Може само да се завижда на сръчността и ловкостта, с които Русия влезе в конфликта в Карабах: без да се замесва във военната конфронтация на нечия страна, той все пак принуди двамата противоположни играчи да играят по правила, благоприятни за нея и през цялото време контролираше събитията, без да се замесва в тях. В същото време Русия отлично се възползва от факта, че потънала в раздори и вечните си разправии, свързани с изборите, Америка няма време за външна политика, пише иранският вестник Javan, официален орган на Корпуса на стражите на Ислямската революция.

Очевидната трудност за нея обаче възникна, защото в мечтата си да отдели Турция от НАТО, Русия твърде много се отстъпи на Анкара и в крайна сметка се съгласи, че ролята на Турция в Кавказ е нараснала значително. Цената на тази политика на снизхождение към Турция е, че за Русия съществува риск от намаляване на собствената й роля в Кавказкия регион, както и забележим риск от повтаряща се „ИДИЛИЗАЦИЯ” * (ИДИЛ „Ислямска държава“, терористична организация - бел. Ред.) на Кавказ, особено във вече засегнатите Чечения и Дагестан.

Русия пое такива рискове дори в навечерието на идването на Барак Обама на власт в Америка. Надявайки се на изпълнението на предизборните си обещания, свързани с "презареждането" на отношенията с Русия, последната демонстрира твърде голяма готовност за взаимодействие със САЩ: определен преводач на тази готовност беше появата на Дмитрий Медведев за определен период начело на страната (Русия) с неговото възхищение от „напредналите“ западни технологии. През кратките години на президентството си, Медведев въпреки това успя да „отвори вратите“ за всякакви прозападни социални и политически институции да влязат в руската политическа среда. Цената на това беше известна загуба на вътрешнополитическата стабилност - появиха се редица заплахи за националната сигурност на страната.

В същото време течаха преговори по иранския ядрен въпрос и Иран се превърна в своеобразен „разменна монета“ - Русия, надявайки се отново на въображаемо затопляне в отношенията със Запада, се съгласи на редица строги искания на западните страни към Иран, за да направи възможна „прословутата“ ядрена сделка.

Русия до известна степен повтори иранския политически опит - който също, надявайки се на лоялността на Запада към себе си, отвори твърде широко вратите за всякакви публични либерални институции. Това беше не само известна самоизмама, но и измама на хората, надяващи се, че икономическата ситуация в страната, която дълги години носи непоносима тежест под формата на западни санкции, веднага ще се подобри благодарение на вдигането на санкциите. В резултат се стигна до сделка със Запада и беше подписано ядрено споразумение, но на твърде висока цена - страната (Иран) беше погълната от протести, организирани от същите либерали, които като цяло не се интересуват от съдбата на хората: хората също са разменна монета за тях в конфронтацията им с властите.

Русия, надявайки се да включи Турция в орбитата на своята политика, даде на последната твърде широко поле на дейност в традиционните й сфери на влияние, в Кавказ и Централна Азия. Анкара, използвайки активно идеите на неоосманизма и пантюркизма в своята външна политика, се опитва сама да постигне това. В резултат на това ето какво се случи: Русия, осъзнавайки какви заплахи ще трябва да срещне в непосредствена близост до границите си, спря тези игри на табла със Запада, но Кавказ по това време вече се бе превърнал в някакъв пръстен, в който Турция се разпорежда доста безцеремонно.

Турция се нуждае само от едно - Съединените щати да не я лишат напълно от подкрепата си и Байдън да не й се разсърди твърде много, когато най-накрая получи властта в свои ръце, заради някаква упоритост, която Ердоган допусна в отношенията със Запада и САЩ, търсейки възможността да придобие от Руски високотехнологични комплекси С-400. Очевидно е също така, че за Турция стабилните и естествени отношения с нейните съседи (независимо дали Русия или Иран) са просто разменна монета, която тя винаги ще бъде готова да използва при договаряне със Запада: без неговата подкрепа, всички нейни планове за неоосманизма с примес на пантюркизъм нямат голяма стойност.

Това, за което Турция копнее в конфликта в Карабах и в конфронтацията между Азербайджан и Армения, е само да укрепи позициите си в региона с цената на отслабване на позициите на Русия тук. Турция очаква, че след като е постигнала целта си в Закавказието, тя ще може да пренасочи транзита на регионални енергийни ресурси по по-изгодни маршрути за нея, която в същото време е изгодна за Израел, който също се надява да спечели добри пари от транзита на закавказки петрол през Източното Средиземноморие. Тази тръбопроводна геополитика на Турция напълно се вписва във всички външнополитически стратегии на САЩ, които винаги са насочени към едно - ограничаване и пробив в позициите на Русия в Закавказкия регион.

В същото време САЩ се надяват да създадат бариера за Иран, като контролират стратегически важния коридор Азербайджан-Нахичеван. Очевидно е, че азербайджанско-нахичеванският коридор, с присъединяването към него на турската връзка, заедно с включването на Израел, е категорично неизгоден за Иран. Освен това Армения също е малко вероятно да позволи на традиционните си противници да използват нейната територия, за да постигнат своите планове. Това обстоятелство може да промени традиционно неутралния подход на Иран към регионалните проблеми (свързан с Нагорни Карабах - ред). (Иранските) противници ще продължат докрай, за да предотвратят активната иранска роля в този конфликт.

Освен това Русия напълно усети експанзионистичните планове на Турция в Сирия и едва се съпротивлява да не влезе в пряк сблъсък с Анкара. В същото време трябва да се има предвид, че за да постигне своите експанзионистични цели, Ердоган или ще трябва изцяло да подчини външната си политика на бъдещата администрация на Байдън, или да търси компромис с други политически сили в Турция, които несъмнено ще станат по-активни на предстоящите президентски избори в страната. И сред тези сили има и такива, които категорично не споделят авантюризма на Ердоган в политиката му за Близкия изток.

В тази връзка Русия не бива да поставя плодовете на своята кавказка политика на олтара за взаимодействие с регионалните сили, чиито интереси са пряко противоположни на нейните цели, както и не бива да отрежда на тези сили някаква специална роля в уреждането на Карабахския конфликт, което дори е предвидила в своите изявления. направени след подписването на примирието. Този регион е твърде чувствителен за външната сигурност на Русия, за да позволи или възможната му „ИДИЛИЗАЦИЯ“ *, или присъствието и влиянието на НАТО и неговите партньори тук. Част от упоритостта на Ердоган към предишната администрация на Тръмп може много бързо да се превърне в сервилност към Байдън, когато той стане пълноправен господар на Белия дом и когато неговият екип и съветници започнат да създават нов съюз срещу Русия в Южен Кавказ и Близкия изток.

(източник: Фокус)