Николай Ненчев*

Идеалистът, който непоколебимо и силно вярваше в неограничените възможности на човешкия дух и в смисъла от саможертвата в името на свободата, демокрацията и благоденствието на хората. 

Страдалецът, който прекара повече от единадесет години в най-страшните комунистически лагери и затвори, не се пречупи –той се възвиси над палачите си със своята безгранична вяра в доброто и неизмерима любов към хората. 

Демократът, чиито принципи останаха неподвластни на времето и обстоятелствата и заради които преживя нечовешки страдания. Колко разочарование и мъка обаче прозира в думите му, че

болката е била много по-силна след промените, отколкото в затвора

– заради пропилените възможности, заради алчността и изкушенията, заради липсата на морал и почтеност в политиката. Той вярваше, че ако нещо е неморално, то не може да бъде политически правилно и в това беше безкомпромисен както към политическите си опоненти, така и към своите съидейници. 

Родолюбецът, за когото националните интереси бяха най-важни и над всичко. „Всяка саможертва в името на отечеството е малка!“, казваше и ежедневно с действията си доказваше това. Рицар на честа, той беше непоколебим и последователен не само в убежденията, но и в делата си. Излъчваше особено благородство и обаяние. За него думите никога не губеха смисъл - с магията на словото си неусетно увличаше слушателя и със силата на познанието и личния си пример оставяше у него отпечатък завинаги. 

Въздействащ оратор, чиито увлекателни разкази за живота, изпъстрени с колорита на традициите и с вълнуващи спомени, възкръсваха като живи ренесансови картини. За детството му в село Главан и непосилния изтощителен труд на полето още от ранна детска възраст. За местните обичаи, за морала, честта, любовта към земята и трудолюбието на хората. За хората от селото, които ставали още преди изгрев слънце и изкарвали добитъка с песен на уста. След непосилен петнадесет часов труд на полето се прибирали по тъмно и пак пеели.

Сега защо всички са тъжни, питаше! 

Несправедливостта, насилственото отнемане на земята от хората и политическите убийства и репресии, подтикват будния му и независим дух към борба и саможертва в името на свободата и демокрацията в България! БЗНС и Никола Петков са неговите кумири! Едва шестнадесетгодишен той създава нелегална младежка организация. Приемат свой устав, изучават и разпространяват забранената в онези времена опозиционна литература на БЗНС „Никола Петков“. Организират съпротивително движение срещу властта. Разкрити са. Следва съдебен процес. Разказваше ми за обезумелия от ярост прокурор, който, обвинявайки го, крещял в лицето му, че съжалява единствено за това, че не е с няколко години по-възрастен, за да го изпрати на разстрел!

Следват дълги години в различни комунистическите концлагери и затвори. Нечовешки страдания, изтезания, унижения - неописуем глад. И само едно-единствено условие от властта! Да се откаже от политическите си убеждения с декларация и в замяна … Свобода, образование, кариера! Милост и снизходително отношение към близките му.  

През 1997 г. прочетох това, което беше останало от досието му, включително и констатациите на офицера от ДС за Тодор Кавалджиев: „ Не се отказва от политическите си убеждения. Твърд и непреклонен е.

Не се признава за виновен и не се разкайва

Високомерен е към органите на властта. Отказва да подпише декларация за отказ от политическите си убеждения и отказва да сътрудничи на органите на ДС.“

Споделял ми е, че в затвора е очаквал и е приел възможността за близка смърт и дори мислено се е сбогувал с близките си. Страдал е повече заради тях. Имал е особено сърдечни отношения с майка си и сестра си. Не е изпитвал омраза и желание за отмъщение към мъчителите си. 

Спомням си за една негова история от плевенския затвор. В килията имало едно малко прозорче, през което, като се качи на дървения нар, можел да види нещо като парк и малка пътечка, по която всеки ден по едно и също време минавала двойка - момиче и момче, които се държели за ръце. Всеки ден ги чакал да минат. Радвал им се. Питал се дали някога и той ще може да се разхожда свободен и да държи девойка за ръката, защото никога преди това не го бил правил. Само за това си позволявал да мечтае, за друго – не смеел!

След излизането си от затвора отново е преследван. Интерниран е и работи в горско стопанство като общ работник. Кандидатства и е приет във Висшия финансово-стопански институт в Свищов. Там в един дъждовен ден среща момиче, което нетърпеливо чака да превали, за да продължи пътя си. Кавалджиев без колебание предлага чадъра си. Момичето се казва Филарета и по-късно ще стане негова съпруга, която ще сподели и болките, и радостите му до края на дните му!

Тодор Кавалджиев е един от първите, които излизат с декларации до ЦК на БКП, в които се

настоява за реабилитация на Никола Петков и за възстановяване на БЗНС „Никола Петков”

Декларациите са изпратени и прочетени по радио „Свободна Европа“ 

През 1989 г. е един от възстановителите на БЗНС „Никола Петков” и негов секретар. Избран е за народен представител във ВНС. 

През 1996 г. е избран за вицепрезидент. Имах честа да работя в предизборната му кампания, а по-късно и да служа в кабинета му. Беше неуморен. Никога не се оплакваше. Държеше сметка за всички държавни разходи. Отказваше да пътува в първа класа и да ползва скъпи апартаменти. Кабинетът на вицепрезидента се беше превърнал в ежедневна приемна в помощ на хората. Помагаше на всички и не ги делеше на наши и ваши. При цялата му огромна ангажираност намери време и да твори – написа книги. Неуморно издирваше пострадалите от комунизма и издаде Алманах на Българския земеделски народен съюз и неговите жертви. 

Живееше и пулсираше с успехите и болките на обществото ни. Казваше, че е богат с любовта си към хората. Недоволстваше, че пропиляваме шансовете на България. Протестираше. Не беше чут! И не беше предложен за втори мандат. 

Докато беше вицепрезидент, бяхме в село Габарево по повод на разкриването на масов гроб и ексхумацията на избити горяни. Някои от тях почти деца, на по шестнадесет - седемнадесет години. По време на опелото пред тленните останки бях до него. Прошепна ми: „Срам ме е! По-добре да бях сред тях!“ Просълзи се. На връщане до София не каза и дума! 

Напусна ни тихо, без суета, верен на принципите си.

* Текстът е публикуван на фейсбук страницата на автора.