Александър Миладинович, Би Би Си

Санкции, забрани за износ, остри послания от тайни и публични служби, демонстративни отсъствия от срещи – вместо стабилност, доверие, добри отношения и здрави връзки.

Отношенията на Сърбия със Съединените щати, Русия и Европейския съюз през последните месеци са белязани от напълно различен тон в сравнение с предишните, сравнително идилични 13 години управление на Александър Вучич и Сръбската прогресивна партия (СПС).

„Режимът на Вучич навлезе във фаза на фундаментални промени във вътрешните, регионалните и международните отношения, като тези промени са взаимно свързани. Заради протестите, които продължават повече от година, и очевидната слабост на властта, управляващите вече не са в състояние да изпълняват резултатите, които са обещали на международните си партньори“, заяви Едуард П. Джоузеф, преподавател в университета „Джонс Хопкинс“.

Повод за студентските протести, които прераснаха в масови, продължителни антиправителствени демонстрации в Сърбия, беше срутването на козирката на жп гарата в Нови Сад, при което загинаха 16 души.

Зорана Михайлович, бивш вицепремиер, министър и професор по енергетика и икономика, вижда причините за промените във външната политика от друга гледна точка.

„Ние като общество обичаме да си внушаваме, че всяко решение се взема, защото властта няма подкрепа – което не е вярно. Геополитическият вихър, който днес доминира, създава вълни и към държави, които се опитват да останат неутрални“, смята тя.

От 2009 г. Сърбия води външна политика, основана на т.нар. „четири стълба“ – САЩ, ЕС, Русия и Китай.

Тогавашният президент Борис Тадич очерта тази рамка след посещение в Пекин, а по-късно същия курс продължиха неговите наследници Томислав Николич и Александър Вучич.

„В свят, който се променя бързо, ключовите стълбове на сръбската външна политика остават непроменени“, заяви външният министър Марко Джурич.

„Европейската интеграция като стратегическа цел, военната неутралност като основа на сигурността и подход, който позволява сътрудничество с различни глобални играчи при защита на националните интереси“, каза той пред в. „Политика“.

Най-голямото предизвикателство, по думите му, е, че светът върви към система с повече от един център на власт.

„Пространството за маневриране се стесни, а от държавите все по-често се очаква ясно и еднозначно позициониране. Сърбия обаче се стреми да гради отношенията си прагматично и рационално – там, където интересите съвпадат, при ясно очертани червени линии по въпросите за суверенитета, териториалната цялост и сигурността“, подчерта министърът.

Американският стълб: санкции от „Тръмп сърбина“
Само преди година изглеждаше, че има пространство за маневри. Когато Доналд Тръмп се върна в Белия дом в края на 2024 г., еуфорията сред част от привържениците на властта в Сърбия достигна връх. Най-големият проправителствен таблоид нае билбордове с образа на американския президент и надпис „Тръмп, сърбино“.

В края на 2025 г. обаче отношенията между Сърбия и САЩ вече са белязани от санкциите срещу сръбската петролна компания НИС, довели до спиране на рафинерията в Панчево, от забраната за износ на гуми от китайската фабрика Linglong в Зренянин, както и от открояването на Сърбия в американския Конгрес заради проблеми с корупцията и демократичните стандарти.

„Не бива да се забравя, че администрацията на Тръмп не беше доволна от подкрепата на Сърбия за победата на Байдън през 2020 г., макар това никога да не беше казано официално. Имаше я и онази странна визита на сръбския президент в САЩ, когато той обявяваше три срещи с Тръмп, а всичко завърши с бързото му завръщане в страната“, припомни Иван Вейвода, изследовател във Виенския институт за международни отношения.

В Белград се надяваха на облекчение в новото разпределение на американските политически карти, най-вече чрез позоваване на уж идеологическа близост с Доналд Тръмп. Вместо това последва засилен натиск.

„Основната грешка на Вучич, както и на други националистически лидери на Балканите, беше очакването, че победата на Тръмп ще доведе до реализиране на старите националистически фантазии и изваждане от чекмеджетата на отдавна забравени планове. Това показва и непоследователността на политиката на Тръмп – от една страна идеологическият пласт, който включва симпатиите му към други автократи и етнонационалистическата концепция MAGA („Да направим Америка отново велика“), а от друга – също толкова важният икономически подход, основан на прагматична търговия на интереси“, обясни Бодо Вебер, старши сътрудник в Съвета за политика на демократизацията в Берлин.

Именно по този въпрос Иван Вейвода вижда двете лица на Америка при Тръмп.

„САЩ гледат на Сърбия и на въпроса с НИС едновременно като на проблем в отношенията с Русия и като на възможност за засилване на позициите си в европейската енергийна политика чрез продажба на собствен втечнен газ.“

Вашингтон вече повече от година настоява руският мажоритарен собственик да излезе от НИС. Руснаците не бързат с продажбата, а Сърбия засега отказва да национализира компанията, продадена през 2008 г.

Именно тук Зорана Михайлович вижда и положителни сигнали.

„Администрацията на Тръмп прояви разбиране, тъй като санкциите, които бяха обявени още през декември 2024 г. при Байдън, след идването на Тръмп бяха отлагани цели девет месеца.

Известно е, че САЩ не действат по този начин и това беше прецедент, възникнал именно заради качествените отношения между Вучич и Тръмп и неговата администрация“, твърди тя.

Михайлович е убедена, че въпросът със санкциите ще бъде решен положително и подчертава, че „това не са санкции срещу Сърбия, а срещу една компания в руска собственост“.

За Едуард П. Джоузеф обаче те са възможност за трайна промяна: „Това е шанс Сърбия най-накрая да се определи ясно по отношение на своя стратегически път, а НИС може да бъде част от този избор.

Руският стълб: между петрола и боеприпасите

След като Русия започна пълномащабната си инвазия в Украйна през февруари 2022 г., сръбската външна политика се оказа в особено неудобна позиция. От една страна, Украйна не призна независимостта на Косово – въпрос от ключово значение за Белград във външната му политика. В този смисъл Сърбия не можеше да подкрепи окупацията на украински територии. От друга страна, газовите и петролните договорености с Москва бяха прекалено важни, за да се присъедини страната към санкциите на Европейския съюз и Съединените щати срещу режима на Владимир Путин.

Животът „по средата“ беше възможен благодарение на близостта с Москва и паралелната хуманитарна помощ за Киев, която с времето прерасна и във все по-очевиден износ на оръжие и боеприпаси за отбраната на Украйна.

Посланията от Москва за близки отношения и приятелство започнаха да се редуват с доклади на руските разузнавателни служби за сръбска военна помощ за Украйна, както и с остри критични изявления на говорителката на руското външно министерство Мария Захарова по адрес на сръбската политика и на президента Вучич.

Зорана Михайлович, дългогодишен член на сръбското правителство, днес описва руската позиция така: „Това са хора, които се представят за наши приятели, а на първия сериозен изпит доказаха, че това не отговаря на истината.“

Официална Москва не бърза да продава дела си в сръбската петролна компания НИС, което удължава действието на американските санкции и допълнително затруднява доставките на петрол за Сърбия.

Според Едуард П. Джоузеф Русия се стреми да извлече максимална изгода от ситуацията и да отлага всякакво решение възможно най-дълго.

„Ако бъде постигнато мирно споразумение между Русия и Украйна, санкциите ще отпаднат и няма да има нужда руснаците да се изтеглят от НИС. Това би им запазило възможността за влияние в Сърбия и за намеса в по-нататъшната консолидация на Балканите като част от Европа и евроатлантическото пространство“, посочи той.

По думите му за Русия е от решаващо значение средствата от евентуална продажба на НИС да отидат директно в „Газпром“, а не по блокирани руски сметки – което би се случило, ако компанията бъде купена от сръбската държава или от унгарска фирма.

„Руснаците изобщо не се интересуват дали това е важно или болезнено за Сърбия – просто не им пука. Затова Вучич ще трябва да вземе решение, когато страната започне да остава без петрол, и тогава национализацията ще стане неизбежна, независимо какво казва Москва“, категоричен е Джоузеф.

Руският външен министър Сергей Лавров вече заяви, че национализация на НИС е невъзможна без съгласието на Русия, а сръбският президент твърди, че Белград ще търси алтернативно решение до последния момент.

Европейският стълб: „на масата“ или „в менюто“

„Семейната снимка“ на европейските и балканските лидери в Брюксел през декември този път имаше един участник по-малко – Сърбия за първи път отказа да участва в подобна среща.

„Независимо дали сте доволни или не от дадени решения, трябва винаги да сте на масата. Защото има една поговорка: ако не сте на масата, значи сте в менюто“, предупреди Иван Вейвода.

Докато Черна гора и Албания, макар и не без трудности, напредват в преговорите с ЕС, Сърбия вече три години не отбелязва никакъв реален напредък в процеса на присъединяване.

„Сърбия трябваше много по-рано ясно да се определи, че стратегическата ѝ цел е членството в ЕС. Това се повтаря риторично всеки ден, но през последните четири години не беше направено нищо съществено в тази посока, освен маневри с изборното законодателство, назначенията в регулаторните органи и все по-ниските демократични стандарти на местните избори“, смята Вейвода.

Докладите от Брюксел показват, че макар част от административните критерии формално да са изпълнени, Сърбия фактически се отдалечава от Европейския съюз. Отказът да бъдат наложени санкции на Русия, както и отношението към свободата на медиите, гражданските права и исканията на протестиращите, които повече от година настояват за отговорност за смъртта на 16 души и за предсрочни избори, сериозно разклатиха „европейския“ стълб на сръбската външна политика.

Унгария на Виктор Орбан и Словакия на Роберт Фицо остават единствените държави членки, които открито настояват пътят на Сърбия към ЕС да бъде ускорен въпреки сегашната ситуация.

„В ЕС винаги е имало държави, които са били отворени към приемането на Сърбия, както и други, които по различни причини са се противопоставяли. Причината за това обаче не е опит за вътрешна дестабилизация през последната година, когато обучено и организирано малцинство се опита да смени властта на улицата, а не с демократични средства“, твърди Зорана Михайлович.

Все пак едно отсъствие от „семейната снимка“ не означава непременно траен разрив.

Бодо Вебер смята, че сръбският президент ще продължи да изпраща вербални сигнали за привързаност към европейската интеграция.

„Не вярвам, че става дума за окончателен завой, защото това би означавало рязко публично позициониране, което Вучич на практика вече прави във вътрешната политика. В страната той все по-открито прилага автократични, неевропейски методи, трансформирайки Сърбия така, че да бъде възможно най-далеч от ЕС“, отбеляза Вебер.

Вътрешната основа: „загубата на ореола на недосегаемост“

Кризата във външните отношения на Сърбия е тясно свързана с вътрешната криза, породена от продължителните протести, смята Едуард П. Джоузеф.

„Вучич все още разполага с твърдо ядро от поддръжници и контролира държавния апарат и силовите структури, макар да не е ясно дали владее всички техни сегменти. До голяма степен той загуби способността си да сплашва, което допринася и за разпадането на образа му на недосегаем лидер“, заяви Джоузеф, който е говорил за ситуацията в Сърбия и пред Комисията по международни отношения на Конгреса на САЩ.

Според Бодо Вебер международният контекст не е решаващ за отслабването на режима – много по-важни са протестите в страната, макар засега да нямат политически завършек: „Те оголиха слабостите на режима на Вучич, които той не успя да прикрие. Геостратегически проблеми като потенциален недостиг на горива или конфликтите с Москва показват дори на най-твърдите му избиратели, че нещо не е наред и че лидерът е сериозно отслабен. Очите им се отварят още повече от факта, че един „малък“ Милорад Додик от Република Сръбска поддържа по-добри отношения с Вашингтон от самия Александър Вучич.“

Въпреки всичко Зорана Михайлович, член на Сръбската прогресивна партия между 2010 и 2023 г., смята, че страната ще се опита да запази досегашния си курс: „Всяка промяна – особено във външната политика – е процес. Нищо не се случва от днес за утре. На фона на геополитическите размествания, напреженията и съперничеството между големите сили Сърбия ще направи всичко възможно да запази отношенията си както със Запада, така и с Изтока.“

Така, в разгара на кризата около трите външнополитически стълба, президентът Вучич посочи като изход пътя към – четвъртия.

Макар да посети Китай още през септември, новото планирано пътуване на сръбския държавен глава може да се окаже по-скоро „палиативен ход“, който временно да смекчи усещането, че стълбовете на сръбската външна политика вече не стъпват върху стабилна основа. / БГНЕС