Преди 30 години падането на Берлинската стена ознаменува края на Студената война. Там, където в годините след Втората световна война имаше две суперсили, заключени в опасно съперничество, остана само една. Глобалният ред, който обикновено, но подвеждащо се нарича биполярен, отстъпи място на нова ера, още по-подвеждащо наричана еднополюсна, коментират в редакцията на американското издание The Los Angeles Times.

Този еднополюсен ред предизвика високомерие във Вашингтон. Водещите представители на Държавния департамент се убедиха, че настъпва период на безпрецедентни перспективи, от което не само САЩ, но и светът като цяло ще се възползва. Пътят напред изглеждаше ясен. Всичко, което беше необходимо, за да се гарантира сбъдването на тези щастливи очаквания, беше Америка да демонстрира необходимото ниво на лидерство.

В крайна сметка именно лидерството даде възможност на САЩ да надделеят в Студената война. Благодарение на същото това САЩ трябваше да обере плодовете на победата – за себе си и за своите съюзници. В края на краищата, кой беше там, за да каже не? Кой би посмял да оспори целите и стремежите на „незаменимата нация" в света?

Що се отнася до това какво означаваше необходимото американско лидерство, отговорът беше по-скоро един и същ: САЩ ще трябва да увековечат ангажиментите, приоритетите, навиците и най-вече военния си статут, които развиваше от 1945 г. Основите на политиката за национална сигурност на САЩ - нашата роля като глобален полицай – трябваше да остане непроменена.

Три десетилетия след тази епоха на привидната американска хегемония, ние сме в състояние да оценим до какво доведе тази концепция. Резултатите, меко казано, бяха разочароващи. Очакванията за това, което президентът Джордж Х.У. Буш уверено описа като „нов световен ред“, остават неизпълнени. Всъщност, определящите характеристики на ерата - появата на Китай като велика сила, геополитическа ирелевантност в Европа, насилието и нестабилността в Близкия изток, и твърде ограничения и закъснял отговор на климатичните промени – всичко това би трябвало да допринесе за осъзнаването, че американският модел на глобално лидерство е или без значение или контрапродуктивен.

Как да се обясни разликата между очакванията и резултатите? Един предварителен отговор със сигурност може да е следният: след като погрешно разбраха естеството на самата Студена война, САЩ погрешно обясниха последиците от нейното рязко прекратяване през 1989 г.

Малко неща са по-опасни от това да вярвате на собствената си пропаганда. И все пак това описва съдбата, сполетяла Вашингтон в интервала между края на 40-те и края на 80-те години на миналия век. Митична Студена война, дело на истерични или цинични политически, интелектуални и медийни елити, измести истинската ситуация.

Действителните залози на истинската Студена война не бяха малки. Гарантирането, че отслабените демокрации на Западна Европа няма да бъдат погълнати в орбитата на Съветския съюз, беше необходимо и важно. И все пак предполагаемите залози на митичната Студена война бяха по-големи. Тя настройваше Запада срещу Изтока, ние срещу тях, свобода срещу робството, либерална демокрация срещу комунистически тоталитаризъм, богобоязливи срещу безбожни, като цяло, всичко, което беше добро срещу всичко, което беше зло.

Това беше Студената война, за която президентът Кенеди спомена, когато призова сънародниците си да „платят всяка цена, да понесат всякакво бреме, да изтърпят всякакви трудности, да подкрепят всеки приятел, да се противопоставят на всеки враг, за да гарантират оцеляването и успеха на свободата. Накратко, политиката е отделена от разума, което скоро доведе до бедствия като в Залива на прасетата, Кубинската ракетна криза и Виетнам.

Предвид въображаемите залози, когато Студената война най-накрая приключи при условия, благоприятни за САЩ, политическото, интелектуалното и медийното потомство на Кенеди бързо видяха в резултата ръката на Бог, провидението или историята. В предпочитания от тях прочит падането на Берлинската стена през 1989 г. даде категорична и необратима присъда, предназначена да оформи бъдещето, в което САЩ са овластени да диктуват посоката. Това отново доведе до политика, която няма връзка с разума.

Днес ние живеем с последиците от това: атаките срещу Световния търговски център от 11 септември, множество войни, които си „просят“ сравнение с тази във Виетнам, що се отнася до безумие, и управлението на Доналд Тръмп.

Няма да го чуете от нито един от кандидатите, които се борят за успех срещу Тръмп, но ние все още сме преследвани от нашата лъжлива представа за Студената война. В рамките на предизборната кампания политиците изричат повтарящи се успокояващи фрази, че Америка със сигурност трябва да бъде световен лидер. Но времената, в които може да се вярва на подобни глупости, отдавна са отминали.

Важна първа стъпка към връщането към разумна политика за национална сигурност е да се погледне към Студената война такава, каквато беше: не „дълга, тъмна борба", която завърши с победа, а обширна и скъпа трагедия, довела до ненужни страдания, които докараха човечеството на прага на унищожението и от което американските политици извлякоха напълно погрешни уроци.

Годишнината от падането на Берлинската стена не е повод за празнуване, а за мрачен и дълъг анализ – макар и закъснял.

*Андрей Бацевич е председател на Института „Куинси“. Последната му книга е „Епохата на илюзиите: Как Америка пропиля победата си в Студената война“. Коментарът отразява единствено позицията на автора.

Превод: "Фокус“