаме тези упорити къртове на историята, на нейния делник, на нейната ужасно бавна, но сигурна работа, от които беше Гаврил Кръстевич? Култът към героите е прекрасно качество на нашия народ, но не за това ли, че зад героите не виждаме големия и сложен път на строителите, ние често се объркваме в мирни времена, не знаем какво да правим, как да го правим“ – вопие Тончо Жечев в неговия ,,Български Великден“.

(Странно, че след първоначалните публикации на откъси от книгата ми в ,,Литературен форум“, той беше загърбил това свое правдиво съждение, родено през социализма, за българския култ към героите, ескалирал в годините на комунизма; беше забравил че този прекомерен култ ни пречи в градивни времена да се опрем на своята умереност, пак негово определение, на своята разумност, а ми каза:,,Ако тази книга я беше писал в друго време, щеше да я напишеш по друг начин“. Зад тази му фраза разчитам скрито обвинение, че силното политизиране през 1992 г., е изиграло роля в интерпретирания от мен  образ на Вапцаров. 

А същественото е в другото: то е в героя и в градителя на историята. На Вапцаров са кръстени толкова улици, училища, читалища, библиотеки, булеварди, дори има два музея.... 

Откак дойде ГЕРБ на власт всичко онова, което по закон трябваше да е прозрачно, стана скрито-покрито. Опитах се да разбера чрез статистиката ни колко училища у нас носят името на поета Никола Вапцаров. При първия опит излязоха около 78 (,,Точният брой варира леко според източниците (например 52 или 78), но е ясно, че става дума за десетки училища. Според данни от 2022 те са около 78”.); при втория излязоха над 90. Опитах се да науча, пак от ,,източниците” колко са училищата с името на Иван Вазов; отговорът бе ,,Той е сред Топ 10 най-често срещани имена за училища в България, нареждайки се до „Христо Ботев“ и „Кирил и Методий”. Да. Топ 10. Но истинският топ 10 е Вапцаров.

Пак чрез Гугъл се опитах да разбера колко улици са кръстени на поета. Точен брой няма, измерени са в километри; тук кръщавката е по-справедлива: № 1 е Христо Ботев – 426 км.; Иван Вазов 212.9 км.; Кирил ѝ Методий 196.9 км.; Раковски 163.5 км, Вапцаров – 160.9 км…

(Тъй работим с електрониката ний – българите, във века на изкуствения интелект…)

И все пак накрая ,,пробих” – чрез моя приятел Красимир Коев – бивш учител по литература, инспектор по български език и литература в Силистра, след 1990 г., директор на езиковата гимназия, началник на инспектората в същия град, зав.отдел в Министерството на образованието и зав. отдел в издателство ,,Просвета”; писах му: ти ги разбираш тия работи, знаеш какво трябва да се направи. И скоро получих отговора му:

,,Получих Решението по Закона за обществена информация, подписано от директора на Института по образованието ИЗ – ОД – 12 – 77, 03.02.2026.

Ще ти пратя целия текст.

А сега виж и броя на училищата - изпреварващо:

Св. Кирил и Методий -262

Патриарх Евтимий  - 10

Христо Ботев - 266

Захари Стоянов  - 7

Елин Пелин  -  13

Йордан Йовков  -  18

Н. Й. Вапцаров  -  74”

Сякаш и в 2022, и в 2026 още сме в 1952 година. Но съизмерими ли са неговите заслуги за българските съдбини с тези на Симеон Радев, бащата на понятието ,,строители“? Нека съпоставим само словесното творчество на журналиста, писателя, литературния критик и историк Симеон Радев със словесното наследство на Вапцаров? Нима са сравними, въпреки наличието на поетически талант у банскалията? Нима неговото наследство е равно по значимост с това на Симеон Радев? Още по-печален е резултатът ако сравним делото на единия и другия за България. Нима не е саможертва това, че Симеон Радев е оставил перото си – и то какво перо! –  и го е заменил с редингота и цилиндъра на дипломата и то в критични за България моменти? Кой е допринесъл по-голяма полза за Отечеството – онзи ли, който остави историческа летопис, който отстояваше българското самосъзнание в Македония и интересите ни в преговорите след войните, или онзи, който е сред основателите на Македонския литературен кръжок, чиято цел бе да разруши българската цялостност (и днес то е реалност) и който написа поемата ,,Доклад“, или ,,Тази земя не е моя земя“, нарече Чужда? В нито едно от изброените сравними плюсът не е за Вапцаров, чиято кауза доведе до съветизацията на България, до обезличаването ѝ. Симеон Радев служеше на България и само на България, Вапцаров – на чужда държава, при това – платен. Висок на ръст, огняроинтелигентът като духовен ръст е по-нисък от ниския физически Симеон Радев. Сравнено с неговото дело, стореното от Вапцаров може да се изрази по най-краткият начин така: национален предател, обявен за национален герой!

Най-после кръстиха улица Симеон Радев в квартал Павлово, а  на 21.11.2019 откриха и паметник откъм източната страна на НДК. 

А Музеят? Музеят все е в проект и съществува като намерение единствено в някое от интервютата на кметицата Фандъкова и то отпреди пет-шест години. 

- - - - -

За да си герой не трябва непременно да си убит!

Какво би станало с Вазов, ако не бе избягал от терена на Априлското въстание?

А със Захари Стоянов, ако не бе се правил на циганин из турските кауши?

Но нека надникнем и в начина на живот на някои от духовните ни първенци: Елин Пелин, Йордан Йовков, Симеон Радев, Константин Константинов, Багряна, Николай Лилиев, Атанас Далчев, Валери Петров – все писатели с външно скучен живот, живот на учители, чиновници, редактори, а вътрешно така богат!

Ето, това е сбъркания код на българската култура!

В Българя трудно се оцелява за културно строителство, а тъкмо то най не се цени!

Нам дайте хора градители на националния дух и култура. А за геройства и герои, и без да ги викаме, чакат на, а и винаги, на опашка!

Така че: ако на Вапцаров се полага булевард то на Вазов, Захари  Стоянов и Симеон Радев трябва да има магистрали!

Като изключим на Вазов в София и Сопот и в Байлово на Елин Пелин, защо на такива хора няма музеи, а главно на герои-революционери от комунистическата епоха. На някои, като Вапцаров, и по два.

Не виждам по-подходящ начин да завърша този откъс, освен с един цитат на Георги Марков, писателят, който е чел най-много от дело 585/42 преди 1990, но много по-малко от мен: ,,Героизмът е само един миг, а животът не е миг. И колко лесно е да бъдеш герой един миг, вместо да бъдеш човек цял живот.“

Георги Марков е писал есето си ,,Героите“ в емиграция, години след като е написал пиесата си ,,Комунисти“, в която основен персонаж е бил Вапцаров, а източник – протоколите от следствието. Дистанцията, европейската среда, са го накарали да преоцени героя, предидущите негови изречения от преждецитираните са още по-съкрушителни:,,И ти намираш, че героизмът, когато не е акт на лудост, е акт на безчестие. Защото заради своя ореол един герой се е отрекъл от своите естествени права и задължения, отрекъл се е от себеподобните, отрекъл се е от своето предназначение“.

Симеон Радев не се отрече от човешкия си и отечествен дълг!

Когато има герой няма как да няма и предател, от чиито очи не можеш да избягаш (или той не може да избяга от очите на героя)*. И тези антиномии-антиподи са толкова измислени, толкова съчинени, имат толкова общо с истината, колкото поп Кръстьо с предателството на Левски. (А дали предателят не е продукт на страха на героя?!). Предателят, както и героят най-често се оказват набедени. Героят най-вече се самопредава поради човешките си слабости. Слабостите, които са във всеки от нас и поради които не ставаме за герои, а за героите ги премълчаваме. Прав е Брехт (хем ляв – хема прав!): ,,Тежко на онази нация, която имат нужда от герои”. 

,,Националният идеал, най-вече персонифициран национален идеал, е сигурен признак за национална изостаналост. Напредналите народи просто нямат такива. И не защото в тяхната история липсват достойни и заслужени хора. Нямат, защото напредналост означава мислене и реализъм. Достатъчно са умни да разбират недостижимостта на идеала. Така че дори и опит да се създаде такъв при такива народи е обречен на неуспех”.

Ив. Д. Стоянов

Добавям и едно писмо от Будапеща за ония, за вечните атеисти, за които 

и фактите, както Бог, нямат значение:

Arató György 

 (aratо…)
дата:
25.08.2025 23:32
до:
Marin Georgiev ([email protected])
 Пратих ти го, защото случаят до някъде е подобен като твоят с Вапцаров. Някой извади факти, документи, прави изводи, а вместо да се занимават с фактологията (включително: верни ли са документите, пълни ли са, липсва ли нещо съществено), почват и продължават да се занимават с мотивите, намеренията и личността на автора.

* Скрит цитат или перифраза на стих от стихотворението на Иван Цанев ,,19 февруари“.

23.11.2017 – 10.04.2022; 5.01. – 03.03.2026 София 

 Край на поредицата

П.П.  Днес авторът на ,,Третият разстрел” има юбилей - навършва 80 години. По този повод публикуваме слово за него, произнесено от Дьорд АРАТО  на 14 февруари 2018 г., в гоблената зала на Хотел ,,Гелерт”, Буда, при връчване на Международната награда ,,Почетна Сабя Балинт Балаши“:

ЗА МАРИН ГЕОРГИЕВ

 Ваше Превъзходителство Отче Епископ,

Уважаеми господин Президент, уважаеми Кураториум, уважаема госпожо Председател,

Дами и господа,

Разрешете ми да започна лаудата на нашия български приятел Марин Георгиев с едно отклонение, което все пак е свързано с характера и духа на това място. Френският академик Aurélien Sauvageot,  който на времето си години наред е прекарал в Колежа Eötvös и който е допринесъл най-много французите да опознаят и започнат да ценят унгарците, през 1973 година така си спомня за разговора при първата си среща с  Karinthy Frigyes:

„- Вие сте французин? И искате да учите унгарски? Това е доста необичайно, французите нас не ни зачитат, отнасят се съвсем безразлично към нас.

После възкликна:

- О, това безразличие!

Явно много страдаше заради това безразличие. По-късно всичко ми стана ясно. И Illyés е страдал заради него, сигурен съм.“

Та ето това усещане, което нашият наблюдателен френски приятел веднага е забелязал, от векове преследва духа на унгарците: Европа и светът не ни разбира, не ни познава или – което е още по-лошo – погрешно ни познава нас, унгарците. Правени са много и различни опити това да бъде превъзмогнато – едно от най-благородните начинания е опитът  и други нации да се запознаят на родния си език със съкровищата на нашата литература. Но докато знаехме, че критерият за художествен превод  е определен от най-големите ни класици, като се започне от Arany János, Babits Mihály и Szabó Lőrinc и се стигне до Illyés Gyula и Nagy László, много-много не се занимавахме с проблема, че нашите по-стари класици, а също и съвременните отиват в словесното гробище на неразбираемите, несмилаеми преводи, които се правят от живеещи в чужбина, благонамерени наши сънародници или от второ и третостепенни дилетанти, занаятчии, които се залепват за някой от  знаменитостите само и само заради собствената си слава. Ето защо голяма отговорност носят тези, които познават и признават литературната дейност на преводачите и на посредниците на културата. Така че Кураториумът на „Сабята на Балаши“ с право реши да връчи награда на Марин Георгиев, който заслужава това признание не само заради „унгарската“ му дейност, но и по „собствена заслуга“ в областта на българската литература.

Марин Георгиев, поет, есеист и редактор, е посветил значителна част от творческата си дейност на унгарската литература и на българо-унгарските културни връзки.

Публикувани са повече от 20 негови книги в родината му, но най-известен, до прословутост, го направи книгата с която, срина фалшивият мит за поета-комунист Никола Вапцаров - ,,Третият разстрел, 1993 г. След смяната на режима архивите на МВР станаха достъпни и той извади и показа документално една десетилетия потулвана истина.

През 1990 г., той превърна седмичника на Съюза на българските писатели във форум за показване истинския лик на комунистическата диктатура и в продължение на 13 години го насочваше срещу течението на рутината и във времето на постоянно люшкане на политиката между Запада и Изтока вестникът запази самостоятелност и европейски, западен дух.

За ориентация му служеше примерът на  „Magyarország“, с който седмичник се беше запознал още в началото на 80-те години, когато литературните ни връзки процъфтяваха и Марин Георгиев, заедно с Николай Кънчев и Иван Цанев, също награден няколко години преди това със „Сабята на Балаши“, имаше възможност да се запознае лично със съвременни унгарски писатели, а с Бенедек Киш, Ендре Рожа и Йожеф Уташи го свързваше не само съвместната им преводаческа дейност, но и приятелство. Тези приятели бяха негови връстници и това приятелство също му оказа влияние, да види Унгария като пример за достижимата Европа, а унгарската култура – като пример за морал и дух, възтържествуващи въпреки пораженията и загубите.

Неговият седмичник „Литературен форум“ повече от 15 години редовно публикува класически и съвременни унгарски поети, помества критики, популяризира унгарската култура.

Промените в българското село оказват решаващо въздействие върху българските писатели от 60-70-те години, те се стремят  да отразят разпадащите се традиции. В стихотворенията си Марин Георгиев чрез селото и природата материализира универсалното обществено и морално пробуждане. При него душевните вълнения са подчинени на някакъв метафизичен страх от смъртта, произтичащ от опита на много поколения. Някои критици наричат поезията му народно-психологическа и я свързват с творчеството на Ботев, Яворов, Фурнаджиев и Йовков, а заради метафизическите ѝ елементи – с това на Атанас Далчев и Петър Алипиев, на които поети ние дължим томове с гениални преводи на стихове на Петьофи.

През 90-те години отличният българист Петер Юхас запознава Марин Георгиев с поезията на Ищван Шинка. От това познанство след няколко години се раждат цял том чудесни преводи, най-добрите от които достигат нивото на оригинала. От Историята на литературата се знае, че по поръчка  коректни преводи могат да бъдат направени и от стипендианти, но превод импресивен, звънлив, плодотворен и в собствената култура може да се роди само въз основа на обща душевна и културна настройка. За мен беше рядка възможност и голяма радост, като директор на Унгарския културен институт в София да помоля Марин за съставянето на антология, която да съдържа най-харесваните от него преводи от унгарски поети. Не бях разочарован: в „Сам във всемира – моята унгарска поезия“ (2007) от многото преводи с най-различно качество той лично подбра  най-добрите, имащи трайна стойност.

Макар че Георгиев започва като поет, а и у нас така го познават, много хора високо ценят таланта му на есеист-прозаик, тъй като в многобройните портрети и спомени, които биха могли да запълнят цели томове, ярко представя България от последните 40 години, както може би никой друг. Не е аналитик, а родéн художник: с един хвърлен поглед може да прецени хора и ситуации, както това правят най-големите, а в изобразяването е въздържан, точен, безпощаден и към самия себе си. За щастие, в специфичните патриархални условия на България този писател дълго време е могъл да има поле за действие в граничната зона на държавната политика: неговата проза ни помага на само да вникнем в атмосферата на една почти непозната за нас страна, но да разберем и самите себе си – унгарците. Той състави цял том проза за изживяванията си в Унгария, за литературното си запознанство с унгарските класици и за личното си приятелство с тези от неговата генерация. Този том миналата година беше издаден на български, надявам се, че в близкото бъдеще и унгарският читател да има възможност да се запознае с него („Венчан до живот – моята унгарска Европа“, 2016)

Марин Георгиев вече почти половин век присъства в литературния и културния живот на България – не може да бъде подминат, така че много хора се сблъскват с него, а и той няма навик да избягва сблъсъците. Ако той познаваше Балинт Балаши, сигурно с удоволствие щеше да го цитира: „Ще получа каквото съм заслужил с греховете си, за това от никого не чакам похвала (gráciа)“. Той поема отговорност за постъпките си и аз вярвам, че имайки пред вид същността на творчеството му, и той би могъл да каже както Балаши с последните си думи: „Твой войник бях, Господи, в твоето войнство служех“.