Велислав Илиев, БГНЕС

На 20 юли (стар стил) 1903 г. македонските българи грабват оръжие, за да поправят една историческа несправедливост, причинена от Берлинския конгрес през 1878 г, а именно – разпокъсването на българското етническо землище на три части.

След края на Руско-турската освободителна война е създадено трибутарно Княжество България, автономна област Източна Румелия, а цяла Македония и Одринска Тракия остават под османско владичество. Вследствие на тази развръзка се оформя националният идеал, заради който България води три войни през ХХ в. за обединение на всички етнически българи в рамките на една държава.

Една от малкото надежди за македонските българи, в този труден миг, остава член 23 от Берлинския конгрес, обещаващ реформи, които трябва да гарантират човешките права и свободи на българите, останали под скиптъра на османския султан. След като в продължение на 15 години Високата порта отказва да изпълни международните си задължения, македонските българи решават да вземат съдбата си в свои ръце. През октомври 1893 г. Дамян Груев, начело на още 5 съзаклятници, основава организацията, която през 1903 г. ще каже: „Стига“ на деспотичната османска власт, потискаща развитието на християнските народи, страдащи под нейното иго.

През януари 1903 г. Централният комитет (ЦК) на Вътрешната Македоно-Одринска революционна организация (ВМОРО) заседава в Солун и взема решение, че през лятото на същата година структурите на организацията трябва да повдигнат повсеместно въстание в Македония и Одринско. Решението е взето на фона на нарасналото желание на революционните дейци за решителен сблъсък с 5-вековния поробител. Същите тези герои са водили кървава борба срещу османското потисничество в продължение на 10 дълги години и са се убедили, че заветната цел – автономия за Македония и Одринско – може да бъде постигната само по пътя на революцията.

Макар и решението за вдигане на въстание да предизвиква разногласия в редиците на досега монолитната революционна организация, жребият е бил хвърлен и връщане назад нямало! Дори и Гоце Делчев, един от най-твърдите противници на едно преждевременно въстание, се хвърля с пълна жар в подготовката на предстоящия бунт на поробения българин. За жалост, именно в приготовленията за въстанието, куршум среща сърцето на Делчев и Апостолът на македонските българи поема по своя път към безсмъртието, край село Баница на 21 април (стар стил), едва навършил 31 години.

Стратегията на ВМОРО за идния бунт е да разконцентрира огромните възможности на османската армия в различни части от Македония и Одринско. Затова е решено въстанието да бъде вдигнато: на 20 юли (Илинден) в Битолския революционен окръг; на 6 август (Преображение Господне) в Одринския революционен окръг и на 14 септември (Кръстовден) в Серския революционен окръг – Пиринска Македония.

Смилевският конгрес, проведен на 19 април, избира Главен щаб на въстанието в състав: Анастас Лозанчев (председател на Битолския окръжен революционен комитет), Борис Сарафов (който изнася на свой гръб огромна част от военно-стратегическата част на бунта) и основоположника на ВМОРО Дамян Груев. Именно в родното село на Груев – Смилево – на 20 юли 1903 г. 200 четници обсаждат местния турски аскер, в казармената сграда, и успяват да го унищожат.

Въстанието бързо се разгаря и обхваща Демирхисарска, Костуркса, Ресенска, Леринска, Охридска и Кичевска околия. Из всички споменати околии въстаниците прекъсват телеграфните жици, осъществяват се диверсионни акции по по-важните жп-линии и се разрушават стратегически мостове. В Костурско въстаниците не се ограничават до отбранителна тактика, но под предводителството на войводи като Васил Чекаларов, Пандо Кляшев, Митре Влаха и Иван Попов предприемат успешни офанзиви и по този начин революционните сили успяват да превземат влашкото градче Клисура.

10-годишната подготовка на ВМОРО е дала резултат и в продължение на 2 седмици бунтовниците успяват да постигнат надмощие над 80-хилядната армия, с която разполага назначеният да се справи с бунта Ружди паша . Неуспехите на османския предводител налагат неговата смяна с Назър паша. Това е и повратния момент във въстанието, тъй като, под командването на Назър паша, османските сили успяват да сломят съпротивата в най-здравите гнезда на българската национална революция.

Може би най-героична е съпротивата в Крушево, което е превзето от въстаниците още на Илинден. На 30 юли градът е обграден от 20-хилядна армия, а само 1 200 герои защитават родния си град. Легендарни са сраженията в местността „Мечкин камен“, където войводата Питу Гули, начело на 370 четници, води бой до последния човек. В разгара на битката Гули е смъртоносно ранен, а последните му думи са: „Не бойте се момчета! Турция ке падне“.

На 13 август пада и Смилево, въпреки храбрата съпротива на 600 четници, предвождани лично от Д. Груев. Бунтът е смазан и в другите краища на Битолския революционен окръг – Ресенско, Костурско, Леринско, Охридско и Кичевско.

Не по-малко самоотвержена е борбата на въстаниците от останалите два окръга – Одрински и Серски. В същото време обаче съдбата на тези два окръга е също толкова трагична, колкото на събратията им в Битолско.

В Одринско се сражават Христо Силянов – един от летописците на национално-освободителните борби на македонските българи – и Михаил Герджиков – друг велик деец на ВМОРО. Въпреки усилията на подобни легенди и други герои, като славно загиналите Паньо Ангелов и Никола Равашола, стратегическото разположение на Одринския окръг кара османските власти да вземат драконовски мерки и на въстанието не е позволено да достигне мащабите на буната в Битолско.

В Пиринска Македония действията на войводата Яне Сандански са подкрепени от дейците на Върховния комитет. В тази част на Македония въстанието избухва най-късно (Кръстовден), но и безспорно приключва най-героично. В началото на октомври българите от разложките села се изтеглят към свободното Княжество България. Горят селата Баня и Белица, в този миг войводата Радон Тодев прави немислимото, като води цялата си чета в църквата „Св. Троица“ в родното си Банско. Там местният свещеник опява юнаците живи, тъй като героите са били решени да дадат едно последно сражение в Годлевския балкан, с ясното съзнание, че никой от тях няма да го преживее. Башибозукът избива цялата чета, заедно с нейния войвода, но бунтовниците успяват да прикрият пътя на майките с деца, бягащи към свободна България.

Както през Априлското въстание, 27 години по-рано, героизъм и трагизъм неразривно се преплитат в хронологията на Илинденската епопея. Близо 5000 са избитите цивилни българи, над 3000 момичета и жени са изнасилени, над 12 000 са опожарените къщи и близо 1000 въстаници полагат костите си пред олтара на отечеството. Въпреки тези огромни загуби духът на македонския българин не е сломен и той продължава да се бори за своето право да живее в една държава със свободните си братя още 4 десетилетия.

Макар и през 21 век да се повдигат изкуствени спорове относно националния характер на Илинденско-Преображенското въстание, изворите от периода предоставят недвусмислени потвърждения за обективната историческа истина.

Задграничните представители на ВМОРО, заемащи тази длъжност по време на въстанието, Христо Матов и Христо Татарчев търсят помощ от българския княз Фердинанд І и българския министър-председател Рачо Петров. Ръководителите на българската държава съчувстват на идеята на поробените си братя, но твърдо им заявяват, че България не може да обяви война на Османската империя в този момент, поради сложността на геополитическата обстановка.

Под силното влияние на Гоце Делчев и на Борис Сарафов стотици българи, в това число много офицери, от свободните краища на българското отечество оставят имот и семейство, за да се отправят към поробени Македония и Одринско и да се включат в предстоящото въстание.

Когато Главният щаб на въстанието предугажда ужасния край на бунта, той се обръща със зов за помощ не към Сърбия или Гърция, а именно към България. Груев, Сарафов и Лозанчев призовават българското правителство да обяви война на Османската империя и да я принуди да спре кланетата над българското население в Македония и Одринско.

Независимо от днешното злободневие и интересите на политиците в София и Скопие, историческата истина не може да бъде променена, а тя е само една. През лятото на 1903 г. 26 000 българи въстанаха в отчаян опит да разрушат системата на баланс на силите, която беше установена в Европа, след войните на Наполеон. 26 000 българи отказаха да се съобразяват с интересите на Великите сили и пожелаха да живеят в единно отечество със своите еднокръвни братя. 26 000 българи бяха готови да умрат, но да постигнат идеала за свободата, равенство и братство, изповядван от Раковски, Левски, Делчев и Груев.