През ноември миналата година американският генерал Марк Мили, председател на Обединения комитет на началник-щабовете, разгневи Киев, както и някои по-войнствени служители от администрацията на президента Джо Байдън, като сравни конфликта в Украйна с Първата световна война и предположи, че разрешаването му е в задънена улица.

По-късно, говорейки в Икономическия клуб в Ню Йорк, Мили добави: "Когато има възможност за преговори, когато може да се постигне мир, възползвайте се от нея. Възползвайте се от момента". Следващата седмица той повтори предположението си, че моментът за преговори е настъпил - успешните контраофанзиви на Украйна около Харков на североизток и Херсон на юг означаваха, че Киев може да преговаря от позиция на силата.

Мили сбърка за Първата световна война - войната е спечелена, и то от западните съюзници, до голяма степен благодарение на икономически фактори и по-високото им ниво на развитие, което им позволява да хвърлят повече ресурси в ужасяващата месомелачка.

"С големите си селски райони Централните сили не можеха да поддържат селскостопанското производство, тъй като мобилизацията по време на войната пренасочваше ресурси от селското стопанство. Възникналият в резултат на това глад в градовете подкопава веригата за снабдяване на военните", отбелязва историкът Стивън Броудбъри.

Победа, да - но на ужасяваща човешка цена. Преди всичко да затихне на Западния фронт, общият брой на жертвите се оценява на над 37 милиона души, включително войници и цивилни, което превръща Първата световна война в един от най-смъртоносните конфликти в човешката история. Почти няма европейско домакинство, което да не е пострадало. Индустриалният облик на убийствата, при които млади мъже са покосявани от картечници, унищожавани са от артилерийски обстрел и са отравяни от облаци отровни газове псе натрапва в паметта на европейците като добавя още едно петно върху войнствеността на човекия род.

А сега почти наближава поредният ноември и скоро в Украйна ще завалят студени есенни дъждове, които ще направят военните маневри още по-трудни. Има признаци, че ако дотогава Украйна не постигне пробив на южния си фронт и не пробие и трите пласта на страховитата руска Суровикинова линия - нещо, което досега се е изплъзвало на украинските сили през трите месеца на ожесточени боеве - призивите за преговори ще се увеличат, тъй като предстои година на избори както в Европа, така и в САЩ, които ще променят вътрешнополитическата динамика на съюзниците.

Затова засега всички погледи са насочени към Запорожието, където се възлагат надежди от страна на Украйна и Запада, след като беше осигурен пробив на силно минираната първа линия на руската отбрана около село Роботине. Надеждата е, че оттам Украйна ще успее да пробие основните укрепления, като според някои мнения Русия ще се затрудни да разгърне необходимите резерви, за да гарантира запазването на линията - въпреки че досега пренасочваше силите си сравнително бързо.

Само времето ще покаже дали ще може да се постигне пълен пробив и Украйна ще може да се доближи до целта за прекъсване на т.нар. сухопътен мост, свързващ анексирания Кримски провлак с южните украински територии, окупирани от Русия. Въпреки това фактът, че украинските сили са успели да си възвърнат само 108 кв. км. от окупираната територия след началото на контраофанзивата в началото на юни, насочва към предпазливост. Освен това Пентагонът беше песимистично настроен относно перспективите на контраофанзивата още преди тя да започне.

Украинските официални лица се възмущават от този песимизъм и са нетърпеливи да обърнат на 180 градуса започващото да се налага мнение, че контраофанзивата вероятно няма да постигне очаквания резултат. "Украинските сили се придвижват напред. Въпреки всичко и независимо от това какво казва някой, ние напредваме и това е най-важното. Ние сме в движение", написа в събота украинският президент Володимир Зеленски. Но поверително в Киев се говори все-повече за една дълга война.

Със сигурност, ако Украйна не постигне по-голям напредък на терен до ноември, предпазливостта в стил Мили ще се възроди и този път рискува да се превърне в хор, в който все повече хора ще се питат дали тази война изобщо може да бъде спечелена. Тогава обаче се сблъскваме с проблема, който тормози западните съюзници от самото начало, тъй като те никога не са определяли колективно ясни цели на украинската битка - отчасти защото опитът да се направи това вероятно би изложил на риск единството на съюзниците.

Вместо това те се двоумяха, застраховаха и избягваха категорични прогнози като същевременно поддържаха интензивни реторика за демокрацията и необходимостта да се защитят правата на суверенитет и независимост или да се види как и без това нестабилният световен ред се срива в полза на автократите, отбелязвайки началото на още една тъмна епоха. Днес е атакувана Украйна, а утре - може би Тайван и Прибалтика.

Но ако това е така, защо западните съюзници не подкрепят думите си с дела, като използват икономическата си мощ в пълна степен? Защо се бавят и закъсняват с доставките на боеприпаси и оръжейни системи, като в най-добрия случай ги предлагат навреме, а в най-лошия - със закъснение, за огромно разочарование на украинците?

Част от причините за това са опитите за постигане на единодушно съгласие между съюзниците; друга причина е страхът, макар и далечен от ядрена ескалация и съпътстващата го оценка, че е необходимо внимателно калибриране, за да се намали този риск. "САЩ предоставиха достатъчно, за да предотвратят руската победа, но не толкова много, че да допуснат руско поражение (и последваща възможност за ядрена ескалация)", отбеляза Джеймс Никси от Chatham House.

Друг ключов фактор обаче е, че в сърцето си съюзниците на Украйна никога не са усещали, че тяхната собствена демократична съдба всъщност е на карта - и при цялата им симпатия към Украйна и ужаса им от варварските руски зверства в Буча и на други места, не са достатъчно съпричастни с населението, което има грижи, свързани с разходите за живот.

И с напредването на войната усещането за опасност, ако не друго, намалява. В края на краищата, ако „голямата руска мечка“ не може да подчини по-малкия си близък съсед, как по дяволите, ще завладее страните от НАТО, да не говорим да е заплаха за САЩ?

За украинците, разбира се, нещата са съвсем различни. И едва ли е изненадващо, че Киев е пределно ясен по отношение на целите на войната - а именно възстановяване на цялата суверенна територия, включително незаконно анексирания Крим, руски военни репарации и железни западни гаранции за сигурност, а още по-добре - членство в НАТО.

И колкото и да е странно, най-големите им съюзници в стремежа към пълна победа в момента са руските дисиденти, въпреки че в по-голямата си част Киев гледа на тях с пренебрежение. Либералната опозиция на Владимир Путин има пряк личен интерес от "тотална победа" на Киев - тя не разполага с друг реалистичен механизъм за сваляне на руския лидер и разбиване на уродливия режим, който той оглавява.

Но ако оставим настрана руските дисиденти, колкото и обидно да е това към "моралният нос" на Джордж Оруел, призивът за преговори само ще се засилва, ако с тази контраофанзива не се постигне някакъв значим военен пробив.

Русия и Украйна имат едно общо нещо - техните съюзници не вярват, че някоя от страните може да постигне пълна победа.

За Пекин това може би е желателно само по себе си - един разсеян Запад е полезен за Китай, а една отслабена Русия ще знае мястото си на младши партньор в двустранните им отношения. За други обаче, включително за разкъсваната от войни Украйна, продължителната война не е желателна и с напредването на времето вероятно ще станем свидетели на повече предлагани варианти за преговори.

И все пак има три основни проблема с този план Б.

Никси изтъкна една от тях, като отбеляза, че "отслабването на подкрепата сега само ще направи Украйна по-уязвима (с последици за по-широката европейска и световна сигурност), ще застраши постигнатите досега успехи и ще даде на Путин лостове за влияние, които той в момента не притежава - особено с оглед на вътрешните сътресения в Русия през последните седмици".

Друг е въпросът, че дори Зеленски да се съгласи на преговори - а няма признаци, че той е в настроение за това - обикновените украинци нямат желание за преговори с Русия, която безразборно бомбардира домовете им; избива, измъчва и отвлича деца. Те остават обзети от студена ярост.

Нещо повече, Путин може и да се съгласи да започнат преговори, но вече сме виждали как са се развивали преговорите с него - и с неговия мрачен министър на външните работи Сергей Лавров.

За руския лидер преговорите са просто още едно оръжие във войната, което се използва, за да се отвлече вниманието, да се протака, да се даде време за маневриране за постигане на военни и дипломатически цели и да се хванат в капана добронамерените и наивните - тактика, която стана очевидна между 2014 и 2017 г., когато Лавров и тогавашният държавен секретар на САЩ Джон Кери "преговаряха" за Сирия. Преговорите помогнаха на Москва да спаси сирийския лидер Башар Асад от поражение и да убеди тогавашния президент на САЩ Барак Обама да свали пръста си от спусъка и да пренебрегне собствената си червена линия относно използването на химически оръжия от Дамаск.

Замразените войни - неточно название, ако изобщо е възможно да го определим така, са силната страна на Путин. Те му позволяват да превърне международната слабост в сила и да запази властта си у дома, като разпалва параноичен патриотизъм, убеждавайки руснаците, че чуждите врагове искат да унищожат светата "матушка Русия".

Някой да има План С?/БГНЕС

------------------------------------------------------

Джейми Детмар, „Политико“