На 24 юли 1901 г. в Плевен се ражда едно от най-ярките и неспокойни пера на българската култура – Илия Бешков. Художник, график, карикатурист, мислител със сърце, което рисува. Днес, 124 години по-късно, името му остава живо — не само в галериите и архивите, но и в болката и иронията във всичко, което е преживял и оставил след себе си.

Бешков не поема веднага по пътя на изкуството. Макар че още като дете изпълва тетрадките си с рисунки, първоначално следва право в Софийския университет — опит да влезе в правдата през закона. Но тя му се изплъзва. Истината, която търси, не се побира в параграфите. Той се завръща в Плевен, за кратко учителства, и накрая — както всяка силна природа — открива неизбежното: изкуството е неговата присъда, негов пристан и убежище.

През 1921 г. постъпва в Художествената академия в София, където попада под крилото на проф. Никола Маринов. Пет години по-късно, с диплома в ръка и жадна за изкуство душа, изпълнена със съмнения и вдъхновение, започва своята публична битка за истината.
Хванал перото, Бешков не рисува картини, които да красят стените на нечии къщи или обществени сгради. Рисува, за да разбива фалшиви образи и „красиви“ илюзии. Карикатурите му – още от времето, когато са публикувани в „Българан“, „Стършел“, „Див дядо“, „Вик“ и „Пладне“ – не просто разсмиват, а пронизват направо в сърцето. Те са морална диагноза, социална болка, изобличение и състрадание в едно. В света на черното и бялото Бешков намира всичките нюанси на човешкото, търси справедливостта и истината.

Неговият Бай Ганьо не е просто герой от Алековата сатира. Под перото на Бешков той е превърнат в огледало на нашата народопсихология -  безмилостно и тъжно, в което българинът се взира, за да разпознае себе си.

След Втората световна война Илия Бешков започва да преподава в Художествената академия. От 1953 г. вече е професор и ръководител на катедра „Графика“. За много млади художници той е не само преподавател, а етична опора — човек, който не рисува, за да възхвалява режима, а за да бъде негов коректив и жалон за истината.

Битието му е белязано от преврати и изпитания, трагедии и загуби. Но истински повратният момент в живота му е съдбата на брат му - политикът Иван Бешков е осъден на смърт и екзекутиран от така наречения Народния съд през 1945 г. Болката от тази загуба никога не напуска Илия Бешков, както не го напуска и чувството, че изкуството има дълг към истината.

 "Смисълът на изкуството не е в ръкопляскането, а в съвестта“. Това е житейското кредо на Илия Бешков, който си отива от този свят само на 56 години, на 23 януари 1958 г. Заедно с това той ни е завещал своето творчество, но и една изключителна естетика на протеста, на истината и будната съвест, които са присъщи на големите творци. 

Оставил хилядите рисунки, години след смъртта му те ще се разпръснат като листа раздухани от вятъра. Богатото творчество на Бешков ще се разпилее. Ще бъде свирепо търгувано и безсрамно фалшифицирано, но паметта за големия художник ще остане навеки.