През октомври миналата година украинката с българско гражданство Олена Коцева, член на Управителния съвет на Атлантическия съвет на България, и нашата сънародничка Здравка Русенова бяха удостоени с висока награда от Министерството на отбраната на Украйна. Правителството на воюваща Украйна оцени шестгодишните усилия на двете смели дами да подпомагат ранени и болни войници, да събират дарения, да набавят средства, лекарства и медицински консумативи, които редовно изпращаха на първа бойна линия в Източна Украйна.

Шест мъчителни години. Сякаш беше вчера. Подлата агресия. Зелените „учтиви“ човечета. Разпадналите се армия, сили за сигурност и управленски структури. Президентът-предател, генералите, адмиралите и офицерите, погазили клетва, осквернили национален флаг, воински дълг, чест и Отечество.

Завзети градове, предадени военни поделения и бойни кораби. Избити патриоти. Опустошени души. 

Ужас, страх и отчаяние. „Кои сме ние, че да вдигнем ръка срещу Русия? Вече 300 години сме един народ, една държава...“

И несломимата воля на мъже и жени от сърцевината на украинската нация. „Шче не вмерла Украина!“ Народът, устоял срещу сталинския Гладомор и танковите дивизии на Вермахта, се възправи срещу най-подлата война в хилядолетната си история.

В края на 2014 г. Олена, Здравка и Надежда Бойко откриват дарителска сметка и започват да събират пари за украинските бойци. Първите им пратки съдържат вафли и мокри кърпички, бельо, термоодеала и медикаменти. От Германия купуват и пращат на фронта качествени камуфлажни костюми, невидими за топловизори. Чрез верига от доброволци в Одеса и Киев пратките стигат до зле снабдените и недохранени доброволчески батальони.

В страниците си във Фейсбук качват отчети, снимки и благодарности към дарителите. Месечно изпращат от една-две до четири-пет пратки. Пренасят ги хора, които пътуват до Украйна. Вълнуващ спомен им оставя руска гражданка, която с личния си автомобил с руска регистрация пренася пратки за украинските воини.

Двете жени постоянно са в кампания за набиране на средства: в църкви, на митинги и други обществени акции. През последните две години съсредоточиха усилията си в подкрепа на ранените и болните украински войници, които се лекуват в Хисаря по програма на НАТО. Със средства на Алианса бе заплащана рехабилитацията на украинските герои във военния санаториум в Хисаря. Досега по тази програма са лекувани и възстановени  210 бойци. 

Три години преди натовската програма подобно лечение е било организирано и заплащано от почетни консули на Украйна у нас.

Не прави чест на българското Министерство на отбраната, което за две години нито веднъж не изпрати свой представител да посрещне или да каже „На добър час!“ на ранените украинци, да изрази съпричастност към святата им кауза, да покаже поне официално благоразположение към изстрадалите патриоти. Полунатовците от МО играха ролята на циничен бръснар, който бръсне и подстригва платежоспособен клиент, чиято съдба му е дълбоко безразлична.

Заедно с представители на Украинското посолство у нас Олена и Здравка посрещаха всяка група ранени и болни украински воини, посещаваха ги в санаториума, обсипваха ги с плодове, български и украински деликатеси, срещаха ги с украинци, живеещи у нас и с българи, възвръщаха вярата им в живота и в победния завършек на безмилостната и безсмислена война, начената от хунтата в Кремъл.

Зад всяка истинска жена стои достоен мъж. Мирослав Здравков, съпругът на Здравка, постоянно отделя средства от семейния бюджет и от бизнеса си, за да финансира пътуванията на двете жени и да плаща транспортните разходи за пратките до Украйна.

 
Мъжът на Олена Георги Коцев редовно участва в проявите на „Мати Украина“, в митингите и набирането на средства в подкрепа на украинската кауза.

Олена и Георги се запознават като студенти. Тя учи в Киевския, а той – в Софийския университет. Когато пристига в Киев, Георги предава на Олена подарък от нейна българска приятелка, с която си пишат от „Здравей, непознато съветско другарче“. Като всеки сериозен мъж след двудневно проучване Георги предлага да се оженят Преценката му е като на екстрасенс: заедно са вече 44 години. Продукт на обичта им са двама сина и (засега) внучка на 12 години.

И най-важното: двете жени се превърнаха в болногледачки, в самодейни психолози и психиатри, в сестри и майки за повечето от бойците. Почти никой от ранените не бе преминал психологическа рехабилитация в Украйна. Затова първата мисия на хората от посолството и на двете приемни майки бе да чуят ужасяващите анамнези на ранените и осакатени бойци, да намерят думи и чувства, с които да възкресят жаждата им за живот, доверието в Доброто и в Човека.

Особено покъртителни бяха разказите на попадналите в путински плен войници, сержанти и офицери. През тези две години лично и през очите на Олена и на Здравка видях ужасяващи примери за мародерска жестокост, за умишлено осакатени тела и съдби. Съветските/руски „братушки“ бяха надминали себе си в патологичната жестокост спрямо украинските „бандеровци“. Видях тела без ръце и без крака, измъчвани, горени с нажежено желязо и прострелвани от упор, само защото притежателите им са си позволили „.лукса“ да воюват за род и Родина, да изправят гърди срещу руския/съветски агресор.

Чух разкази и видях снимки, които не искам да коментирам от страх за нервите и за психичното равновесие на читателите. Отрязани крака, избодени очи, убити войници заради кефа на униформени садисти... 

"Даже хитлеристите през 1941-1944 г. не са били такива изобретателни палачи на украинска земя" – сподели пехотинец от Полтава, който пристигна и си замина в инвалидна количка.

Бившите пленници са имали „късмета“ да бъдат разменени срещу пленени руски войници и отцепници от „армията“ на т. нар. луганска и донецка „народни републики“. Сега им остава нещо не по-малко жестоко: да доживеят дните си с кошмара от пребиваването „на гости“ при най-жестоките кожодери, населяващи Евразия в момента.
Усилията, душевната топлина и себераздаването на Здравка и на Олена не са потънали в небитието. Признанието се връща, подобно на онова Добро, изхвърлено в морето, според популярната пословица.

„Здравейте, мамо Здравке...“, пише един от десетките спасени украински воини.

„Скъпа мамо Олена, наскоро почина майка ми и напълно искрено си позволявам да те смятам и да те наричам своя майка“, с груб неравен почерк пише върху измачкана (може би от сълзи) хартия друг украински боец.

Повечето се обаждат през социалните мрежи, звънят по телефона, пращат снимки и сувенири по дипломати от украинското посолство или чрез българи и украинци, които пътуват между двете държави.

Заедно с удивително чисти и неуморни люде като Василь Жукивский, като членовете на „Мати Украина“ и български приятели Олена и Здравка поддържат живи контакти и кореспонденция с близките на вече загинали украински герои. Това е друга дълга и мъчителна сага, за която нямам сили да разкажа.

Длъжен съм да посоча името на Ира Коляда, майка-светица на едно от момчетата, загинало преди година. Убиват го, когато жена му е бременна с второто им дете, което бащата така и не видял. Олена и Здравка събират помощи за погребението на героя, после изпращат дрешки и играчки за осиротелите дечица...

Да беше жив Михаил Шолохов и да не би бил само „класик на съветския реализъм“, може би щеше да напише нов вариант на „Съдбата на човека“?
 „Останалото е мълчание“, както нашепва великият английски Бард.

Мълчание и безмълвна благодарност.

Кой знае защо, като гледам крехките фигури и нежните лица на Здравка и на Олена, винаги се сещам за една от най-великите картини в човешката история: „Свободата води народа на барикадите“ на Йожен Дьолакроа.

Там е казано всичко, което бих искал да изрека.

Поклон, майки-героини!

Капитн I ранг о.з. Васил Данов          
член-основател на Атлантическия съвет на България