Георги Коритаров

Георги Коритаров, "Свободна зона", ТВ Европа

„Тежко, тежко! Вино дайте!
Пиян дано аз забравя
туй, що, глупци, вий не знайте
позор ли е, или слава!
................................................
„Ще да пия на пук врагу,
на пук и вам, патриоти!
Аз веч нямам мило, драго,
а вий... вий сте идиоти!” 

Това са стихове от вечното стихотворение на Христо Ботев „В механата”. Тази сутрин – 6 януари – камерите на телевизиите влязоха в калоферските механи, но не за да си припомнят годишнината от рождението на великия български поет и революционер Христо Ботев, от чиято звездна поява на този свят днес би трябвало да отбелязваме 173 години. Камерите на телевизиите влязоха, за да проследят настроенията и емоциите на онези „юначни, етилови патриоти”, както много удачно ги нарича един мой колега и приятел, които отбелязват своя патриотизъм единствено в ден, в който се хвърлят в ледените води на река Тунджа, търсят подхвърления кръст и със задна дата, с много, много закъсняла задна дата изграждат митологията, че този ритуал бил древна българска традиция. От телевизиите, чиито новини проследих, нито една – дебело подчертавам, нито една, нито национални, нито претенциозни кабеларки – не споменаха годишнината от рождението на Христо Ботев. Замислих се. Защо всъщност помним и отбелязваме, сякаш празнуваме, годишнините от убийството на Ботев, а се правим, че забравяме рождената дата.

И не само на Ботев, на много от българските национални герои и символи. Дали пък това не се корени в една особеност на българския национален манталитет? Българите са отглеждани с една мазохистична историческа емоция на спомена, че са били роби. Пет века българите са били роби. В Османската империя, но роби. Така българите неусетно са изградили своя робски национален манталитет. А когато една нация има робски манталитет, тя се притеснява да отбелязва рождени дати на гении и на свободолюбиви революционери. Датата на раждане на революционер притеснява робската нация, защото раждането на революционер олицетворява възможността, дори на най-робския народ, да си изгради стремеж към свободата. Някой, който непрекъснато да ги ръчка и да ги подсеща, че свободата, личността, стремежът към бъдеще чрез образование са в основата на успеха, а не самозатварянето, не целуването на свещеническите ръце и търсенето на подхвърления кръст.

И обратно - когато се отбелязва годишнина от смъртта, робските нации празнуват. Защо? Защото смъртта на свободолюбивия и на гения е олицетворение на въздишката на роба – „Този вече го няма, няма да ни притеснява, няма да ни тласка към действия и състояния на духа, които да ни бунтуват. Ние сме си свикнали да сме захлупени в мита на робството.” Ето защо днес, 173 години след рождението на Христо Ботев, нито една телевизия не го спомена като водеща новина в своите емисии, „...а вий... вий сте идиоти!"

Последвайте Faktor.bg в