Димитър Попов

Тъжна гледка са партиите, които загубиха войната срещу „корумпирания елит“ окончателно. ППДБ са в опозиция и вече приличат на коалиция със затихващи функции. Партиите от редовното правителство им обръщат все по-малко внимание, а другите опозиционни сили – ДПС НН и Възраждане, по-скоро се държат като техни врагове, отколкото като потенциални съюзници срещу Борисов. Самата коалиция е в разпад, а атаките срещу нея ще се засилват и отвън заради смяната на президента в Белия дом. В същата незавидна ситуация са и другите партии, които се бореха срещу Борисов и Пеевски – ИТН и БСП. Те са малки, незначителни партийки, на които сега им се налага да берат плодове там, където преди 

ръсеха собствените си…фекалии

Нямам намерение да правя обширен анализ, тъй като за провала на ППДБ, ИТН и БСП има много и то комплексни причини, но една от дълбоките е в сбърканата партийна идеология - поставянето на борбата с корумпираните в центъра на тяхната политическа доктрина. Някои идеолози от тази общност стигнаха до абсурди – да отъждествяват библейската заповед „Не кради“ с божия намеса в борбата срещу корупцията, и да повтарят, че да не крадеш още от библейски времена било общочовешка ценност. 

Библейската забрана да се краде е религиозна ценност. Тя е една от заповедите, които Бог дал на евреите и които по-късно са възприети и от християнството като свещени закони. В същия списък на ценностите стоят не прелюбодействай, не пожелавай жената на ближния, не си прави кумири, не вари козле в майчиното му мляко… Да, има и такава божа заповед като последната. И до днес се спори защо Бог е наредил такова нещо, но това е друга тема. Кражбата се разбира като кражба от ближния, както е ясно в контекста на божите заповеди. В същите заповеди има и санкции, наказания за онези, които ги престъпват, и те са доста по сурови, отколкото можете да си представите изобщо.

По онова време царете са били съдии и свещеници също, или политическата, съдебната, религиозната и икономическата власт са били слети, и се намирали в едни и същи ръце. По тази причина за корупция и дума не можело да става. Кражбите на царете се смятали за свещени поради техния статут на божи наместници на земята. Затова законът „Не кради“ се отнасял само за техните поданици. Царете лично можели да наказват съгрешилите, като били убедени, че тази заповед не се отнася до тях самите. Толкова за библейските времена.

Понятието корупция днес означава злоупотреба с власт заради лично облагодетелстване. Терминът се използва в политически смисъл и е продукт на една политическа система, много различна от онази, в която е написана заповедта „Не кради“. Днес управляващите не са съдии, а само политици, и тяхно задължение е да управляват държавата, да осигуряват образование, здравеопазване, защита на границите, вътрешен ред, финансова стабилност, икономически растеж и т.н. Те трябва да приемат закони, които да гарантират реда и развитието, а освен това да водят външна политика, ако се налага и войни. 

При толкова много власт в ръцете им, те естествено са подложени на изкушението да се корумпират. Тоест, да преразпределят нещо от общите блага в своя лична полза. Никой не е съвършен и всеки може да се подаде на съответната съблазън. В този смисъл забраните за краденето, прелюбодейството и останалите практики на властта, за политиците не са свещени заповеди и те често ги престъпват. Властта развращава, но това е нейно странично проявление, детска болест, така да се каже. Задачата на политиците не е да са херувими, а да управляват държавата и да се грижат за нейното население и за общото благо.

Ние живеем в политическа система с разделени власти. Задължението да съди и да наказва корупцията е на съдиите. Съдебната система открива такива престъпления, тя ги разследва, тя обвинява и тя издава съответните присъди. И тъй като се предполага, че съдиите са независими от политиците, то естествено е те да не позволяват политическата корупция да прескочи някакъв праг на търпимост. Ето защо не може да има партии, които в своята управленска програма да пишат, че главното им задължение е да спрат корупцията. Партиите не са съдебни органи, на тях не им е работа да наказват корупцията. Това е работа на магистратите.

Естествено, контрааргументът е, че в България политиците контролират съдебната система и 

държат в подчинение съдиите и прокурорите

 Това за съжаление е вярно до голяма степен, но то не се дължи на конституцията, на демокрацията, или на законите. То е част от манталитета на българското общество и от разбирането ни за държавност. 

В българската традиция разделените власти са екзотика. Властта е едно цяло, тя е в едни ръце и винаги има един, който управлява, а останалите просто се приспособяват край него за да гарантират целостта на държавата. За да са мирни хората във властта, всеки получава своето от държавната баница. Никой не се сърди на другия, че е бръкнал в кацата с меда, защото всички бъркат в нея. Човекът е по-важен от закона, а практиката винаги е незаконна - „аз на тебе - ти на мене“. Традицията идва от Изток и е доста жилава. Тя се подкрепя и от 70% от българските граждани, които твърдят, че са готови да заобиколят всеки закон, дори да бутнат нещо под масата, за да си свършат работата по втория начин. 

В такава толерантна към всякаква корупция среда не може да се очаква, че партия, която обещава единствено да води яростна битка с корумпираните, ще намери достатъчно подкрепа в самото общество. Затова и бавно, но неотстъпно партиите, които се наричаха антикорупционни, се смъкнаха до проценти, които им гарантират само оцеляването в парламента, а до власт те достигат само ако „корумпираните“ им го позволят. Първото правителство на Петков го създаде Румен Радев, сглобката я направиха Борисов и Пеевски, днешното правителство е дело на Борисов в някаква кооперация с Радев.

Тази практика доведе дотам, че призивите на последните правителства да се съкращават държавни служители като антикорупционна мярка, доведоха до обратния резултат – техният брой се е увеличил почти с 30%. Още не знаем до какво е довела борбата с корупцията, но цифрите вероятно ще са право пропорционални на увеличения процент на държавните служители. 

Не знаем в какви размери е корупцията в България днес. Има обаче косвени сигнали, че тя може би е в мащаби, непознати за статуквото на Борисов и Пеевски. Вземете договора с „Боташ“, сключен под патронажа на Румен Радев, подписан изцяло в изгода на турската страна. Изчислете пропуснатата полза за България и ако допуснете, че 

тази полза е отишла в нечии джобове,

 сигурно няма да сбъркате. 

В някакъв смисъл антикорупционните партии бяха опит за подмяна на политическия елит, и този опит се провали безславно. За останалото историята още мълчи, но вероятно някой ден ще разберем нещо, което другите народи отдавна знаят – не вярвай на измамници, които ти говорят за морал; и не вярвай на патриоти, които все говорят за пари!