Вили Лилков

През 1939 г. една организация в Чехословакия, наречена „Бетар“, си поставя задача да преведе в Палестина около 500 евреи, за което закупува италианския товарен колесен параход „Стефано“ и го докарва в Братислава . Предишните собственици настояват корабът да смени името си. Тогава българският евреин Рубен Соломон Франко, който извършва покупката, му дава името „Пенчо“, което всъщност е неговия прякор от еврейската махала в София около ул. "Екзарх Йосиф". 

При вида на кораба един от организаторите на пътуването го оприличава саркастично на „карикатура на подводница“. С 407 немски, чешки и словашки евреи на борда, под български флаг, „Пенчо“ отплава от Братислава към Черно море през м. май 1940 г. След Мохач (Унгария) и Бездан (Сърбия) на борда се качват още евреи и общият им брой достига 514 души. Корабът е задържан повече от два месеца при Железни врата. 

През м. август при Видин военните власти отнемат българския флаг на кораба и забраняват той да пристане, защото разрешението за пътуване под български флаг е изтекло. С последните запаси от гориво и храна корабът продължава плаването си и хвърля котва между Гюргево и Русе, а емигрантите издигат флага на „Червения кръст“, както и думата „глад“ на различни езици. 

По време на принудителния престой един от бежанците умира и тялото му е пренесено на румънския бряг, а трима младежи скачат от кораба и успяват да  доплуват до Русе, където се срещат с митрополит Михаил.  Русенският клон на „Червен кръст“ започва да събира помощи. Момичетата от младежката секция към дружество „Добродетел“, ръководено Тонка Просеничкова  – внучка на баба Тонка Обретенова, също събират помощи, месят козунаци и хляб, купуват цигари, плодове. Тонка Просеничкова откарва на няколко пъти помощи до кораба с лодка, конвоирана от военните власти, независимо че първоначално това ѝ е отказано. Фабрикантът 

Фабрикантът Димитър Буров научава за бедстващите хора и разпорежда да се натоварят каруци с храна и неща от първа необходимост, които русенски лодкари закарват до тях . Чрез митрополит Михаил и кмета Кирил Старцев на емигрантите са предадени храно, цигари, медикаменти.

На 14 септември бежанците пристигат в Сулина, но уговореният морски кораб е отплавал и „Пенчо“ навлиза в Черно море, въпреки че не е пригоден за плаване в морски води. Все пак той успешно преминава Босфора и Дарданелите, но когато навлиза в Средиземно море се разбива в скалите на гръцки остров с дължина около 2 км и ширина 150-200 м. За щастие бежанците и екипажът слизат на брега и след десет дни, през нощта на 21 октомври 1940 г., те са спасени от малкия италиански транспортен кораб „Camogli“ и отведени в бежански лагер на остров Родос, а по-късно са прехвърлени в лагера „Ferramonti di Tarsia“ – Калабрия (Италия). През септември 1943 г. съюзническите войски освобождават лагера и през 1944 г. бежанците от кораба „Пенчо“ достигат обетованата земя . 

В средиземноморския курорт Нетания в Израел има улица с името „Пенчо“. Там е и паметния знак за необикновеното пътуване на един още по-необикновен кораб.

След 9 септември 1944 г. Тонка Просеничкова и нейният съпруг Нико Просеничков са убити от комунистите, Кирил Старцев и Димитър  Буров са вкарани в затвори и концлагери, а митрополит Михаил е обявен за "враг на властта" и един от "най-опасните митрополити" за режима!