Николай Василев

Z войната на Путин промени света. Все още не знаем как ще завърши тя, но промените ще са поне толкова значими, колкото тези последвали Първата световна война, Втората световна война и края на Студената война. България също ще бъде много по-различна от тази, в която живяхме през последните 30 години. За да направим разумна прогноза за това как ще изглежда тя при едно или друго развитие на войната, е добре да резюмираме случилото се у нас през последните десетилетия.

След 1989 г. преживяхме три основни промени: 

Извървяхме пътя от тоталитарна диктатура към парламентарна демокрация; от планова икономика, базирана на държавна собственост на средствата за производство, към свободно пазарно стопанство базирано предимно на частна собственост и от съветски сателит в СИВ и Варшавския договор към суверенна страна, член на ЕС и НАТО. Този път бе извървян от всички останали държави в Източна Европа и от Балтийските страни – анексирани към СССР през Втората световна война.

Както в някои от тях, голяма част от днешния политически, икономически и медиен елит у нас произхожда от комунистическата политическа, икономическа, силова и дори спортна номенклатура. Но България се различава от повечето останали страни по два важни показателя. Единият е, че макар мнозинството от хората да одобряват споменатите промени, една значима група не приема „цивилизационния избор” и вярва, че „векторът на развитие” на България, както се изразява Валентин Вацев, не бил „атлантически”, а „евразийски”. В останалите страни от Източна Европа подобни идеи са екзотика. У нас те не са. Но и извън техните носители, значима част от обществото не се идентифицира емоционално със Западния свят и продължава да гледа на него като на нещо чуждо. По думите на режисьора и философ Явор Гърдев: „За много хора в България ЕС и НАТО са някакви външни тела, които не са „нас”. Ние не сме НАТО, не сме Европейския съюз, ние сме друго нещо, а НАТО и Европейският съюз са „те”, които нещо ни налагат”. Ако използваме парадигмата на Самюъл Хънтингтън,

България стана член на ЕС и НАТО, но не стана „Западна” държава

Някои изследователи разглеждат „западността” не като културна принадлежност, а като институционално устройство. Според Стивън Коткин: „Япония не е европейска, но е „Западна”. Русия е европейска, но не е „Западна”. В нашия анализ ще използваме понятието „държава от Първия свят”, защото то изключва географски или културни характеристики. Това, че не сме „държава от Първия свят” е вторият показател, който отличава България от повечето членки на ЕС и НАТО. Тъжната истина е, че по времето на Прехода придобихме много от характеристиките на държава от Третия свят.

Американският изследовател Патрик Кенан дава добра класификация за това какво е държава от Първия, Втория и Третия свят. Ако погледнем на Прехода в България през неговата призма, ще видим, че страната се трансформира от типичен представител на Втория свят, където волунтаристично политическо ръководство чрез сравнително ефективна бюрокрация маргинализира частния сектор, в страна от Третия свят, където политическото ръководство, обвързано по всевъзможни задкулисни начини с частния сектор, паразитира върху плещите на слабата държавна бюрокрация, а в нашия случай и на еврофондовете. Както във всички държави от Третия свят, политическата власт се използва предимно за наказание на лични врагове и облагодетелстване на лични приятели. Първият свят, при който независимият частен сектор и надпартийната, професионална държавна бюрокрация не оставят на политическото ръководство кой знае колко голямо пространство за завои наляво или надясно, все още изглежда непостижим за българското общество. Затова, въпреки значимите постижения, мнозина

разглеждат Прехода у нас като провален

„Голямата промяна” в България бе предизвикана от огромното общоевропейско политическо земетресение, което доведе до падането на Желязната завеса и разпада на Съветския съюз. След 1989 г. реалният социализъм стана неприложим в Европа и България не можеше да бъде изключение. Преходът завари българите разделени на две непримирими групи.

1. Едните възприемаха социализма като развитие на специфичната българска славяноправославна цивилизация. Те гледаха на Русия - царска, червена или посткомунистическа, като на естествен съюзник и приемаха навлизането на Съветската армия в България през 1944 г. като „освобождение” от наложеното от Сакскобургготската династия неестествено обвързване на страната със Запада, в случая с неговия „най-реакционен елемент" - Хитлеристка Германия.

2. Другите, подобно на централноевропейците, възприемаха социализма като органически чужда за народа ни система, наложена чрез щиковете на вероломно нахлулата в България Съветска армия. За тях годините на комунистическия режим са период на насилствено откъсване на България от естествената ѝ европейска среда. Тяхното най-голямо желание бе (пре)връщането на България в неделима част от Запада. 

Представителите на тези групи имаха не само различни виждания за бъдещето, но различна интерпретация на близкото минало. Те имаха различна представа за най-общата цивилизационна принадлежност на България. За едните тя е неразривна част от славянството и православието.  За другите тя бе, или поне на тях страшно им се искаше да бъде, част от Западната цивилизация.

Въпреки заканите на махленските комунисти, че „тая власт с кръв сме я взели, с кръв ще я дадем", още в началото на 90-те беше ясно, че в България властта ще се сменя след избори. Въпреки обещанията на БСП да рабтои за „демократичен социализъм”, скоро стана ясно, че България ще бъде „капиталистическа” страна. Мнозина, включително някои западни съветници, вярваха, че единственото условие посткомунистическите страни да се превърнат в либерални демокрации е собствеността да стане частна. За да се изгради държава от Първия свят обаче, бяха нужни още поне две неща:

1. Механизъм, гарантиращ стриктното спазване на договорите.

2. Конкуренция, свободна както от държавно-правителствена намеса, така и от опити за силово налагане на монополизъм от страна на частни субекти.

За изпълнението на тези условия е необходима добре функционираща държавна бюрокрация. Без нея посткомунистическото управление с частна собственост може да се превърне в още по-произволно и безправно от комунистическото. Американският изследовател Стивън Коткин определи режима на Путин като „измамна клептокрация от главорези, маскирана като горда алтернатива на Западната цивилизация”. Или, ако използваме модела на Патрик Кенън, едно общество, в случая съветското, от Втория свят се срина в Третия. Историята на повечето постсъветски общества ясно демонстрира тази тенденция.

Нещо подобно се случи и в България, макар не в толкова драстична форма. В зората на демокрацията малцина разбираха нуждата от изграждане на силни институции, а посткомунистическата номенклатура – политическа, икономическа, силова, спортна... правеше всичко по силите си да провали подобни опити на демократичната общност. През 90-те години антикомунистическа България спечели всички дебати,

но не успя да изгради алтернативен политически, икономически и медиен елит

и дори свое трайно политическо представителство.

В началото на 21 век България стана пълноправен член на НАТО и на Европейския съюз. В процеса участваха леви, десни и центристки партии. Но белезите от битката за идентичността на България останаха. „Лява" България, на привържениците на социализма и на русофилите, изобщо на хората, които са убедени, че България е преди всичко част от славянството и православието, бе почти разгромена. Като остатъци от нея бивши червени велможи продължаваха да привиждат в себе си еквиваленти на руските олигарси, спасили се поединично и присвоили значим дял от богатството на партията държава. Но в България остана и един значим, доскоро червен електорат, съставен от отчаяни хорица, намерили някога щастие в анонимността на уравниловката, но доживели да видят краха на своя свят. Както много други последни мохикани, те дълго не знаеха нито в какво да вярват, нито на какво да се надяват. Гледаха с ужас как пред очите им НАТО смазва славянска страна като Сърбия, и то в полза на „някакви си албанци, и то мюсюлмани!", и се чудеха дали това не може да се случи и у нас. Дълго виждаха на изток една отслабена Русия, тайничко симпатизираха на варварските ѝ изстъпления в Чечня, но не бяха сигурни кой би ги защитил в един свят, изпълнен с толкова ужасни конфликти. За тях еволюцията на БСП за членството на България в НАТО подейства крайно деморализиращо. Едва конфронтационният спрямо Запада курс на Путин след 2008 г. и 2015 г. ги обнадежди.

Z войната им подейства като допинг

Много от тях повярваха, че скоро властта на „хегемона” ще бъде съкрушена, а Русия и Китай, заедно ще изградят нов световен ред. Малко от тях разбират, че личното им благоденствие при такъв развой сигурно ще се влоши, но повечето отсега обвиняват Запада за задаващата се икономическа катастрофа.

От другата страна на барикадата, с идването на 21 век, видяхме изморените погледи на „десните". Радостта от възкресените традиционни празници и символи, от върнатите имоти, от свободата за културна изява и накрая от отпадането на визовите ограничения за страните от Западна Европа и приемането на България в ЕС и НАТО бе помрачена от ужасния имидж на България като държава, към която Западът гледа с дълбоко вкоренени подозрения и предразсъдъци. Огорчението идва от безнаказаността на новобогаташите, но не на последно място и от ужасяващия за любителите на „Бийтълс" и „Ролинг Стоунс" факт, че младото поколение започва да предпочита чалга. Много от тях приеха членството на България в ЕС и НАТО за даденост, но не разбираха защо тези организации търпят лошите практики, типични за нашето общество. Днес много от тях не разбират как е възможно България да не е сред страните, оказващи военна помощ на Украйна, защото си дават сметка, че при победа на Путин положението на България ще се влоши значително.

След 2001 г. „цивилизационната” война в българския политически живот видимо изглеждаше решена. Обществото се обърна масово към неартикулирания апел на някогашното дете-цар Симеон. Много българи тогава привидяха в него човека, който може да концентрира в ръцете си достатъчно ресурс, но не за да се превърне в едноличен тиранин, а да измъкне страната от практиките на Третия свят и да я заведе в Първия. По-късно подобна роля бе поверена на Бойко Борисов, а през 2021 г., макар и не толкова осезаемо, първо на Слави Трифонов, а след това на Кирил Петков и Асен Василев. Порочните практики, типични за всяка държава от Третия свят, по време на протестите от 2020 г.  бяха определени от мнозина като „модела ГЕРБ”, забравяйки, че по-рано те биваха определяни като „модела Тройна коалиция”, преди това „модела Софиянски” и т.н. В България не се стигна до утвърждаването на „вечен” посткомунистически лидер, който да контролира паричните потоци, възможността на частните фирми да правят бизнес и разбира се медиите, което да му позволи да не допуска никаква политическа алтернатива, както се случи в Сърбия, и за учудване на мнозина, в Унгария. Или казано по друг начин,

България не се завърна към подобие на държава от Втория свят

Но влизането в политиката от две десетилетия не е „отдолу нагоре”, а „отгоре надолу”. Ако си известен човек и искаш да се заминаваш с политическа дейност, не се включваш в партия и не растеш в нейната йерархия, а приемаш финансиране от някой субект (и свързаните с това зависимости), събираш по-малко известни личности и правиш поредния „проект”. Това отдалечава страната от стабилността на държавите от Първия свят, където политическите партии траят с векове и макар характерът им да се променя, все пак избирателите имат определена представа какви политики да очакват от партиите, за които гласуват.

След провеждането на три парламентарни избори през 2021 г. се стигна до странно събиране на парламентарно мнозинство, базирано не на сходство в програмите, а не нежеланието на участващите в правителственото мнозинство да сътрудничат с ГЕРБ и ДПС. 

Z Войната завари България като част от Първия свят

но е може би неговата най-слаба част. В страната има значимо ядро от откровени путинофили, които са представени във властта и в икономическия и медийния елити. Познати личности от културата и спорта като Нешка Робева и Руслан Мъйнов се впуснаха в излияния за това, колко обичали Русия. Влиятелни журналисти като Петър Волгин, Мартин Карбовски и Явор Дачков преповториха руските опорни точки. Бившият министър на отбраната Красимир Каракачанов предсказа, че украинците ще капитулират до седмица. Мастити икономисти започнаха да обясняват как Европа се „самоубила” като се лишила от достъп до руските ресурси някак прикривайки, че агресията срещу Украйна е насочена срещу целия европейски проект – обединението на бившите притежатели на колониални империи от Западна Европа с освободените от австро-унгарска, османска и руска власт народи на Източна Европа.

Отвъд тази група имаме една още по-голяма, която твърди, че не приема бруталността на Путин, но е склонна да мисли „балансирано”. В Украйна имало и фашисти, Русия била провокирана... Малцина се опитаха да обяснят на обществото, че България трябва да помогне на Украйна с оръжие, не толкова защото е член на ЕС и НАТО, а защото е сред най-заинтересованите от това Путин да претърпи поражение.

След провала на атаката срещу Киев, пълна победа на Русия, при която Украйна е върната в някакъв „Руски свят”, който да е една от силите в многополюсен свят, е малко вероятна. Възможностите днес са:

Победа на Украйна, при която, с голяма западна помощ, руските войски са прогонени от окупираните територии и режимът на Путин е свален и заменен с такъв, който разбира, че основната опасност за териториалната цялост на Русия идва от изток. Такъв, който би търсил не конфронтация, а адаптация към либералния световен ред. Това е и единственият шанс Русия дългосрочно да остане в сегашните си граници, защото едва ли някой е по-заинтересован от Китай да се стигне до пълен разпад на Руската федерация – вторият възможен изход от войната. Но Пекин със сигурност е готов да изчака това да се случи, след като Китай е изместил Съединените щати и Запада като цяло като глобална сила. Дотогава ще му е нужна Русия, която се конфронтира със Запада. Пекин ще ѝ осигурява толкова помощ, колкото да я държи на крака, но едва ли ще спаси нейната разстроена икономика.

Все още съществува опасност Русия да успее да окупира и задържи за дълго значими части от територията на Украйна, като в процеса се превърне в китайски суровинен придатък. И, както прогнозира словенският анализатор Сано Буря, Китай може да придобие нови финансови и иконимически алтернативи на Запада и да ги предлага на бандитски режими в Третия свят. 

В тези условия Първият свят, независимо дали става дума за страни в Европа, Северна Америка, Азия и Океания или другаде, ще формира собствен трансконтинентален блок. Повечето държави от Втория свят, сред които е възможно да попаднат и някои фасадни, „суверенни” демокрации като Индия и Бразилия, може да се впуснат в брутална игра на национални интереси, лишени от всякакви съображения за хуманност. 

В един подобен свят, в който страни като Швеция и Финландия се присъединяват към НАТО, а дори Швейцария налага санкции на Русия,  в България ще се чуват все по-силни гласове страната да напусне западните организации. Нито народът е свързан емоционално с тях, нито функционирането на институциите наподобява това на страните от Първия свят. Както би казал някой циник, всяка жаба да си знае гьола. 

През 90-те години едно активно малцинство успя да спечели битката за идентичността на България и да я интегрира в организациите на Първия свят. Z войната отново раздели българското общество. Все още е възможно демократичната общност да намери своето политическо представителство и на фона на ужасите, които се случват в близост до България, да запази нейното място в Първия свят, като постепенно трансформира обществото и изгради нужните институции. Засега обаче това изглежда доста проблематично. Докато БСП постави ултимативно условие за оставането си във властта, България да не оказва военна помощ на Украйна, Демократична България, единственият представител на демократичната общност във властта, не е толкова решителна и бързо губи своята легитимност. Появата на нов политически субект, който да изразява интересите на автентичните демократи, е повече от належаща. 

Z войната постави България пред огромно изпитание и никак не е сигурно, че като нация ще го издържим. Но масовото излизане на гражданите на протестите в защита на Украйна ни дават лъч надежда, че демократичната общност може да се върне към славните си времена!