Елиът Кауфланд, The Wall Street Journal*

Колко пъти президентът Доналд Тръмп ще плаща на Иран за един и същ стратегически актив? Два пъти той обяви отварянето на Ормузкия проток, и два пъти се отказа от американските лостове за натиск в замяна. И въпреки това протокът остава затворен, докато иранският режим настоява за още отстъпки.

На 7 април Тръмп обяви двуседмично прекратяване на огъня – „при условие че Ислямската република Иран се съгласи на ПЪЛНО, НЕЗАБАВНО и БЕЗОПАСНО отваряне на Ормузкия проток“. Това подсказваше, че Иран всъщност все още не е дал окончателно съгласие, а два източника, запознати с преговорите, потвърдиха, че остават разминавания. Въпреки това иранският външен министър се опита да успокои ситуацията: „За период от две седмици“, написа той същата вечер, „безопасното преминаване през Ормузкия проток ще бъде възможно“ при определени условия.

Още на следващата сутрин Тръмп бе въодушевен. „Голям ден за световния мир! Иран иска това да се случи, те са се наситили!“, написа той. „Ще започнем да се снабдяваме с всякакви доставки.“ Когато редакционният съвет на The Wall Street Journal предупреди да не се обявява „преждевременна победа“, президентът реагира пренебрежително. „Всъщност това е победа и няма нищо ‘преждевременно’ в нея!“, написа той на 9 април. „Много скоро ще видите как петролът започва да потича“, добави още той. „The Wall Street Journal, както обикновено, ще бъде принуден да си изяде думите.“

Но петролът не потече. Танкерният трафик дори намаля още повече. „Това не е споразумението, което имаме!“, щеше да се оплаче по-късно Тръмп. Това беше първата измама от страна на Иран.

След прекратяването на огъня иранският режим постави ново условие: Израел трябва да спре атаките срещу Хизбула в Ливан, преди преговорите да продължат. Това не беше част от договореното, отвърна Тръмп. Хизбула беше започнала войната, а като нанася удари по най-важния терористичен прокси на Иран, Израел увеличава натиска върху режима и съответно засилва позициите на САЩ.

От друга страна, спирането на атаките би изглеждало като израелска отстъпка – политически по-лесна за приемане от президента. „Говорих с Биби [Бенямин Нетаняху], и той ще намали интензитета“, каза Тръмп на 9 април.

На 10 и 11 април последваха преговори в Пакистан, но САЩ се оттеглиха, след като Иран отказа ключови отстъпки по ядрената програма. Тръмп трябваше да намери нов начин да принуди режима да отстъпи. При липса на военни удари, блокадата на иранските пристанища трябваше да бъде „тоягата“, а „морковът“ – прекратяване на огъня от страна на Израел в Ливан.

Преките преговори между Израел и Ливан, по-рано отхвърляни от Вашингтон като безсмислени заради бездействието на Бейрут срещу Хизбула, бяха организирани набързо за 14 април. Този ход можеше да отклони вниманието от вече свършен факт: за да улесни американските преговори, Тръмп на практика е настоял Израел да даде на Иран желаната пауза в Ливан. Това второ прекратяване на огъня бе обявено на 16 април.

Иранският външен министър отново потвърди договореното. „В съответствие с прекратяването на огъня в Ливан“, написа той в петък, „преминаването на всички търговски кораби през Ормузкия проток се обявява за напълно отворено.“ Само ден след тази отстъпка обаче режимът се оттегли от нея. Това беше втората измама.

В събота иранските военни заявиха, че протокът е затворен. Приближаването до него „ще се счита за сътрудничество с врага“, предупреди Корпусът на гвардейците на ислямската революция. Дори бяха атакувани няколко плавателни съда. Режимът твърди, че няма да отвори Ормузкия проток, докато САЩ не прекратят блокадата на иранските пристанища.

Това ще бъде третата измама – ако Тръмп се съгласи. Режимът иска протокът да остане затворен, а американските лостове за натиск – отслабени, в контекста на ядрените преговори. „Те не могат да ни изнудват“, заяви Тръмп в неделя. Но изглежда, че в Техеран смятат обратното. Очевидно те не се притесняват да поставят президента в неудобно положение. Какво би ги спряло да приложат същата тактика и по отношение на запасите си от обогатен уран?

Тръмп първо спря атаките срещу Иран, а след това и срещу Хизбула. Сега Техеран го притиска да се откаже и от икономическия натиск. Понякога дипломацията може да затвърди военни успехи. Този път обаче тя изглежда устроена така, че да ги обезсмисли.

*Елиът Кауфман е член на редакционния съвет на The Wall Street Journal

Превод: Faktor.bg