Д-р Любомир Канов

Преди да възникне в София паметникът на Червената Орда, наричана понякога Армия, в красивия малък парк, замислен от градинарите на Фердинанд, в моето детство все още съществуваше Зоологическа Градина. Срещу езерото Ариана, там където можеше да се наеме лодка тип каяк или "русалка", с живописното мостче през езерото, през Евлоги Георгиев, от другата страна на Перловската река, облицована със здрави каменни плочи от народния враг и кмет на София преди 9.9.44 инж. Иван Иванов, се намираше тази Зоологическа Градина. В нея имаше лъв, пауни, мечки и различни космати бикове и козли, които бяха потънали в безразличие, наподобяващо апатията на прокудени хора, принудително настанени в бараките на изселнически лагери, от които им е съдено никога да не излязат. Естествено, нашите родители ни водеха понякога при животните, защото смятаха, че трябва да разширят умственият ни кръгозор. Все пак, в Рибния Буквар, българският еталон за просвета, има нелепа рисунка на кит наричан риба и пр. естественонаучни животни, така че тяхната образователна представа за нещата от природата, които трябва да бъдат показвани поучително на децата, включваха зоологическа градина и дресурата на животни в цирка под голямата платнена шатра. 

Но, кой да ги упрекне, тогава друго нямаше. 

За мен, най-тъжната и поразителна гледка обаче не беше стария беззъб лъв, нито безличните африкански мисирки притичващи в своите клетки, нито даже неподвижните змии, а вълкът. Той беше затворен в неголяма клетка с мрежа откъм зрителите, със задна стена откъм улицата Евлоги Георгиев и към Перловската река. Това беше Вълкът, моят познат от приказките и от разказите на дедо ми Дойчо за сражения с вълци със сабя в ръка в снеговете над Белидие Хан, в дълбоката зима през Първата Световна Война, когато се прибирал от войната пеша към дома си. А може би ме привличаше и предчуствието за това как и аз ще бъда затворен в подобна килия след много години. Порази ме, преди всичко, колко беше дребен. Вълкът, върховният хищник, ужасът на овчарите и героят от народните предания беше едно мършаво и проскубано животно, шарещо без сякаш да вижда никого с жълтите си тревожни очи, което сновеше непрестанно в клетката, със смъкната задница в упиканото си мизерно пространство. Той миришеше ужасяващо зле. Никога няма да забравя тази миризма. Миризмата на затворника вълк. Вероятно и ние миришехме така, когато ни затваряха много десетилетия по-късно в килиите на Седмо Отделение на Софийския Затвор заедно: осъдените на смърт и политическите.

Аз много обичах животните още като дете, баща ми беше ветеринарен лекар, а една от първите книги, които ми подариха, когато се научих да чета, беше от Виталий Бианки и се казваше "Горски разкази". Скоро след това, заедно с Вачо Бъндарака, като 7-8 годишни обитатели на махалата около улица Джовани Горини и Оборище, се отправихме на индиански лов за диви животни с лъкове и стрели в околностите на Феята, където тогава свършваше София. Този поход не завърши успешно, разбира се, индианци не станахме, но не за това си спомням сега.

Скоро след това се преместихме да живеем в Лозенец, тогава също в покрайнините на града и поради липсата на шум и автомобили, можехме в тихите летни нощи да излизаме на балкона и да чуваме звуците на нашата все още тиха София. Понякога от Летния Театър в Парка на Свободата ( Борисовата Градина вече беше превзета от борците за свобода), се чуваха довеяни от вятъра смехове и сатирични реплики на Парцалев, Енчо Багаров или Стоянка Мутафова, отделни акорди на буфосинхронисти или воплите на хванат за гушата социалистически саксофон. Довеяни и отвяни от поривите на вятъра звуци. Понякога, когато беше съвсем тихо, се чуваше страшният рев на Зоологическият Лъв. Беззъбият български пленник, националният символ, изреваваше самотно от килията си, обикновено среднощ. 

Вълкът обаче никога не виеше. Беше онемял завинаги.

Скоро разрушиха и преместиха някъде Зоологическата Градина.

На нейното място построиха и оставиха да стърчи  Паметникът на Позора. 

Ако можеше някой велик и гневен Скулптор да събори Завоевателят от Паметника, заедно с мотоциклетите и автоматът Шпагин, и да ги претопи в скулптури от бронз - на лъва и на вълка- които да разказват за нас и за нашето робско време? 

Ако можеше!

А ако пък ме бяха попитали какво си пожелавам днес във Велика Събота, щях да призова безгласно всички клетници и мъченици да бъдат освободени завинаги от своите клетки и от своите мъчители. Безмълвно щях да призова, като някакъв ням вълк, научил се да пише на компютър. 

В България отдавна не живеят Лъвове.