Когато „Аполо 11“ излита през юли 1969 г., началото на пътя към Луната е поставено от ракетата Saturn V – технологично чудо за своето време. Тя използва течен кислород и течен водород, съхранявани при екстремно ниски температури, за да осигури необходимата тяга за напускане на земната орбита. Това решение позволява огромна мощ при сравнително ниско тегло, но още тогава инженерите са наясно, че работят с едно от най-нестабилните горива, използвани някога. Повече от половин век по-късно NASA отново залага на същия принцип чрез Space Launch System и мисията Artemis II – първата пилотирана стъпка от програмата за завръщане към Луната.

Artemis II трябва да изпрати астронавти около Луната и да подготви почвата за бъдещи кацания, но мисията вече бе отложена с поне месец заради открито изтичане на водород по време на зареждането на ракетата. Подобни течове съпътстваха и първата мисия Artemis I, превръщайки горивната система в хроничен проблем. Според Military Watch Magazine, именно тези технически затруднения показват колко уязвима остава основата на най-амбициозната космическа програма на NASA от десетилетия насам.

Течният кислород и течният водород съществуват при температури, които граничат с пределите на възможното. Кислородът остава течен под минус 183 градуса по Целзий, а водородът – под минус 253 градуса, само на крачка от абсолютната нула. При тези условия всеки контакт с околната среда води до мигновено замръзване или изпаряване. В топлия и влажен въздух на Флорида тези вещества се държат сякаш са поставени в постоянно нагрята пещ, която непрекъснато се опитва да ги върне в газообразно състояние.

Затова централната степен на ракетата SLS е покрита с характерната оранжева изолационна пяна, която предпазва горивото от „сваряване“. Преди самото зареждане дори металните елементи на ракетата се охлаждат предварително, за да не предизвикат рязко кипене на течностите. Въпреки всички тези мерки част от горивото неизбежно се изпарява, а белите облаци около ракетата са видимият знак за този непрекъснат процес.

Водородът е най-малката молекула във Вселената и именно това го прави едновременно идеален и опасен избор. Той може да премине през микроскопични процепи, уплътнения и връзки, които биха задържали почти всяко друго гориво. При SLS потенциалните точки за изтичане са десетки – от резервоарите край стартовата площадка, през тръбите и клапаните в стартовата кула, до съединителите, които се отделят в момента на излитане.

Последният теч е открит именно в такъв бърз разединител между стартовата кула и ракетата – същият елемент, който създаде проблеми и при Artemis I и доведе до месеци забавяне. По информация на Military Watch Magazine, инженерите този път се надяват да извършат ремонта директно на площадката, вместо да връщат ракетата в монтажния хангар, което би спестило значително време.

Докато частни компании като SpaceX и други космически програми се отказаха от течния водород в полза на по-лесни за управление горива като керосин или метан, NASA остава вярна на технологията от ерата на совалките. Причината е ясна – течният водород и кислород осигуряват най-голяма тяга спрямо теглото, което е критично за тежки мисии отвъд земната орбита. Но тази ефективност идва с висока цена, както техническа, така и финансова.

SLS е напълно разходна ракета, при която след всеки старт цялата система се унищожава, а стойността на един полет достига милиарди долари. Това поражда сериозни въпроси за устойчивостта на програмата в дългосрочен план, особено на фона на многократно използваемите ракети на частния сектор, които оперират на значително по-ниска цена.

Бъдещето на Artemis II зависи не само от това дали течовете на водород ще бъдат окончателно овладени, но и от способността на NASA да балансира между наследени технологии, политически реалности и новите стандарти в космическата индустрия. Ако най-студеното гориво в програмата остане най-слабото ѝ звено, пътят на човечеството обратно към дълбокия космос може да се окаже по-дълъг и по-несигурен, отколкото изглеждаше в началото.