Ако в обозрима и кратка политическа перспектива не се появи "черен лебед" - нова политическа формация, способна да преведе България отвъд хибридния й статут между Изтока и Запада, кризата на статуквото ще достигне до национална криза

Огнян Минчев

След 2001 г. България е управлявана от политически елит, който почти изцяло произтича от специалните служби на бившия режим и от нови поколения назначенци на генералите и полковниците от тези специални служби. Този елит изпълни възложените му задачи - да придвижи донякъде България към членство в НАТО и ЕС и ... да запази цялостната зависимост на България от Русия през енергетика, финанси и мащабна корупция. Така 

България бе поделена между Изтока и Запада

 докато Москва, Вашингтон и Брюксел си другаруваха. Когато времената се смениха, от Запад поставиха условие руското присъствие да се намали - да се спре руският енергиен монопол, да се ограничи категорично системната корупция, смазвана обилно с руски мръсни пари - от Газпром, Лукойл, банки, финансови схеми и т.н. 

Българският посткомунистически елит влезе в драматична криза - как се късат връзки на зависимост, функционирали четвърт век и наследени от още по-дълбока зависимост от 80 години насам? Със скърцане на зъби посткомунистическата олигархия започна да взима завоя - с проби и грешки, през Магнитски и Ф-16, с близки връзки в Брюксел, с надежда, че "с Тръмп ще се разберем по-лесно отколкото с другите..." Междувременно "другите" си бяха харесали едни момчета, известно време закусвали с бостънски банички (Бостън - град в САЩ - б.м.) Българската демократична общност, ударена мощно през 2001 г. и оцеляваща в периферията на политическия живот, доминиран от посткомунистическата олигархия, бе принудена да влезе в нелеко 

партньорство с бостънските момчета

 за да формират заедно алтернативен политически елит - способен да замести оялата се олигархия...

Е, което не става - не става... Този втори опит за създаване на алтернативен политически елит тече от 2020 г. насам, но по всичко изглежда, че ще се окаже по-неуспешен от първия опит. През 90-те години демократичната опизиция премина през много грешки и провали, но успя да вземе властта за 4 години и преизгради българската държава, съсипана от посткомунистически грабеж, превърна я в задоволителен инструмент за интеграция в Европа. След това този алтернативен демократичен елит бе ударен немислостиво - и от Изток, и от Запад, за да се реализира една 

хибридна България,

 членуваща в институциите на Запада и слугуваща на посткомунистическите мафии на Изтока. 

Вторият опит за алтернативен политически елит се проваля пред очите ни, защото представителите му страдат от същите "детски болести" на политически новаци, от които страдаше и ранното СДС - до 1995 г. Ако в обозрима и кратка политическа перспектива не се появи "черен лебед" - нова политическа формация, способна да преведе България отвъд хибридния й статут между Изтока и Запада, кризата на статуквото ще достигне до драматична криза - национална криза. Проблемът на заварения олигархичен елит не е просто, че принадлежи към минала епоха, която си е отишла. Неговият проблем произтича от факта, че българската посткомунистическа олигархия е

 продукт на бившия комунистически елит, 

който никога не е имал национална идентичност. Българските комунисти бяха изцяло компрадорска сила - колониална администрация на Москва. Комунистите в Румъния, Унгария, Полша бяха част от националния политически елит. Българските комунисти - не. Затова техните наследници - посткомунистическата олигархия - са сложна и противоречива мрежа от лични и котерийни интереси, неспособни на компромиси и перспективно мислене в полза на национален интерес. Българската посткомунистическа олигархия управлява на принципа - "Хайде сега да вземем едни пари - аз ще ги взема, а ти няма да ги вземеш..."

Тази олигархия владее - формално и неформално държавата и стопанството, но е стерилна като елит, който трябва да прави жертви в името на националния интерес (е, може би не всички нейни представители, но във всеки случай - повечето). Когато към тази мрежа на взаимно гризещи гърлата си олигархични фигури на статуквото прибавим революционното нетърпение и ескалиращата алчност на бостънските момчета да вземат всичко днес - че утре може да е късно, получаваме основното обяснение на политическия разпад от последните 5 години... Този разпад вече не е просто институционален - той става все повече психологически. Разпада се психологическата среда на съществуване на политическата класа като общност, призвана да управлява държавата. В това е заплахата от диктатура. Намираме се в етап от

 разрастване на хаоса

Но той, хаосът, към какво води - естествено, към диктатура. Когато властта започне да се търкаля по улицата, все се намира кой да я вдигне - и да си я присвои, цялата...

Старият политически елит на олигархичното управление през последния четвърт век е в криза на легитимност, в изострен сблъсък на лични и партийни интереси, но все още контролира статуквото - макар и в кризисен модел на упражняване на власт. Новият опит за елит все още мисли, че всичко което хвърчи - се яде и всички чакаме да излезе от "пубертета". Няма да излезе - други хора са нужни, лидери... Омразата, фрагментацията и опасността от хаос растат. Затова все по-опасни стават политически фигури, които в нормална обстановка биха предизвиквали - и предизвикват само насмешка, но днес шансовете им да подчинят държавата на едноличната си власт растат.